Разговор с легендарния белгийски фотограф Хари Грюерт и с двамата му съавтори в „екранизирането“ на фотографиите му – акордеониста и композитор Туур Флоризон и монтажиста Валери Федерб, специални гости на фестивала „20 години Фотосинтезис“
Хари Грюерт, който тази година навърши 85, е един от пионерите на цветната фотография в света. А „киноизмерението“ в неговите фотографии е не просто свързващ елемент между ранните му години, когато именно любовта към киното го тласка към фотографията, и днешния ден, когато контактът ни със заснетото от него през десетилетията освен по традиционния начин вече е възможен и посредством филмите, които той създава от тях заедно с Валери Федерб и Туур Флоризон. „Киноизмерението“ в снимките на Хари Грюерт е неразделна част от тяхната душа. Те не запечатват моменти, а по-скоро са отправна точка към филмови сюжети, които сами се пишат в съзнанието на наблюдаващия. Тоест, поезията сякаш винаги взема превес над документалното.
По покана на фестивала „20 години Фотосинтезис“ Хари Грюерт гостува в София за първи път, за да представи филмовия проект Harry Gruert: A Sense Of Place, състоящ се от три филма – Homеland, Morocco и New York, които имат за основа три от ключовите за цялостното му творчество локации-серии-теми-изобразени реалности, с които е познат в съвременната фотография. Прожекцията е на 23 октомври от 18 часа в кино „Одеон“ с вход свободен, а непосредствено след нея ще има и среща с Хари Грюерт с подписване на негови книги във „Фотосинтезис“. Пак там ще бъде и концертът на фламандския акордеонист и композитор Туур Флоризон, заедно с Михаил Иванов на контрабаса и Борислав Петров на барабаните.
Г-н Грюерт, нека да започнем с двоен въпрос (с такъв и ще завършим). Как фотографията и киното си взаимодействат при вас през годините – от първия импулс да посегнете към фотоапарата, та до днес? И втората част: факторът „време“ във вашите фотографии е ключов, но става ли още по-важен във филмовия формат, след като всичко вече е разположено във времето на прожекцията и във времето на музикалното преживяване на живо?
Хари Грюерт: При мен двете вървят заедно. Истината е, че киното ми вдъхна желанието да започна да се занимавам с фотография. Филмите на Бергман например. Може би съм бил нещо като неосъществен режисьор, но когато срещнах Туур, който е автор на музиката за документалния филм, който направиха за мен, за моя живот, аз бях толкова очарован, че реших да пробвам нещо по-различно. Така събрахме този екип с Туур като музикант и Валери като монтажист и решихме да монтираме моите фотографии, създавайки нещо друго от тях… Обикновено фотографът работи сам, неговият занаят е самотен. Докато тук трябваше да се науча да работя в екип. Съвсем друг е подходът наистина. В нашето студио имаме една голяма метална стена, на която нареждаме отделните кадри, можем да ги разместваме, измисляме съответно сценария, слушаме музиката на Туур… и постепенно подреждаме цялата картина. Истината обаче е, че аз не успявам да остана затворен непрекъснато в този процес – имам нужда да излизам навън, да снимам… Винаги си е било така, вече петдесет години го правя.
Доколкото знам, не само Туур е работил за вас през годините, но и вие за него. Например за албума му „Нощна смяна“ от 2020 г.
Хари Грюерт: Всъщност Туур използва снимки, които съм правил в Белгия, за илюстрации в музикалния си албум. Направихме много хубаво DVD-издание, но не отидохме много по-далеч от това…
Туур Флоризон: Да, малко по-различно се получиха нещата тук, защото Night Shift е солов албум за акордеон, който създадох по време на пандемията. Обикновено хората ме канят аз да пиша музика по техните образи, но тук беше обратното – музиката вече беше готова и аз поканих Хари да избере някои от своите фотографии, които съответстват според него най-добре на самата музика.
