Белградските музиканти от Threesome и Ник Чонги, познат повече като ски национала Никола Чонгаров, ще изнесат концерти в София и Пловдив на 19 и 20 декември.
Threesome са от Белград. Музиканти, минали през различни школи в ъндърграунда, за да стигнат накрая до сърф-рока, но не традиционния американски сърф-рокендрол от 60-те, който е просто базата, рамката, а нещо, което носи в себе си и историята на дяволската музика от следващите десетилетия, та чак до наши дни. Китаристът на триото Урош Милкич и басистът Петър Живич идват от света на пънка, пък и не само. Преди Threesome Перо свири в Spitliver, а Урош – в Euforia и в math-rock групата Cut Self Not (като барабанист). Барабанистката на Threesome пък, Йована Петрович, идва от джаз-рок бандата Metak za zlikovca („Куршум за престъпника”), чийто лайв албум от 2010 г. е част от каталога на лейбъла на легендарния Зденко Франич Slusaj Najglasnije.
Threesome имат две ЕP-издания, един пълнометражен албум, както и един съвместен с хърватския пост-рок квартет Man Zero (стари герои от афиша на „Аларма Пънк Джаз”). В София и Пловдив, съответно на 19 и 20 декември, идват по покана на сдружението Common Future и Dingo Music, които в момента са и единственият заслужаващ внимание ъндърграунд рокендрол промоутър в Европейската столица на културата 2019. На софийския концерт в Ъндърграунд галерията на Сточна гара в петък заедно с тях ще излезе и дърти блус дуото на Nick Chongi от Пловдив, познат доскоро като ски национала ни Никола Чонгаров, човек с не по-малък талант в музиката, отколкото в спорта.
Китаристът на Threesome Урош Милкич:
Рокендролът ли? Чист ентусиазъм…
Да започнем от историята ви, която не е дълга, но пък е интензивна.
Threesome се появи някъде в началото на 2010 г. Тъкмо бях напуснал предишната си група, а и Петър, басистът, беше приключил със своята, та като се събрахме, идеята беше да свирим музика, каквато дотогава не бяхме свирили. И така стигнахме до сърф-рока. Почнахме да правим песни и записахме първото си ЕР-издание още пролетта на същата година. После свирихме на един конкурсен фестивал в Баня Лука, където победихме и наградата беше записване на албум и клип. И след това започнахме с турнетата. Оттогава досега сме имали две европейски турнета и две регионални, стигнахме и до Калифорния. Тази година – от 1 до 20 август, свирихме навсякъде – от Сан Франциско до Сан Диего: Лос Анджелис, Санта Барбара, Хънтингтън Бийч, та дори и на фестивала Tiki Oasis, първо на сцената до басейна, а после и на един купон там.
По какво се различават Старият и Новият свят, ако си говорим за рокендрол през 2014 г.?
Хм, искрено да ти кажа, най-интересни досега са ми били европейските турнета. Америка е супер, но е много далече и като цяло публиката за тази музика е по-застаряваща. Докато в Европа е истинска лудница. Във Франция хората са като на Балканите, в Испания също. В Холандия са малко по-арт. Преживяването тук е по-интересно, защото в Европа от страна до страна всичко е различно, докато в Калифорния нямахме това впечатление. Може би ако бяхме обиколили цялата територия на САЩ, щяхме да го усетим и там, но с тези огромни разстояния би било мъчно. На балканския регион, от трета страна, гледаме като на останалата част от Европа. В Румъния, Македония и Хърватия досега винаги много добре сме си изкарвали. В България още не сме били, но съм чувал, че имате дивна публика за гаражен рокендрол и хардкор, така че тръпнем в очакване.
Музикалният ви опит е доста разнообразен от жанрова гледна точка, което при всички положения е плюс, когато човек иска да създаде нещо ново в рамките на едно малко или повече класическо направление като сърф-рокендрола…
Преди тази група дори не бяхме кой знае какви познавачи на сърф-рока. Когато се пуснахме по вълната, не го направихме, слушайки как го правят хората, а искахме да го направим по свой начин. Традиционният сърф-рок от 60-те си е малко досаден, така че ние додадохме това онова – главно енергията на пънка и на всичко друго, което бяхме свирили преди – от джаз до хеви-метъл.
Сърф-рок сцената в бивша Югославия няма толкова дълга традиция, но пък Bambi Molesters в Хърватия свирят с Крис Екман от Dirtmusic и, доколкото си спомням, бяха любимата балканска рокендрол група на R.E.M.
