Пред следващото Народно събрание предстоят важни задачи. То трябва да приеме законите по Плана за възстановяване и устойчивост и държавния бюджет за 2023 г.; да попълни ключови и неовакантени постове – да избере председател на КЕВР, управител на БНБ, членовете на ВСС от парламентарната квота, главен съдебен инспектор. За да реализира тези най-неотложни приоритети, на него ще са му необходими поне шест месеца живот, които да не преминат в безсмислени прения, ратификации, безкрайни изслушвания и процедурни хватки. Още в изборната нощ ще стане ясно дали има шанс да се формира правителство. Засега изглежда, че вероятният отговор е „не”. Това е възможно най-песимистичният сценарий, който ще задълбочи политическата криза. Тогава единственият изход, за да се избегнат крайно негативните последици, би бил президентът максимално да проточи процедурата по ротацията на мандатите, а промеждутъкът от време да се използва за законите по ПВУ и за бюджета.
Истинският успех ще бъде да се постигне трайна и ефективна управленска формула. Състоянието на партийна фрагментация предполага да се изгради и да се утвърди устойчив и стабилен консенсусен модел. Парадоксално, но почти всички партии вкарват в употреба радикална конфликтна реторика и чертаят червени линии, вместо да се опрат на традиционната витиевата фразеология, която в предизборни ситуации е равнозначна на протягане на ръка за евентуално следизборно сътрудничество. Т.е. те използват типичното за двупартийните модели конфликтно поведение като инструмент за електорална мобилизация, без да калкулират рационално баланса от плюсовете и минусите на стратегията. Налице е друг тип криза, която не се анализира от наблюдателите и е още по-страшна от политическата. Тя се състои в разпада на политическия модел.
Двуполюсният беше изчерпан с влизането на Симеон Сакскобургготски в политиката. Според теорията на неговото място трябваше да се утвърди консенсусният. Нещо подобно се случи по времето на тройната коалиция. НДСВ направи тежък идеологически компромис, съюзи се с БСП и задоволи корупционните апетити на ДПС. Сакскобургготски се превърна в гарант за членството на България в ЕС и целта беше постигната в средата на мандата на Сергей Станишев. След това НДСВ се срина електорално, но гарантира политическата стабилност в периода от 2005 до 2009 г. Резултатите на онзи кабинет бяха крайно незадоволителни. Престъпността и корупцията се превърнаха в европейската емблема на държавата, която не може да бъде свалена и до днес. Въпреки споменатите обстоятелства продължава да звучи правдоподобно фикцията, че бившият монарх е застанал на правилната страна на историята, доколкото е спомогнал да се извърви финалната права на евро-атлантическата интеграция.
Връщайки се към темата за баланса, следва да се насочим към онова, което поне от теоретична гледна точка е предпоставено от минималната доза политическа рационалност. Действително конфликтната стратегия има определени плюсове, но съществува реален риск неправилното ѝ използване да ги превърне в минуси. Ето един конкретен пример: „Възраждане” е партията, която се конфронтира с всички останали, не иска да се коалира с никого, цели радикална промяна в геополитическата ориентация. Възползва се от създалата се негативна ситуация на едновременно натрупване на множество от кризи, за да артикулира на висок глас антиелитистките си послания и да привлече на своя страна максимален брой разочаровани избиратели. Тя действа като класическа антисистемна партия, по този начин разширява шансовете си за успех и създава допълнителни условия за подкопаване на политическата стабилност. Когато политическите субекти, участвали в кабинета на Кирил Петков, ежедневно наблягат на тривиалната очевидност, че няма да се коалират с Костадин Костадинов, те не правят нищо друго освен да помпат излишно рейтинга на неговата формация. Може да се даде и противоположен пример, при който една консенсусна стратегия е в състояние да калкулира определени плюсове с потенциалния риск те да се превърнат в минуси. В медийните си изяви Стефан Янев говори като професионален политик, който знае как да привлече подкрепата поне на един ограничен кръг от избиратели. Нещо повече, той знае и как да извлече известна полза и при един хипотетичен сценарий да се превърне в субект на следващо управление. Янев твърди, че „Български възход” последователно защитава и отстоява българския национален интерес, тезата се превръща в нещо като политическа платформа. Отговорът на въпроса за коалициите е достатъчно витиеват, за да не се игнорира нито една опция. Протегнатата ръка към защитниците на „националния интерес” предоставя достатъчно широки възможности за маневриране. Не бива да забравяме, че Янев е русофил и в известен смисъл е идейно близък до „Възраждане”, а в по-голяма степен и до БСП. ГЕРБ също поддържа скрита русофилска линия, тя не фигурира в партийната реторика, но е съвсем очевидна в енергийната политика на кабинетите на Борисов. Следователно съвсем не е изключено, ако влезе в парламента, Стефан Янев да наклони везните на една от двете страни. Това е въпрос, който би било добре да попадне в полезрението на радикалните поддръжници на конфликтния дискурс.
Обстоятелствата са твърде заплетени и сериозните системни играчи не бива да разчитат прекомерно на оптимизма. Не е изключено и ИТН да прескочи бариерата. Сценарият е лош, ала остава в рамките на предвидимото въпреки ниската степен на вероятност да се случи. А очакваната ниска активност ще поднесе изненади и ще облагодетелства някои от малките партии. Предстои да видим кои ще бъдат те. Общоизвестна закономерност при емпиричните социологически проучвания на електоралните нагласи е, че те никога не могат да познаят точния резултат именно на малките партии, защото той е пряко зависим от броя на избирателите, които реално отиват до урните. Сред политиците има дилетанти в областта на социологията, те четат погрешно поредното поръчано от тях изследване и съответно не успяват да намерят адекватния подход в предизборната кампания. Няма разумен човек, който на този етап би могъл да претендира, че знае кои формации ще намерят своето представителство в НС и какво точно ще е съотношението на силите. Съществуват множество фактори, даващи основание да смятаме, че днешната моментна снимка на предпочитанията на избирателите няма да е напълно идентична с онова, което ще видим на 2 октомври.
