За втора година Александрина Пендачанска се завръща през декември, за да участва в спектакъл на Софийската опера. Преди дванадесет месеца тя направи своя дебют като Тоска. Представленията имаха огромен успех и дори се наложи да бъде планирано едно допълнително. След това годината премина с още няколко знакови явявания на Пендачанска на родна сцена. Тя представи юбилейния си мултимедиен спектакъл „Това съм аз“ в София, Варна и Пловдив, за да отбележи 30 години на сцената. Заедно с пианиста Людмил Ангелов закри фестивала „Пиано екстраваганца“ с елегантна и много стилна програма, включваща романси от Сергей Рахманинов и Дмитрий Шостакович, песни от Морис Равел и Клод Дебюси. Така се стигна до 23 декември и премиерното представяне в България на Александрина като Елизабет от „Дон Карлос“ на Верди. И ако Тоска за нея беше абсолютен дебют, то „Дон Карлос“ не е новост. Тя е пяла Еболи, а в началото на сезона, на 27 октомври, дебютира като Елизабет в Сен Гален, Швейцария. „Елизабета на Пенда (съкратеното име Алекс Пенда) беше жена, която отчаяно иска да излезе от задушаващата роля, отредена ѝ от обществото… Перленото сопрано на Пенда, с гладък блясък, достави удоволствие … Гласът се отваряше отгоре, както и щедро изпълваше гръдния регистър. Невероятно изпълнение на голям актьор“, прочетохме в Оperatraveller.
На 23 декември бяха отбелязани 30 години от последния сценичен прочит на „Дон Карлос“ на сцената на Софийската опера. През 1988 г. под диригентството на Иван Маринов и в режисурата на Пламен Карталов е представена версията, която гледахме, като тогава беше изпълнявана и сцената във Фонтенбло. В премиерния състав тогава бяха включени Стефан Еленков, Николай Гяуров и Никола Гюзелев, Стефка Евстатиева и Валери Попова, Стефка Минева, Калуди Калудов, Никола Смочевски и Никола Василев, Николай Стоилов и Димитър Станчев. През годините в тази постановка са пели всички големи български оперни певци, както и много чужди – певци-легенди белязали историята на Софийската опера, сред които Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Бойко Цветанов, Мария Белчева, Владимир Стоянов, Юлиан Константинов, Мариана Пенчева, Орлин Анастасов, Петър Данаилов, Цветелина Василева, Костадин Андреев. Спомням си първата ми среща с тази постановка и ефекта, който предизвика тя у мен и у зрителите в залата. Сцената всъщност е един огромен кръст, кръст, който разделя героите – съпрузи, приятели, придворни, трона и църквата, краля и народа. Кръст, който пламва, за да даде възмездие. Спомням си и всеобщия възторг, който предизвика спектакълът, многобройните представления, които съм изгледала, певците, които съм аплодирала. Всеки спектакъл беше различен, понякога съставът възпламеняваше залата, имало е и не много сполучливи вечери, изпълнени с разочарования, но повече бяха триумфите.
В триумф се превърна и този последен спектакъл. За да го дирижира, беше поканен младият немски диригент Михаел Балке, който от този сезон е главен гост-диригент на операта в Сен Гален. „Дон Карлос“ е отдавна в неговия репертоар. Това лято го представи в Швеция, а преди това в Магдебург, където е бил главен диригент. Още с първите тонове на симфоничното въведение той поведе уверено и вдъхновено оркестъра и хора на операта. Разгръщайки мащабната партитура, Балке разкри великолепни моменти от текста, вдъхнови артистите и музикантите да покажат най-доброто от себе си.
