0
1954

Да спасиш музиката от изчезване

Дарио Салви дирижира Софийската филхармония, фотография В. Балевска

След осемдесет и четири години една оперета на Йохан Щраус-син отново беше изпълнена. Случи се на 10 януари в столичната зала „България“. Участваха солисти, Софийската филхармония, НФХ „Светослав Обретенов“ с диригент Славил Димитров и диригентът Дарио Салви.

„Игра на сляпа баба“ – Blindekuh, е новела на Рудолф Кнайзел – австрийски либретист. Странно е, че Щраус е избрал тази история, защото тя не е голяма, по-скоро е историйка. Но в този период Щраус загубва жена си Йети – през април 1878 г., и се жени отново след шест седмици за Ернестина. Животът му се променя. Вероятно е имал нужда от пари и затова е решил да направи тази оперета“ – казва диригентът Дарио Салви и уточнява: „Премиерата е била на 18 декември 1878 г. в театър „Ан дер Вин“. Представленията са само 16. След шест месеца екипът от Виена играе творбата в Будапеща. През 1935 г. във виенското радио е изнесена концертно. И сега сме ние със Софийската филхармония – през 2019 г. Така че ние правим първия запис изобщо – световна премиера. Той беше направен на 11 и 12 януари 2019 г. за „Наксос“, вероятно ще излезе през лятото или есента. „Наксос“ вече са издали дискове с всички творби на Щраус без „Игра на сляпа баба“ и „Лесничеят“ (Waldmeister). Това са единствените творби на Щраус, които никога не са записвани.“ 

Интригата на „Игра на сляпа баба“ е елементарна. Младоженците Хелмут и Бетси пристигат в Европа, за да споделят радостта си с братовчедка на младоженеца, Валдине. Запознават се на празненство в имението на Шоле. Всъщност през цялото време никой не може да разбере кой кой е. Объркването се задълбочава, когато се появява и един Адолф, който иска да спечели сърцето на Валдине, като се преструва на неин братовчед. Към финала решават да играят на сляпа баба и по време на играта се разбира кой кой е.

Оперетата е написана след „Прилепът“ и преди „Една нощ във Венеция“. Навсякъде вече е отбелязано изпълнението на творбата от Софийската филхармония и то е част от нейната история. Увертюрата често се включва в концерти, а темата, на която преминава играта на сляпа баба, се запомня веднага. С нея започва и увертюрата. Тананикаш си я дълго след концерта. Музиката е изящна, лека, искряща. Има няколко великолепни хорови сцени, изпълнени майсторски от НФХ, както и няколко много ефектни арии, които си струва да бъдат по-често представяни.

Солистите бяха добри. Нямаше звездни имена, но биографиите им бяха впечатляващи. Много от тях бяха участвали многократно в оперетни постановки, така че имаха прекрасна възможност да се представят по най-добрия начин пред софийската публика. Пленителна беше Мартина Бортолоти като Валдине – свеж, открояващ се глас. Пяла е в няколко оперети, както и в различни оперни заглавия. Певица с богата биография дотук. Много добро впечатление остави и тенорът Роман Пихлер – Хелмут. В репертоара му преобладават оперетните постановки и това веднага се усети. Гласът беше свободен, лек, той водеше действието не само по либрето. В екипа беше и младият тенор Юлиан Роде – Йохан, слугата, който също активно раздвижваше интригата. Певец с добра техника и музикалност, която обещава добро развитие в бъдеще. Разбира се, няма да правя оценка за всички певци, защото ролите са много, но те бяха подбрани подходящо и концертът се получи. Очаквам и записа, единствен засега на тази оперета на Йохан Щраус.

Photo Karen Wortley

За първи път Дарио Салви идва в България преди две години. Дирижира „Травиата“ в Русенската опера, когато Найден Тодоров е директор там. Разбира се, попитах го дали има планове за следващи контакти със Софийската филхармония?

Дарио Салви: Иска ми се, но ще говоря с Найден да направим записи на Майербер – опери, които не са поставяни на сцена, не са и записвани – „Йефта“ – първата му опера, „Бранденбургската врата“ – комична едноактна опера и „Ромилда и Констанца“, първата му италианска опера. На вторите две аз съм собственик на партитурите, така че ще се радвам да ги запишем тук. А защо не и „Лесничеят“ на Щраус.

„Лесничеят“ е другата оперета на Щраус, която не е записвана.

Още не съм започнал да работя върху „Лесничеят“. Трябва да видя дали има ръкопис на Щраус. Така направих с Blindekuh. Взех ръкописа и подготвих дигитално издание. Имаше грешки, защото е трудно да се разчете почеркът. Оркестърът беше много любезен и полезен, за да поправим сбърканите ноти. Ще трябва да видя в библиотеката във Виена, защото те имат всичко на Щраус. Но например Blindekuh беше в библиотеката „Морган“ в Ню Йорк. Във Виена пазеха материала от изпълнението през 1935 г. Ръкописът на Щраус беше в Ню Йорк.

Представете ни солистите. Работи ли ли сте с тях преди? За колко време подготвихте концертното изпълнение?

