Преди две седмици публикувах в Портала текст, в който твърдях, че след 1989 г. нашите генерации, прекарали юношеството и младостта си в без-историчния период на късния „склеротичен“ комунизъм, навлязоха почти „взривно“ в едно интензивно историческо време, направило живота ни колкото несигурен, толкова и интересен.
Не бих искал обаче да се остане с впечатлението, че годините подир 1989 г. бяха лишени – поне за нас, столичните жители, оказали се в самия „епицентър“ на дълбоките промени – от травматични разочарования и горчиви прозрения. Ето защо днес искам да разкажа за две от тях, концентрирани – поне за мен – в две незабравими случки от онова време.
Първата беше някъде в самия край на декември 1989 г. (или януари 1990 г. – не мога да си спомня съвсем точно месеца). Помня обаче добре, че беше почти непосредствено след дните, в които в града ни се извърши голямото – радикалното „престрашаване“. След плахото „налучкване“ на думите, с които смеехме да изразяваме новите си желания: „демокрация“, „гласност“, „гражданско участие“ – сиреч все „горбачовски“ понятия, заобикалящи истинското име на травматизма, тоест на комунизма – именно през декември 1989 г. софийската „улица“ намери най-сетне кураж да извика с пълно гърло „долу БКП“. Това бе тогава невероятно дръзко, почти митически „хюбристично“. Опиянението от произнесеното най-после „име“ на тирана бе толкова главозамайващо, че одързости извикалите го да тръгнат сами, спонтанно – вече без организацията и „благословията“ на заявилите се граждански водачи от т. нар. „неформални групи“ – към самите центрове на непоносимата повече власт – да обсадят (тогава за първи път) Народното събрание, в което все още заседаваха назначените от Партията, абсолютно фалшиви „народни представители“. Да го обсадят и да поискат не – неизвестно от кого и неизвестно каква – „де-мо-кра-ци-я“, а – „оставка“ и „избори“, тоест да си поискат отново суверенитета, окупиран от толкова десетилетия от тоталитарната комунистическа власт.
Всеки, който е бил тогава около Народното събрание, добре помни, че това именно беше моментът, в който се роди същинската демокрация в България. Не „неформалните лидери“, на чиято индивидуална дързост се уповаваха дотогава множествата и зад чиито – самообрекли се на риска – гърбове те се криеха, а на самите себе си се „решиха“ най-сетне столичните граждани. И това бе ясно усетено и от новата, след-Живкова върхушка. Съхранените кадри и днес ни показват потресено-обърканите лица на „другаря“ Петър Младенов, само до вчера убеден, че ще бъде тукашният „поместен“ Горбачов и на неговите партийни съратници, съставляващи новата „преустроена“ върхушка. Нищо подобно! Не просто никой не ги аплодираше като „освободители“ от Тодор Живков, а им заявяваха ясно, че трябва да си ходят вкупом, че хората желаят не „перестройка“ на българските комунисти, а… „долу БКП!“. Тъкмо от този потрес на номенклатурата се изтръгна тогава вбесено-отчаяната реплика на новия „генерален секретар“, че „най-добре е танковете да дойдат“, която с един замах го изхвърли от позицията на новия „позитивен герой“ на деня. Но по своему потресени и объркани – помня това добре – бяха и първоначалните „демократични водачи“. Те съвсем не бяха готови на оглавят исканата политическа алтернатива, да поведат една „нежна революция“ (понятие, което се утвърди за всички народни движения в Източна Европа доста по-късно и бе заето от чешките „революционери“). Те не искаха (нека си го признаят днес) „долу БКП“, а – „преустройство“ на БКП, не искаха „оставка“ на върхушката, а само някаква неопределена „гласност“ откъм кулите на замъка ѝ. И затова – в оня ден, в който танковете все пак не посмяха „да дойдат“ и те не посмяха обаче да се присъединят към устрема на обсаждащите и също като ония отсреща, уплашени от новата дързост, ни призоваха „да се разотидем по домовете си“. Е, разотидохме се. Само че именно от тогава започна и истинското освобождаване не от „тоталитарния“ комунизъм или „номенклатурата“, а от комунизма въобще, от тяхната половинвековна власт.