Попаднах на един интересен видеозапис от времето около излизането на албума. Двамата си говорите на английски, а не на фламандски, и вие сякаш интервюирате г-н Грюерт, от което очевидно и двамата много се забавлявате. Ако днес трябваше да направите интервю с Хари Грюерт, какъв въпрос бихте му задали?
Туур Флоризон: Ако трябваше сега да му задам въпрос, бих го попитал откъде черпи своята невероятна издръжливост. Защото той вече отдавна крачи по този свят и е събрал много истории… Разказвал ми е, че е гледал на живо концерти на Телониъс Монк, на Астор Пиацола, невероятни истории може да ви разкаже и продължава да кипи от енергия. Та, моят въпрос би бил как продължава да се поддържа във форма, защото и на нас като екип ни предстои една доста интензивна година…
Хари Грюерт: Предполагам, че всичко се дължи на факта, че вътрешно си оставам дете. Хората често ми казват: „Ти си като децата, като 4–5-годишно дете си“… Но ако излезем от шегата, може би просто имам късмета да съм в добра форма. Може би моето любопитство ме поддържа, това желание да откриваш още неща… Имам късмета да съм в добро здраве, а и винаги съм имал щастието да срещам правилните хора на правилното място. И винаги съм правил това, което обичам.
Когато за първи път видях ваша фотография, първата ми асоциация беше с картините на Хопър. Оказал ли е той някакво влияние върху вас и кои други съвременни творци са ви повлияли?
Хари Грюерт: Разбира се, че съм повлиян от другите изкуства като цяло и от художниците, включително и от Хопър, макар че се запознах с неговото творчество, след като вече бях започнал да снимам. Винаги съм се вдъхновявал и от рисуването, и от киното. Но съм забелязал с времето, че влиянието е взаимно. Има кинотворци, които са ми казвали, че са се вдъхновили от неща, които са видели в мои фотографии, и обратното – понякога аз си взимам нещо от тях. Често като си говорим с колеги, си казваме един на друг: „А, виждам, че това си го взел от мен. Ето, аз пък заимствах тази идея от теб“… Но макар моят занаят да е тясно свързан с изкуството, той си остава и занаят. Аз съм фотограф и съм снимал и много спортни събития, сватби, индустриални обекти… Невероятно е какво може да открие човек в един завод или в огромен преработвателен комбинат. Така че и това е оказало влияние, както и работата ми като телевизионен оператор навремето. И изкуството, разбира се. Но най-важното е многото работа, която стои зад всичко това.
Като казвате как някои режисьори са заимствали идеи от ваши фотографии, тук бих добавил: „И не само режисьори“. Ако вземем серията ви от различни хора (понякога много хора) на брега, газещи през плажа в един по-суров сезон, с надвиснали облаци, но и намиращата си път понякога слънчева светлина с всички тези характерни цветове… Това си е филм, който дори няма нужда да бъде направен. Той съществува някъде другаде, в паралелно измерение… Кой е този филм?
Хари Грюерт: Всъщност аз никога не тръгвам с готова концепция, с определена идея, а просто снимам страшно много. Когато разглеждах снимките си от Белгия и от Мароко, в един момент установих, че имам огромен брой снимки на речни брегове. На подобна основа са се оформили идеите ми за някои филми, изложби, книги… Направих книга за Париж. Аз снимам в Париж от 60-те години насам, но никога не ми е хрумвала идеята да снимам точно това или онова и да създам такава книга за Париж. Не, при мен нещата идват в обратен ред – разглеждам какво съм заснел, виждам общите линии и тогава вече ги събирам в една цялостна концепция. Същото беше и с книгата „Между световете“ – в един момент установих, че са се събрали много фотографии, които отразяват това, което аз виждам отвън навътре и обратното – отвътре навън. И постепенно концепцията на тази книга се оформи. Нещата при мен придобиват форма сякаш впоследствие. Но въпреки че имам и документални фотографии и с безкрайното ми уважение към журналистите, аз не съм журналист. С нещата, които показвам на хората, не искам да обяснявам, че това плюс онова е равно на еди-какво си. Не, искам да покажа какво съм преживял – всичко, което разкривам през обектива си, всъщност е свързано с моите усещания и преживявания.
