
Филмът „Никой не иска нощта” на Изабел Койшет откри Берлинале’15, сред страните копродуценти е и България.
През 1908 г. в ледената канадска пустош Джоузефин тръгва да търси мъжа си, лейтенант Робърт Пири, който води експедиция за покоряването на Северния полюс. Безстрашна и отнасяща се с пренебрежение към логичните природни заплахи, които я дебнат на подобни географски ширини, Джоузефин се озовава в плен на арктическата нощ и трябва да се бори със студа, глада и лудостта в компанията на млада ескимоска…
„Никой не иска нощта” откри Берлинале‘15. За създаването на новия си филм каталунката Изабел Койшет е вдъхновена от действителната история на Джоузефин Пири, а сред страните копродуценти в тази продукция е и България (забавно е, когато си помислиш, че действието се развива изцяло в снежни екстериори, но пък интериорите могат да се снимат навсякъде).
Историите на Изабел Койшет често се въртят около душевни терзания, породени от физически страдания. Сред най-добрите й творби са „Животът ми без мен” (2003) и „Тайният живот на думите” (2005), а новият й филм се ориентира в същата посока. Друга любима тема на режисьорката са силните жени – нейните женски персонажи понасят ударите на съдбата и оцеляват, често без мъжка подкрепа, а понякога дори в конфронтация с мъжкото поведение. Тези трактовки са откровено феминистични и „Никой не иска нощта” се вписва в същото светоусещане.
Джоузефин е много любопитен екранен образ, изтъкан от противоречия. Критиците на филма твърдят, че режисьорката не се е справила добре с предаването на емоциите на прототипа, което било довело да гротеска, но ако се абстрахираме от изискванията за прилика с реално съществувалата личност (каквито Койшет не изглежда да си поставя), френската актриса Жюлиет Бинош пресъздава изключително интересна героиня –еманципирана жена, подвластна на традиционните ценности от началото на ХХ век. Джоузефин е едновременно добре възпитана и неочаквано своенравна за американка от добро семейство; презира опасностите, но не иска да отстъпи от своята ценностна система и навици на живот, които се опитва да прилага дори в неприветливите ледени степи. Проблемите й със северната култура (въпреки че това далеч не е първото и пътуване на Север, и дори е родила детето си в снежната пустош) произтичат от нейната дълбоко вкоренена гордост от принадлежността към една „по-висша” цивилизация. Нехайна като дете, което не обръща внимание на последиците, изпълнена със заслепяващ егоцентризъм, тя демонстрира буржоазно възпитание, безотговорност, и някаква своеобразна арогантност спрямо съдбата на другите живи създания (от бялата мечка в началото, до ескимоса, който иска да се върне при близките си). Същевременно дързостта и безмерната любов към съпруга й са в основата на желанието да надхитри природата и на всяка цена да се присъедини към Робърт, за да сподели неговия триумф (както той би искал). Силата на характера на тази решителна жена, чийто действия отхвърлят всяка външна на желанията й логика, е противопоставен на ведрия нрав на млада ескимоска, научена да приема онова, което животът й предлага. Свободолюбивостта на двете жени влиза в парадоксален ярък контраст. Постепенно епосът избледнява (още един повод за недоволство на критиците) и се превръща в камерна драма, чийто феминизъм е леко дразнещ, но се компенсира в голяма степен от сблъсъка на културите, превъплътен в образите на двете жени.

Два елемента крепят драматургичната конструкция на „Никой не иска нощта” и умелото им поддържане смекчава всяко възможно възражение относно недоразвити второстепенни персонажи, неравен ритъм, патетизъм или „окарикатуряване” на главните героини и тяхната комуникация. Разглеждани в пределите на тази фабула, образът на Джоузефин, от една страна, и конфликтът между две непонятни една на друга култури – от друга, са достатъчно ефект(ив)ни, за да предизвикат и задържат зрителския интерес.
„Да принадлежиш някому, това придава смисъл на нещата” е изходната позиция на Джоузефин и, вярна на своето модерно мислене, Изабел Койшет сякаш не дава възможност на героинята си да оцелее, докато не пречупи традиционното й (патриархално) възпитание. Съпругата на авантюриста е хем напредничава, хем консервативна – чудесна предпоставка за вътрешен конфликт, който самата героиня видимо не осъзнава, и това я прави още по-интересен персонаж. Ескимоската Алака (Ринко Кикучи) изглежда преекспонирана в своята първична наивност, но тъкмо такъв „противник” е необходим, за да се пробие високомерната черупка на американката. Двете са представителки на противоположни в разбиранията си култури, но изглежда напълно възможно житейските им принципи да влязат в конфликт, дори ако принадлежаха на едно и също общество. Противопоставянето и общуването с Алака са също толкова „отговорни” за еволюцията на Джоузефин, колкото и свирепите арктически условия. И дори малката им лична драма да не ви разчувства, няма как да не събуди любопитството ви.

Мъжете хич ги няма в „Никой не иска нощта”, защото най-вероятно това е част от концепцията на Изабел Койшет за тяхната безполезност в самоосъзнаването на жената, но отвъд феминистката философия откриваме филм за сблъсъка на ценности и разбирането чрез съпреживяване, който се гледа на един дъх.