Актуалният политически пейзаж навсякъде е осеян с конфликтни полета. БСП и президентът са в открита война помежду си. ПП изглежда, че не враждува само със себе си – отказа предизборна коалиция с ДБ, намеква, че се стреми да отстрани БСП от управлението, превърна ИТН в основен враг, поставя неизпълними условия пред ГЕРБ, немислимо е дори и да говори за евентуално следизборно сътрудничество с някой друг. ГЕРБ номинално стои в тотална изолация, но вече се прокрадва хипотезата, че топлата връзка с Русия евентуално би катализирала формирането на едно правителство, което последователно да отстоява „българския национален интерес”, обединявайки всички онези русофили, безочливо наричащи себе си „българофили”. Мандатоносителят няма значение, важна ще бъде формулата. Тази хипотеза засега изглежда малко вероятно да се реализира, защото ГЕРБ неотклонно пропагандира в полза на „евро-атлантическите ценности”. Струва си да се замислим за какво се сещаме при всяко споменаване на това клише. Партия ИТН вече е изолирана и напълно отсвирена от останалите политически играчи. Ако случайно влезе в парламента, нейната роля ще бъде изцяло деструктивна. „Възраждане” е опасна формация, стремяща се да извади България от НАТО и от ЕС, и никой не гледа сериозно на коалицията с нея. ДПС официално е поставено под безсрочна карантина, но скритата му топла връзка с ГЕРБ би могла да извади от епруветката малко позабравения „бацил” на Доган. Разбира се, бацилът винаги е невидим с просто око, ала действието му е поразяващо особено когато се натъкне на болен организъм.
Аргументите, изложени дотук, работят в полза на хипотезата, че след 2 октомври пак няма да се състави правителство и ще се върви към нови избори. Проблемът е едновременно структурен и ценностен. За да се изгради устойчива структура, трябва да се извърви докрай и да се завърши окончателно преходът от двуполюсен към консенсусен модел. Вече посочихме, че двуполюсният отдавна се е разпаднал. Консенсусният е неадаптивен към българската политическа среда. На пръв поглед изглежда, че това се дължи на мултиполярността в ценностните различия между партиите. Същевременно се създава впечатлението, че идеологията изпълнява функцията на олющена фасада на полусрутена къща. Именно преекспонираните ценностни и идеологически различия служат като прикритие на конюнктурните разминавания, касаещи самата технология на политиката. А технологичните решения по определени казуси се оказват непреодолима бариера пред управлението (например законът за КПКОНПИ в края на мандата на Кирил Петков), защото ценностните убеждения (в случая волята за борба с корупцията) изпълняват фасадна функция, която прикрива неспособността да се изгради устойчива институционална конструкция. С други думи, разпадът, който настъпва, определено не е само идеологически обусловен, а е движен от друг тип фактори – лични и икономически интереси, персонални взаимоотношения, несъвместими геополитически визии, сблъсъци, породени от способността или респективно неспособността на определени политици да толерират склонността на коалиционните си партньори да прилагат корупционни практики. Оттук произлизат три хипотетични сценария за развитието на ситуацията по принцип:
Първо, да се изгради автентичен консенсусен модел на управление в България, както е според теорията.
Второ, да се върнем към изкуствената коалиционна формула от типа на онази от времето на опорочената тройна коалиция.
Трето, да затънем в безкрайна изборна спирала.
Първият сценарий е невъзможен, защото предполага наличието на стабилна демокрация и на високо равнище на гражданска и на политическа култура. Неговата евентуална реализация е свързана с развитието на нови процеси, касаещи изграждане на традиции и стереотипи, преформатиране на когнитивни и оценъчни нагласи, и не на последно място, цялостна промяна на политическото поведение на гражданите. Другите два сценария са ситуирани максимално приближено спрямо условията, детерминирани от състоянието на актуалната българска политическа среда. За да достигнат до втория, политиците преди това ще трябва да довършат третия, тъй като той се разиграва и в момента. Тогава е вероятно да станем свидетели на сцена на безпрецедентна политическа перверзия, при която водещи партийни лидери внезапно ще осъзнаят, че са преживели катарзис и са стигнали до убеждението, че в името на стабилността е неизбежна коалицията с довчерашните им политически противници. Подобен радикален обрат не е никак желателен, защото чрез него кризата на представителството би достигнала до връхната си точка. Изходът е да се прояви известна доза разумност, да се формира едно временно правителство, което да изведе страната от икономическата, енергийната и здравната криза, да проведе съдебната реформа и после да даде възможност на избирателите да направят оценка на последствията от предприетите непопулярни мерки. Предложената формула значително би съкратила пътя към това, което условно нарекохме „катарзис”. Тя е полезна за разрешаване на всички актуални кризи с изключение на политическата. Уловката тук е сериозна, доколкото дилемата е между по-голямото и по-малкото зло. България би имала интерес, ако политиците, които не осъзнават обективното съществуване и неизбежността на посочената дилема, не участват в следващото управление.