…точно по тази причина и ние можем да си представяме как вашите кадри продължават като филм, музика или нещо друго в някой паралелен свят. Тоест, можем да завършваме историите в собствените си глави…
Хари Грюерт: И за мен изкуството е съпреживяване. Когато гледам произведение на Матис или на Хенри Мур, аз съм с Матис или съответно с Хенри Мур в този момент. Всяко докосване до изкуството е момент на съпреживяване.
Да включим тук в разговора и Валери Федерб, благодарение на чиито умения на монтажист фотографиите на Хари Грюерт се превръщат във филми. В какво се изразява за вас основната разлика между фотографската изложба, фотографската книга и този вид особени филми?
Валери Федерб: Във времето. Нашата работа се състоеше в това да подредим всички тези кадри във времето, да ги свържем и да ги накараме да танцуват заедно с музиката, да започнат да вибрират в единен ритъм заедно.
А как работите тримата като екип? Всеки от вас със сигурност има своя различен поглед върху това как трябва да изглежда готовото произведение.
Валери Федерб: Винаги работата започва първо от Хари – той дава идеята, задава насоката и кадрите, с които иска да работи. След това обсъждаме как можем да ги обединим, да ги разположим във времето, колко дълго искаме да бъде самото произведение. И накрая, когато сме готови със структурата, вече каним и Туур и там започва истинската забава…
Туур Флоризон: Най-странното в цялата работа е, че аз нямам абсолютно никакъв контрол върху това кои изображения ще влязат във филма и как точно ще са подредени. Даже понякога, когато гледам кадрите, доста се изненадвам и ми се е случвало да позвъня на Хари, за да го питам: „Защо тук се появява този кон?“. Но действам по интуиция и накрая, когато видя завършения филм, често и сам се изумявам от допълнителните смисли, които се появяват. След като завършихме филма „Северът“ за Северна Франция, когато най-накрая гледах готовото произведение, беше невероятно изживяване – цялото това преливане между моментите, връзката между природата, хората и индустриализацията, невероятно красивите кадри и начинът им на взаимодействие с музиката.
Хари Грюерт: Аз самият никога не съм доволен от работата си, от резултата. Винаги смятам, че е имало как по-добре да стане – с избор на по-хубави снимки, с по-добра подредба… Никога не оставам абсолютно доволен – най-много до 80%. Защото за мен творчеството е история без край… А Туур наистина е невероятен и начинът му на работа много ми допада. Тъй като моите фотографии са свързани с много и различни точки по света – Мароко, Белгия, Франция, Ню Йорк, Токио, въобще най-различни по характер места, бяхме решили за филма ми за Индия да включим типична индийска музика. И резултатът беше ужасен – стана някакъв фолклорен миш-маш. Но тогава се намеси Туур, който има чудесното качество да успява да вложи своя лична интерпретация, да добави съвсем нежен нюанс с привкус от съответното място, без обаче да налага конкретната музика, характерна за мястото, което изобразяваме. И за мен това е много важно, то е типично и в работите на Картие-Бресон – предаването на духа на мястото с много точно усещане за момента и за човека или обекта, представен на фотографията. Това успява да постигне и Туур с музиката си – той просто дава едно „усещане за място“, както се казва и филмът, който ще бъде показан тук в София.