Александрина Пендачанска като Елизабет
Няма човек, който следи оперния живот в страната, да не е очаквал с нетърпение тази роля. Няма и такъв, който да не помни великолепната Елизабет на Валери Попова. Тя излизаше на сцената и приковаваше вниманието. Тя беше кралицата. Не правя сравнение. Не обичам сравненията. Но така редки са случаите в света на операта на толкова съвършено преливане на един сценичен живот в друг, че не мога да не го спомена. Александрина Пендачанска със сигурност помни превъплъщенията на своята майка като Елизабет, но тя изгради своя образ – различен, раним, силен, нежен. Още във втората картина тя разгърна ролята и я представи в цялостния облик – в началото студена, дистанцирана кралица, която плахо повдига булото на влюбената в доведения си син жена, жестоко наранената кралица, която тихо прошепва на френски сбогуването с доверената си дама. Два пъти си позволи това певицата – да смени езика. Напълно логично в миг на огромно напрежение и стрес – във втора картина и в седма – в голямата ария, припомняйки си в две фрази Франция. Елизабет в действителност е една твърде неблагодарна партия. Точно като мястото, което испанският двор отрежда на кралицата. Тя е част от обкръжението, тя е разкошното бижуто на ревера на краля. И трябва да изчака финалната картина, за да се излеят натрупаната мъка, любов, сила, надежда – сама на сцената, в средата на кръста, сякаш разпъната самата тя. „Ти, който познаваш суетата на света… Ако на небето все още се плаче, плачи за моята болка и положи болката ми пред трона на Бог“. Този текст рамкира арията – в началото той носи надежда, в края – примирение. Към текста добавяме музиката на Верди и интерпретацията на Александрина, и дъхът спира от възторг. Боите се сменят, блестящите височини потъват в дълбоки плътни низини, всяка фраза е с точния цвят, смисъл и сила. Цялата отчаяна любов и неполучена нежност тя веднага прехвърли към дуета с Дон Карлос – „Там горе, ще се видим, в по-добрия свят“. Изумителни пианисими, съвършено намерени ярки акценти. Разтърсващо прозвуча изповедта на Пендачанска и Чанев, заедно-разделени, омаяни от величието на мига на раздялата: „Плача, но се възхищавам от теб…“, произнесено със застинал в пространството шепот.
Камен Чанев отново като Дон Карло
Както и преди година, партньор на Пендачанска беше Камен Чанев – тенор, който сърцато раздава таланта си не само в чужбина, но и на различни сцени у нас. Завръщанията му на родна сцена винаги се превръщат в триумф. Той пя в „Турандот“, в „Риголето“, „Реквием“, „Палячи“. Дон Карлос е една от звездните му роли. Логично като заглавен герой операта започва и завършва с Дон Карлос, и без Верди да напише и една ария за главния персонаж. Но затова пък има четири великолепни дуета – с Родриго, Еболи и два с Елизабет. Освен това той е представен твърде еднопланово – влюбен, невъздържан, напорист. Много сила и страст трябва да вложи всеки певец в този образ. Камен Чанев има всичко това плюс чудесно овладян глас, блестящи височини и ярко сценично присъствие. В първия дует с Поза открихме влюбения инфант, готов да жертва всичко за любовта. Последва първият дует с Елизабет – труден, драматичен, впечатляващ, който не носи промяна в образа. Тя започва едва в трета картина, в дуета с Еболи и финалния терцет с Родриго. Инфантът започва да осъзнава мисията си, която заявява пред целия двор и могъщия си баща в сцената с аутодафето. В тази сцена Камен Чанев е великолепен, жизнен, забележителен. Той е обратната страна на маркиз Поза.
Атанас Младенов изпълни партията на Маркиз Поза
Дебютиращият в тази роля Атанас Младенов ме заплени за пореден път. След „Парсифал“ и „Симон Боканегра“ Младенов представи много силен и вокално, и актьорски образ. Кулминацията за него беше в шеста картина – смъртта на Поза. Приятелски властно звучеше гласът му в началото на сцената и отчаяно нежно в края, прощавайки се с приятеля. Но преди това Атанас Младенов имаше задача да представи целия френски чар на своя герой в терцета от втора картина и в последвалия дует с Филип II. Елегантно, изискано, стилно и свежо звучеше гласът на Младенов, а и фигурата му беше абсолютно подходяща за тази партия, която надявам се все по-често да изпълнява.