И ето, някъде половин или един месец след онази вечер – половин или един месец изпълнен с все по-масови и по-дръзки митинги по столичните улици, след изтръгнатото обещание вместо просто „перестройка“, да се проведат избори и вместо „гласност“ в рамките на системата, да се демонтира самата система, дойде първата случка, за която бих искал да припомня.
Наред с всички, буквално всеки ден извършвани промени, изличаващи досегашното, все още крепящата се комунистическа власт трябваше да отмени и един от най-последните си и най-скандални тоталитарни актове: насилствената смяна на имената на българските турци – да сложи край на т. нар. „възродителен процес“. За нас, демократично настроените това бе съвсем естествено и даже не бе преживяно тогава като нещо „етапно“. За нас то по-скоро нямаше как да не се случи. Та за каква въобще „демократизация“ би могло да се говори, ако оставаше в сила този така крещящ репресивно-дискриминационен акт на Живковото управление.
Тъкмо във връзка с този акт обаче казвам за първи път ни бе преподаден урока, че съвсем не цяла България „иска демокрация“, че у нас – още по-радикално казано – съвсем не живее един единствен зажаднял за свобода „народ“, противопоставен на „тоталитаризма“, а по-скоро няколко, до този момент невидими един за друг „народи“, на които едва сега бе съдено да се „познаят“ един друг и да започнат да се имат предвид.
Защото буквално ден-два след указа за връщането на родните имена на българските турци в София неочаквано за всички ни, се изсипа един „народ“, с който ние – новородените „демократи“ – не бяхме подозирали че съжителстваме и сме съжителствали. Това бяха тълпи, истински тълпи – не по-малобройни (и даже устрашително по-многобройни) в сравнение с нашите „нежно-революционни“. Предвождаха ги съвсем друг тип хора – мъже със специално режисиран изглед на възрожденски юначаги, развяващи национални байряци и едрогърди жени на средна възраст, които сякаш ги призоваваха да ги защитят от някакви неведоми, заплашващи честта им на майки и съпруги, нашественици.
Най-травматизиращото бе, че не можеше да се разбере срещу какво точно протестираха и какво точно искаха тези хора, какво ги възбуждаше така невероятно… Бяха върнали имената на българските турци… Само че тези хора обикаляха софийските улици и пееха възрожденски песни, сякаш към столицата – в отговор на този неизбежен акт – се бяха отприщили пълчищата на султан Мурад. Сякаш ни заплашваше не „народната милиция“, от която все още се страхувахме ние, наивните столичани, а иноземен нашественик, декларирал, че се готви – „въоръжен“ отново с мюсюлманските си имена – да обезчести целия ни „генофонд“. На въпроса дали тези хора са против връщането на родните имена на българските турци, те не отговаряха по вразумителен начин. Не – казваха – те не били против това, но се тревожели за „българщината“. Кой заплашва „българщината“ днес – питаха ги. Не можеха да отговорят, но очевидно се готвеха за отпор на нещо буквално присъстващо във въздуха. Много характерно бе и отношението им към „местното“ столично население. Това отношение бе, нека се изразя така, патриархално-осъдително. За тях София спонтанно се бе превърнала в ония дни в блудница, престъпно-непредпазливо разтворила през последния бурен месец вратите си за митически насилник и обезчестител. „Демократична“ София бе, казвам – стилизирана като неморална жена, бе буквално феминизирана. Демокрацията на жълтите павета бе стилизирана като женска морална разюзданост. До среднощ на пл. „Св. Александър Невски“ някакъв „протопсалт“, дошъл с тълпите и с кожена вързалка на главата пееше тропари пред множеството, застанало почти в позата на раннохристиянски мъченици, пристигнали за да се предоставят на ятаганите и сабите, които „демократите“ престъпно бяха поканили с поведението си да тръгнат насам.