Да, няма толкова много групи. Доскоро имаше една загребска банда, казваха се Pistolrays, но се разпаднаха. И македонците Molokai (артисти на лейбъла „Направи заедно”). Много добри приятели са ни, но и те не са активни в момента, май сменят членове. Така че от тази вълна като че ли в момента ние сме единствената група на Балканите, а Bambi Molesters са класици, скоро честваха своя 20-годишен юбилей. Първият сърф-рок концерт, който съм гледал през живота си, е именно техен концерт, благодарение на тях тази музика я има и по нашите земи… Има и групи, които свирят друга музика, но имат в естетиката си и този елемент. Fish In Oil от Белград е авангардна джаз-група, но китаристът им е доста близо до сърф-рока. Не се познаваме още лично, но много ги ценим, а чувам, че и те харесват Threesome. Освен това те са също една от малкото белградски групи с доста концерти зад граница през последните години, което много ме радва.
Свиренето по турнета зад граница е много полезно за една нова група, но каква е ситуацията във вашия собствен град. Колко често свирите в Белград?
Условията в клубовете в Сърбия като цяло са доста лоши. Когато мои приятели музиканти от Европа правят турне, никой клуб не се наема да им гарантира твърдо заплащане. Повечето клубове са ориентирани изцяло към печалбарство, никой не желае да рискува… Но когато ние сами организираме съвместни концерти с групи от други страни, тогава ни се получава супер. Идвали са наши приятели от Европа, а и от Америка, като Daikaiju от Алабама – на техния концерт напълнихме клуб за 300 души. Но в такива случаи ние сами организираме всичко. Което ме подсеща за 80-те години в Америка, зората на хардкора, когато ти правиш наистина абсолютно всичко: намираш клуб, водиш свои хора, твои приятели късат билетите на входа и т.н. А институции, които да подкрепят такава дейност, в Белград трудно се намират. Поне за нас. Дори някои големи културни центрове, които трябва да се грижат за разпространението на културата, често ни искат наем, ако ни предоставят зала. Т.е. даваш пари, за да свириш. Не знам дали това е следствие на малкото пари в културата и недостатъчното финансиране на самите центрове като „Дом омладине”, но резултатът е такъв.
На всички ни липсва работеща инфраструктура за ъндърграунд музика, но това е последица и от по-сериозни проблеми в мисленето на хората. Ако можеше, какво би променил в мисленето на музикантите днес?
Не съм размишлявал толкова по тези въпроси, но това, което на мен генерално ми липсва в музиката, е характер. Ще ми се хората да се занимават по-малко със свирене на чужда музика и да създават повече своя. Мен, например, ме е срам да свиря нещо, което прилича на музика на някой друг. Така е и с останалите от Threesome – когато създадохме групата, искахме да свирим сърф-рок, но не просто сърф-рок, какъвто свирят още 300 групи, а наш, авторски. Поне това е моята дефиниция: обичам музиката със свой характер, който да се различава от характера на която и да е друга музика.
Каква е връзката на вашата музика с Адриатическото крайбрежие? Първият ви албум се нарича именно „Адриатика”.
Този албум беше първото ни издание и за американския, и за европейския пазар. А в Америка някой вече ни беше представил като Threesome from Siberia и трябваше да внесем някак си пояснение, че сме от Сърбия, а не от Сибир. И понеже Адриатическо море е най-близо географски до нас, решихме да поставим знак, за да не се заблуждават хората. Пък и първото ни турне като нова група беше именно по Адриатическото крайбрежие. Тръгнахме през Черна гора, свирихме в Босна, в град Неум, и после по цялото хърватско крайбрежие.
Концертът ви в Баня Лука през 2010 г., който вече спомена, също е важен момент в историята на групата. Но доколкото разбрах, всичко тръгва от едно недоразумение…
Да, това беше третият ни концерт като група. А свирихме пред 2000 души… Кандидатствахме за участие на този фестивал в Баня Лука, но не бяхме разбрали, че това всъщност е един вид състезание, battle of the bands. Изпратих им песни и всичко, което искаха. Те ми върнаха имейл, че сме приети за участие в конкурса и да заповядаме. И аз тогава попитах: „Ама, чакайте, какъв конкурс?” В групата много се колебахме – да ходим ли, или да не ходим… Но накрая, като разбрахме, че са ни осигурени хотел, храна и пиене за 3 дни, си казахме: „Отиваме!”. И отидохме – ей така, заради шегата, а накрая те взеха, че удостоиха нас с първото място. И наградата беше запис на албум и клип.
Още сме на Балканите. Къде обичате най-много да свирите по нашите земи?
В Загреб, определено. Последния път там свирихме в един клуб, който се казва Vintage Industrial Bar, и си изкарахме чудесно. Но обикновено в Загреб свирим в Tvornica culture.
Колко често ви пускат по радиостанциите в Белград?
Представа си нямам. Като издадем сингъл, винаги ни търсят. Но още от самото начало не искахме да се бутаме и да се борим с медиите. Който ни е поискал песни за пускане, сме му пращали. Но не се бутаме. Ако някоя медия не ни харесва, няма нужда и ние да я харесваме. Предпочитаме директния контакт с хората на концерти, пък – докъдето стигнем.
Последното ви издание On Tour е късометражно, а планирате и още едно. Това значи ли, че скоро няма да имате пълнометражен албум?