С някои съм работил. Те идват от Филаделфия – Робърт Дейвидсън, Кирстен Кънкъл и Емили Бърн. Препоръча ми ги Даниел Пантано – импресарио от Филаделфия, с когото съм работил. Мартина Бортолоти – с нея се върнахме скоро от едно шоу в Оман. Роман Пихлер е работил с Мартина и тя ми го препоръча. С Андреа Чудак записвах диск на Майербер. Тя пък ми представи Юлиан Роде и Даниел Шлева. За „Хубавата Галатея“ на Супе работих с Джеймс Пауърс. Така че съставът е интерконтинентален. Не сме се срещали преди София. Сутрин работех с оркестъра, следобед със солистите с пиано. Певците учиха самостоятелно от музикална основа, която им бях подготвил. Така можеха да чуят аранжимента, защото няма никакъв запис.

Учили сте саксофон, работили сте с джаз състави и биг бендове. Защо променихте посоката?

Не съм я променил съвсем. Започнах да свиря на 8 години – сопран саксофон. След това в армията свирих на саксофон, а после започнах да уча бас китара. Но винаги ми е харесвала класическата музика, без да се отказвам от поп и джаз музиката. Така че продължавам да изпълнявам и двете. Сега работя с един американски музикант, Ди Cи ЛаРу – дискомузика от седемдесетте – Дона Съмър и други. Правим аранжименти и ги изпълняваме. Аз съм басистът. Но това е за забавление. Правя го, защото ми харесва. С класическата музика си изкарвам хляба. Не съм свирил отдавна на саксофон, от десет години. Но сега се местя в Шотландия, защото имам предложение да поема един военен оркестър – Шотландския кралски военен оркестър, така че май ще се върна към саксофона.

Къде отивате след София?

Ще се върна за малко в Шотландия, след това отивам в Прага, ще дирижирам Чешкия камерен оркестър също за запис за „Наксос”. Ще запишем Даниел Обер. Правим 12 диска, на които ще бъдат всички творби на Обер – около 40 творби. Преди два месеца направих диск, който ще излезе през лятото – увертюри, прелюдии и други. Така че продължаваме, докато не свършим. Засега записваме цялата оркестрова музика, без певци. След това ще започнем оперите. Първата ще бъде Le séjour militaire. Ще я запиша в Ню Йорк с един нов оркестър – „Матаморфозис“, съставен от музиканти от оркестрите на МЕТ, Линкълн център. С Матиа Клазерн подготвихме „Церлина“ на Обер с мецосопраното Дженифър Лармор. Операта е много трудна, ролята е голяма. Мисля, че е по-трудна от Кармен.
След Прага отивам в Загреб, за един концерт с фадо музика. Нали виждате, аз никога не правя нормални неща. Предпочитам вместо да дирижирам 50 пъти „Травиата“, да направя 50 различни неща. Правя Моцарт, но и Супе, Хумпердинк. Предстои да запишем диск с творби на Енгелберт Хумпердинк, които никога не са записвани – например „Венецианският търговец“. Ще работим по този проект с оркестър от Моравия или може би с един оркестър от Берлин. Но всичко зависи от „Наксос“. Аз предлагам, те решават.

Разкажете за обществото „Йохан Щраус“ в Англия.

То е на около 60 години. Обединява хора, които обичат виенската музика – не само Щраус, но и Мильокер, Жене, Цибулка, Лехар, Супе. Това май е най-голямото общество в света. Дори виенските са по-малки.
Какво прави това общество? Освен че пропагандира тази музика, финансира записи – дори и нашия запис тук, помагат ми да намирам музика, дават ми идеи. Като им кажа например: „Искам да направя диск с музика на Цибулка“, те отвръщат: „ Добре, ще ти намерим музика“. За първи път работих с тях за една оперета на Супе „Пътят към Африка“ (Die Afrikareise), която е поставена през 1883 г., играна е още около 60 години и след това е изчезнала. Много е хубава. Видяха, че съм достатъчно луд и съм готов да продължа да правя подобни неща. Защото всъщност животът ми е това – дирижирам, пътувам, подготвям музиката, коригирам, дирижирам, отново подготвям музиката и така безкрай.

А сега да поговорим за вашия оркестър.

„Импириал Виена оркестра“ (Imperial Vienna Orchestra) е съставен от полупрофесионалисти – от преподаватели по музика, пенсионирани професионалисти. Създадох го, за да експериментирам как звучи тази музика, която никога не е изпълнявана. Този оркестър е експеримент или тест за аранжиментите. Ние сме единственият оркестър в Англия, който изпълнява само виенска музика и който прави Виенските балове – свирим на тях за балерините. Имаме голям успех, правим поне 7-8 концерта през годината. Правим и записи, и така спасяваме музика, която ще изчезне. Записахме „Хубавата Галатея“, „Пътят до Африка“. Записахме и арии, които никога не са записвани от „Нанон“ (Nanon на Жене), „Морският кадет“ (The Sea Cadet на Жене), „Розина“(на Уилям Шилд).

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияГенезис на западния рационализъм
Следваща статияМежду тъмното и светлото