Първото ви пътуване до Мароко е оказало сериозно влияние върху решението ви да тръгнете по пътя на фотографията в края на 60-те. Няколко години преди това – пак в края на 60-те – Елиас Канети пише книгата си „Гласовете на Маракеш“, разказваща за единственото му посещение там 14 години по-рано. Във вашите фотографии, смея да кажа, сякаш „се чуват“ същите онези гласове…
Хари Грюерт: Чел съм тази книга преди години и наистина мога да открия някаква връзка с това, което съм заснел в Мароко. Харесвам Канети, но не ми остава много време да чета – предпочитам да снимам, да ходя по изложби или на кино… Но действително и аз „чух гласовете“, както вие казвате. Може би затова ми допада книгата му… Иначе още от първия момент, когато попаднах в Мароко, усещането ми беше, като че ли бях попаднал в картина на Брьогел, което при мен даде този резултат, че изпитах желание да се завръщам отново и отново там през следващите години, откривайки всеки път нещо различно… Може би ми се събират две години, прекарани в Мароко, в рамките на 15 години. Всяка година пътувах натам, обикновено пролетно време. Имах едно бусче „Фолксваген“, с което прекосявах Испания, качвах се на ферибота и оставах за няколко месеца в Мароко – чак до лятото, когато ставаше прекалено горещо… Това обаче е любовна история, която приключи.
А изпитвате ли желание или необходимост да се завръщате на местата, на които сте снимали преди 50 години, или по-скоро предпочитате да откривате нови?
Хари Грюерт: Истината е, че единственото сигурно нещо на този свят е промяната. Всичко се променя непрекъснато и няма как да влезем два пъти в една и съща река. Всяко нещо за секунди се променя и това е част от красотата на битието… Според мен реалността не съществува, тя е илюзия и всеки от нас вижда нещата по различен, по свой начин. Ако вземете няколко фотографи в един и същ момент и ги поставите на едно и също място, всеки от тях ще заснеме нещо съвсем различно. Така че за мен реалността се променя във всеки следващ момент и можем да я наречем илюзия или Господ, без да задълбочаваме в тази тема… Но при всички случаи тя е нещо субективно, което няма как да бъде обективно отразено. В живота има много мистерии – неща, които няма как да си обясним и които ни посещават внезапно. Аз самият съм имал множество подобни преживявания. Ето една съвсем скорошна невероятна случка, една от десетките през годините: по време на една моя изложба в Арл имаше изложена моя фотография, направена преди 60 години на гарата в Брюксел – жена и детето ѝ, момченце на десетина години, стоят във влака, преди той да отпътува. По време на изложбата видях една жена, която се взираше във фотографията много развълнувано и я попитах: „Познавате ли тези хора?“… Тя каза: „Не, не, но много ме докосна тази снимка“… И след това жената показала снимката на своя приятелка, която я показала на своя приятелка, която я показала на човека, който навремето е бил момченцето от снимката. Майка му тъкмо била починала и той разказал, че тогава, преди толкова много години, това било единственото им пътуване заедно до Брюксел (самите те живеят в Марсилия). Представете си всички тези обстоятелства, които накрая се навързват в един-единствен момент…
Колко от тези персонажи, които сте заснели, сте вие самият? В колко от тях се припознавате?
Хари Грюерт: Да, разбира се, че има по нещо от мен във всекиго от тях, защото това е моят поглед към тях, моите преживявания. Няма как да отрека връзката. Дори наскоро в Ню Йорк един кинотворец беше измислил отделни истории върху различните персонажи от моите снимки. Не познаваше тези хора, не знаеше техните истории, но някак си успя за всеки един от тях да създаде по една история… Така че нормално е всичко това да отразява мен самия.
Нека финалният въпрос да е свързан с цветовете във фотографиите ви и с онези слънчеви лъчи, които сякаш пробиват облаците в едно неопределено време, което може да е пладне, но и изгрев или залез. Кой е вашият цвят и кое е вашето време от деня?
Хари Грюерт: По отношение на частта от деня, не мога да кажа точно, защото зависи от сезона. За мен най-важно е качеството на светлината. И то се променя – ето, наближава зимата и човек може да работи само в определени моменти от деня… Въпреки че мога да работя и през нощта, и по всяко друго време от денонощието. А колкото до цвета… не съм мислил, че имам любим цвят. Валери обаче наскоро откри, че във фотографиите ми доста често се среща червеният цвят. Не е съзнателно, но наистина излиза, че е така. Имаше една детска книжка „Виждам всичко в червено“, хаха. Може да се окаже накрая, че червеното е моят цвят.