Схванахме, че като пуснеш албум с 12 песни, всичко минава и заминава много бързо, а като караме с кратки издания от 3-4 песни, комуникацията с публиката е по-пълноценна. Така че смятаме да пускаме по-кратки издания, но пък по-често. Последното се казва On Tour, защото тази година имахме европейско и американско турне. И това издание бе прието много добре от публиката – целият тираж се изчерпа. След концертите в България смятаме да влезем пак в студио за следващото ЕР и ще започнем да правим концерти чак напролет.
Как би описал днешния рокендрол с две думи?
Рокендрола ли? Чист ентусиазъм…
Ник Чонги:
Музикантът в мен е по-млад от скиора
Никола Чонгаров е добре познато име от областта на алпийските дисциплини – 17-и в суперкомбинацията от Световната купа през февруари 2013 г. Чонги приключи скиорската си кариера след Олимпийските игри в Сочи и в момента е отдаден на рокендрола. Китарист и автор на интересна музика на границата между рокендрола и ъндърграунд формите на блуса, Ник Чонги издаде първото си ЕР с 4 песни, Songs From The Back Of A Van, също през 2013 г. Част от пловдивската дърти олд рокендрол сцена, единствената сериозна такава в бедната ни на дяволска музика родина, Чонги, наред с Shitpop, Илко Биров и не на последно (дори на първо) място Джони Фиаско, е един от малкото DIY-рокендрол музиканти, които правят музика, съизмерима със света. От няколко месеца вече е дуо с барабаниста Владислав Христов-Чичи. Намираме го в София два дни преди концерта с Threesome.
Понеже не сме се виждали от концерта на King Automatic през октомври 2013 г, какво става с музиката ти?
Продължих да правя парчета. Излизат, понякога по-често, друг път по-рядко, но постоянно. И сега на този концерт ще представим с Владо основно новите, но и някои стари във вариант с барабани. На 19 декември ще е третият концерт, който организираме с нашето сдружение Common Future, което направихме в Пловдив с няколко приятели. Онзи ден бях да видя Ъндърграунд галерията на четвъртия етаж във Фабриката за градско изкуство до Сточна гара. Мястото е голямо, събира 300-400 души, и мисля, че концертът с Threesome ще се получи добре.
Остана ли някаква празнина у тебе, след като спря да се занимаваш професионално със ски? Или веднага я запълни с рокендрол?
Първоначално остана, докато се нагодя към нов режим на живот без постоянни тренировки и пътувания по състезания. Три месеца се задържах в България и беше готино, между другото, но тъкмо започнах да се занимавам по-сериозно с рокендрол, на третия ден ме ограбиха, откраднаха ми цялото музикално оборудване. Тогава направихме един благотворителен концерт. Ивица Костелич ми даде много сериозно рамо – изпрати ми свои стари гащеризони, каски, номера, с които направихме благотворителен търг. Много фенове на ски-спортовете в България дойдоха, купиха си и с приходите успях да си купя ново музикално оборудване.
С Ивица Костелич споделяте не само световната слава в ски-спортовете, но и страстта към рокендрола. Разбрах, че сте имали план да правите и група по едно време?
Е, чак група не, защото той е много зает по състезания. Дори наскоро му се роди син и сигурно и сина си не е виждал много-много от пътувания, но той харесва музиката ми и искаше да ми помогне като мениджър. И помогна в най-важния момент.
Скиорът Никола Чонгаров е доста по-добре познат на широката общественост от китариста Ник Чонги, за когото, дай Боже, повечко хора ще узнаят в следващите години. Кой от тях обаче е по-стар?
Ник Чонги се появи преди няколко години, а със ски се занимавам от 9-годишен, така че музикантът Ник Чонги е по-младият от двамата.
Не си се оттеглил окончателно от ските?
Не, мисля, че по един или друг начин винаги ще остана свързан с този спорт.
Какво те кара да правиш музика?
Тежките времена. Нещо като ме нервира, като се изморя от нещо, това ме провокира да правя музика. Първата песен, която написах преди 3-4 години, се казва „Саас-Фе Блус”, а Саас-Фе е един глетчер в Швейцария, където прекарах цяло лято и доста ми беше писнало. Втората песен, която написах, се казваше Long Winter Blues и е ясно на какво е посветена.
Блусът е южняшка музика, а ти си прекарал доста време от живота си на по-студени места…
Е, да, но мисля, че в наши дни блусът е станал много по-универсален и можеш да го откриеш навсякъде.
Сдружението с нестопанска цел Common Future, което организира и концертите на Threesome и в което ти участваш, с какво смята да се занимава?
Ние сме 7 приятели, нямаме много опит в това да сме сдружение. Вече сме организирали три концерта. За събитията си търсим ъндърграунд места, не толкова музикални клубове, в Пловдив ползвахме един детски театър. Но смятаме да организираме и други културни събития, не само концерти.