Най-мъчителното от всичко, повтарям, бе, че както столичните „демократи“, които не можехме да проумеем в какво тъкмо сме виновни пред тези хора, дошли без съмнение да „ни искат сметка“ за вършеното от нас, така и комунистическите власти не знаеха какво да сторят, за да успокоят този „народ“. Да възобновят „възродителния процес“? Не, окупаторите на столицата не искаха експлицитно това. Тогава да спрат митическия завоевател, идещ откъм Босфора, след „връщането на имената“? Но как да го спрат, след като него го нямаше, той бе само във въображението им?… И тогава, струва ми се, аз прозрях за първи път какво тревожеше тези хора и какво те всъщност искаха без да могат да го артикулират. Тях ги тревожеше (дадох си сметка)… самата демокрация, самата свобода. Защото за тях тя дълбинно се разчиташе като разпадане на едно пред-разсъдъчно единство, на снемането на една метафизическа защита; тя бе пагубна индивидуализация и атомизация на „масата“. Тези хора желаеха да се спре… освобождаването, интуитивно съзирайки в него – разтление. Те се бояха от снемането на юздите, които може и да душат, но пазят и ако вече престане да ги има, митическият (именно митическият) звяр встрани от утъпкания друм ще се надигне и ще се нахвърли върху нас. А в дълбините на нашата национална памет звярът в онзи момент бе „турчинът“, пред когото вчера – нямаше как да се отрече – така тежко се бяхме провинили и значи, трябваше сега да очакваме отмъщението му. Тези хора си искаха тоталитаризма, следователно, не защото го обичаха (не защото бяха „комунисти“, както прибързано и наивно ги клеймяхме в отговор на тяхната „окупация“ на улиците и площадите ни), а защото се бояха от свободата, от пускането (ни) на свобода, в чиито пространства няма кой да ни защити. От какво, от кого? Ами от нас самите – от призраците на нашите вътрешни страхове.
Та ето: този „народ“, който, струва ми се, „познахме“ тогава за първи път като наличен в „народа“ ни, като „съ-народен“ нам, оттогава, поне за мен, остана незабравим и завинаги смири младежкото ми „демократическо неофитство“. Оттогава аз знам, че него го има в народа ни – има го и до днес и в голяма степен е големият съавтор на специфичния цвят, оцветил т. нар. „преход“. Той обаче – и ето това е най-опасното към днешния ден – продължава да бъде точно такъв, какъвто го видях тогава – латентно уплашен от и враждебен на свободата. За него тя и до днес е извор на опасност, на беззащитност – разградено пространство, към което с неминуемост се надигат „врагове“ и което затова ултимативно се нуждае от „ограждане“, от „затваряне“, от об-юзда-ване. Но затова към него винаги е готов да посегне – както и тогава – политическият манипулатор, да „разчопли“ агорафобията му, да изправи пред него нейните призраци и да му предложи… спасителни „юзди“. Демокрацията, свободата? Знаете ли какво са те? Снемане на граници, които е забранено да се преминават. А това значи – отваряне на вратите не само за нас – отвътре навън, но и за нашественици, отвън навътре. Знаете ли какво още значат свободата и демокрацията? Липса на дисциплина, оттегляне на възпитаващия „захват“ на властта на държавата-„патер“. А това пък значи отваряне на друма към деморализацията – към разврата, към перверзията, към феминизирането на общността.
Не прекомерното развитие на „либерализма“, не „елефтероманията“ (както се изрази напоследък един нашенски „консерватор“) води у нас до съживяването на авторитарните настроения и проекти, до тяхното обезпокоително настъпление, тридесет години след разбиването на тоталитаризма, а резистентността на онзи народ-в-народа-ни, за който за първи път си дадохме сметка тогава, в самия край на 1989 г., който не успяхме същински да променим в епохата на т. нар. преход и към който оставихме винаги наготово да могат да посягат наследниците на онези, които – като не успяха да докарат тогава „танковете“ срещу нас – извикаха призраците на митическите фобии, за да ни разгонят от „агората“.
И които оттогава се специализираха до висша степен в изобретяването на призраци (след парадигматичните „турци“ дойдоха „брюкселските либерали“, „бежанците“, „джендърите“ и т. н.). Специализираха се и в призрако-гонителството (станаха, след комунисти-патриоти, просто „патриоти“, „русофили“, а накрай и „консерватори“, „орбанисти“, „тръмписти“ и т. н., и т. н.).
Мисля обаче, че текстът ми се удължи твърде много, затова – за втората случка, останала в паметта ми от онези години и донесла ми трайни, горчиви прозрения, актуални и до днес, ще разкажа следващия път.