Светозар Рангелов затвърди образа на Филип II
Светозар Рангелов като краля на Испания беше стожерът на тази оперна вечер. Над 20 години той е един от водещите солисти на Софийската опера, а Филип II е една от коронните му роли. Образът на Филип II е труден за претворяване, най-вече заради стереотипите, създадени от големите баси. За да вдъхне живот на своя герой, всеки певец трябва да намери своя акцент. Мисля, че с интерпретацията Светозар Рангелов успя да наложи своето виждане за героя – властност лъхаше от цялото му поведение. Той владееше цялата пета картина. Започна я с величествената ария – „Тя никога не ме е обичала…“, която разкри слабостта на монарха, отчаянието на съпруга и безпомощността на бащата. Всички тези чувства Рангелов поднесе майсторски, с фини гласови нюанси. Последва грандиозният дует с Великия инквизитор – в ролята Димитър Станчев. Сблъсък на титани мога да нарека този дует и певците са длъжни да бъдат такива – с гласовете, поведението и отношението си. С огромния си сценичен опит и тембристи гласове Светозар Рангелов и Димитър Станчев изпълниха театъра с красота и величие.
Александрина Стоянова за първи път като Еболи
Още един дебютант имаше тази вечер – мецосопраното Александрина Стоянова-Андреева. От няколко години името ѝ започна да се появява в оперните афиши, но това е първото голямо предизвикателство пред младата певица. Ударно влиза и излиза от операта Еболи – с две убийствено трудни арии, чийто проблем не е само смислов, но и вокален, и интерпретационен. Първата е бравурна и пленително ефектна, а втората драматична и ярко страстна. И за двете се изисква висше владеене на гласа, елегантност на фразата и завидна смелост. Сякаш стъписана от първоначалното си появяване, Стоянова бързо се окопити и влезе в образа на принцесата прелъстителка в терцета от втора картина. В трета картина тя беше вече в свои води и поведе майсторски интригата. Завършекът на ролята е с грандиозната ария от пета картина, която е препънала не една певица. Александрина Стоянова се справи с тази ария на много добро ниво. Ще очаквам следващото ѝ явяване в тази роля да бъде вече съвсем пълноценно, без притеснения за това дали някой тон няма да я затрудни. Една певица, която си струва да бъде следена, заради смелостта да приеме предизвикателството Еболи, заради красивия ѝ глас и стабилното актьорско присъствие .
Важни в една опера като „Дон Карло“ са и няколкото малки партии – Стефан Димитров като Монах, който с гръмовен глас обявява в началото: „Само Бог е велик“ и закрива операта със заключението: „Само в небето ще се успокои сърцето на война“. Антония Иванова като пажа Тебалдо беше свежо допълнение в арията на принцеса Еболи във втора картина. Ярко прозвуча и Диана Василева като глас от небето в четвърта картина, призовавайки душите: „Да се насладите на покоя Господен!“. Фламандските делегати (Александър Георгиев, Валентин Ватев, Ваньо Димитров, Кръстан Кръстанов, Николай Войнов, Ованес Каспарян) в четвърта картина бяха ярки и компактни, и се вписаха в общия хоров зов за милост.
Стигайки до четвърта картина, не мога да подмина ефектната сцена, която разделя операта на две – първата част – на илюзиите и надеждите, и втората – на техния абсолютен крах. С това разделение си обяснявам и избора на режисьора да го изобрази с истински пламналите контури на кръста. Огънят пречиства, но и разчиства пътя. В тази грандиозна картина хорът има важно и цялостно присъствие. Отдавам на места разклатения ансамбъл в началото на липсата на достатъчно време, за да бъде възстановена постановката. Иначе многопластовата музикална картина се разкри пълноценно. Верди е преплел няколко много ярки, запомнящи се мотива, които преминават през цялата опера – на Дон Карло, на приятелството, както и специални описателни идеи – възторжената тема на очакващата краля тълпа, зловещите акорди, оповестяващи преминаващата процесия на осъдените, триумфалното посрещане на кралската свита, прекъсната от плача на фламандската делегация, и разбира се, грандиозния финал с ангелския глас, даващ покой. Тези мотиви изплуват един от друг, затихват и отново се явяват, а Михаел Балке майсторски изваждаше важните акценти и извайваше цялата музикална структура.
На финала акад. Пламен Карталов излезе пред публиката и представи всеки от солистите, а те дълго след това приемаха аплодисментите на своите почитатели.
