Това е една доверчива към читателя си книга. Обичаща го. Защото му дава много възможности за избор – как да я чете, къде да я „подреди”, какво да хареса, какво да пропусне…
Той може да избере да я нарича лирическа автобиография с елементи на пътепис, може да я нарече просто книга, събираща различни прозаични жанрове, може, разбира се, да я нарече и роман. Защото авторският лирически глас споява в цялост всички тези спомени, разговори, наблюдения, истории, центрира цялата тази полифония, създава образа на героинята си. А може да я нарича просто книга – книгата „Бялата ни спалня” на Радмила. Жанрът наистина няма никакво значение. Дори и на критика не му се занимава с него.
Повествованието тече така, както тече мисълта човешка – със спирания и отклонения, прескачаща от едно на друго, избързвайки и забавяйки се, ту изповядваща нещо, ту просто отразяваща видяното. Така, както всеки от нас се пита, разговаря с близки и приятели, спори с тях, споделя им най-съкровеното; така, както говорим със себе си – така звучи гласът в този роман. Множество разговори, множество въпроси, малки ежедневни „открития” и по-големи житейски откривателства – всичко това споделя тази книга.
Романът на Радмила е и роман за порастването. За здравината на пъпната връв, за необходимостта да я прережеш. За избора, за множеството различни начини, по които научаваме уроците си. За множеството широки „отваряния” на очите, за моментите на „слепота”, за неповиканите неща, за следваните желания. Това е и роман-споделяне – на съкровени чувства, на грешки, на индивидуален опит, на места и хора. А също тъй е и роман за прописването, записването и писането.
Едно от ценните притежания на тази книга е нейната удивителна сетивност. Понякога разказването и разказаното са толкова визуални, наситени с цвят и аромат, че буквално можеш да ги „усетиш”.
Може да се чете сутрин или в дълъг, бавно точещ се следобед. Може да прекараш с нея множество „тъмни” часове. Доверчива книга, както вече ви казах.
Радмила Младенова е родена в София през 1977 г. Завършила е английска филология в Софийския университет и магистърската програма „Култура в епохата на модерността” в Манхаймския университет. Авторка на пътеписи, интервюта и статии, преводачка. „Бялата ни спалня” е дебютният й роман.
Из „Бялата ни спалня”
Забелязваш ли, татко, как на двамата с теб ни се обърнаха ролите? Сега ти си без глас и правомощия, а аз те измислям с думи. Както реша, така ще те изтипосам: ето, сложих те да лежиш гол в бялата рамка на спалнята ни. Само с един чаршаф те заметнах. Изцяло зависиш от мен, ти и тялото ти, чувствата, формата на мислите ти. Аз обаче не искам да се крия в безличния глас на математиката, науката или някоя идеология. Не искам да разказвам за теб с гласа на невидима всевиждаща разказвачка, за да наложа своята гледна точка като единствената или по-правилната. Суровият му характер се смекчаваше само лятото, през месец септември, когато отиваха за две седмици на море. Избрала съм си много по-трудна и уязвима позиция – да ти говоря и да те описвам от собствено име, от първо лице единствено число. Знам, че ще сбъркам на много места, ще се изгубя в чувствата си и няма да намеря най-точните думи. Някои неща няма да си спомня, а други няма да посмея да напиша. Но искам да ти кажа всичко, което като дете – когато нямах (право на) собствен глас – не можех. Не знаех и как. Искам да си поговоря с теб, татко, така както на мен ми се ще, така че да се вижда ти кой си и аз коя съм. Все си мисля, че ти не си разбирал какво се е случвало тогава. Не си знаел какво правиш с мен: ти също ме създаде с думите си, татко.
Учителят ми по история Бертѝн – с него все обсъждахме бамбашка теми – още в първите години на следването ми хвърли голямата литературна ръкавица. Седяхме в сенчестото дворче на „Билкова“, пиехме бяло вино, още я помня жилката на цитрус, докато преглъщах въпроса. Ти способна ли си да напишеш нещо така откровено, че да те хване страх? Да не скриеш нищо, дори с риск да нараниш човека отсреща, така, както са се опитвали да си говорят Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар? Само за това си струва да пише човек. Но аз винаги съм искала да пиша по друг начин за истината. Много добре ми е познат този подход, който разфасова човека на кълки, гърди и крилца като ножица за пиле. И който съди за искреността по болката, която тя причинява. Колкото по-болезнено, толкова по-искрено. Нима? На мен ми е нужен друг разказ за истината: такъв, който ме събира и слепва в човек, в привлекателна жена, така че да мога да си покажа лицето.
Нямаш едно свястно огледало в апартамента си! Къде си ги изпокрила? Не умея да се оглеждам, правя си рани. Какви ли стратегии не изпробвах, накрая просто разкарах огледалата.
Толкова ми тежеше този „аз“, татко, който ти ми беше измислил. Мързелива. Глупава. Повърхностна. Суетна. Лъже. Слаба по математика. Жена. С нищо не можех да се оневиня в очите ти. Колкото и да се мъчех да откликна на очакванията ти, колкото и да учех за училище, колкото и да чистех и подреждах у дома. Всеки ден ми режеше крилата върху прокрустовото ложе на бащиния скепсис. С нищо ценно не можех да те изненадам. Подаръците ми за теб, щом ги зърнеше, посивяваха, разсипваха се на прах, годни единствено за кофата на отрицанието. Твърде много шестици не е на добре, важно е как си по физическо. Зле бях. Бях дървеното човече, дето все изпуска топката, тича смешно, а в решаващия момент пред баскетболния кош прави най-нелепото движение. Виж детето на съседите, колко е спокойно и умерено, не се изхвърля като теб, ето от него ще излезе човек. Той ще стигне надалеч.
С нищо не можех да те впечатля, татко. Ти знаеше всичко за мен, всичко, което има да знае един отговорен и технически образован баща. Трябваше да ме превъзпиташ, òвреме да ми одялаш треските за дялане. За да не стана като онези празноглави жени, дето по цял ден си лакират ноктите, пият кафета, пушат цигари и се фръцкат с шарени рокли. Точно като майка ти. Не, не, аз трябваше да почиствам канала в банята от натрупалите се косми и сапунена пяна, за да се науча как е в живота. На мен се падаше да преглеждам часове наред прораслите картофи, складирани за зимата на задния ни балкон в онзи огромен кашон – само като го отворех и ми се откриваше значението на думата „безкрайност“. Пак аз трябваше да събирам на ръка по-едрите боклучета по мокета в хола, за да не се товари ценната ни руска прахосмукачка. На прахосмукачката поръчваше да давам по десет минути почивка на всеки половин час работа. Да не вземе да прегрее. За мен, татко, паузи нямаше. А тялото ме болеше от скука, превиваше се от нетърпим съклет.
Дори домакинските ни уреди се радваха на повече права от мен. Беше ги поставил едно стъпало по-високо в семейната йерархия. Ти толкова добре познаваше машините, толкова много разбиране имаше за тях и искрено уважение даже. Пък аз бях пълната им противоположност – дете, момиче, незавършен възрастен, който заплашваше да се изроди в ненадеждна жена. Ти, татко, замислял ли си се само за това, че природата е месила и връщала в калта човешкото тяло в продължение на милиони години. А машините, дето толкова ти бяха на сърце, те откога са? Тъкмо заради упованието ти в техническия прогрес, детството ми с теб, татко, се проточи като безкрайно средновековие, сковано, мрачно и безмилостно. Каква ирония само!
