Поглед върху Седмицата на испанското и ибероамериканското кино, която се случи в София за 21-и път.
Случайна селекция латиноамерикански филми създава впечатление, че почти всичко е любов, поне що се отнася до темите в съвременното кино от континента. Останалото е престъпление от (някаква) страст. Това, разбира се, е лееееко изопачаване на истината по отношение на Седмицата на испанското и ибероамериканското кино, която се случи в София за 21-и път. Сред 19-те филма от програмата ще стане дума само за четири, но предварителният им подбор беше наистина случаен и сходните проблеми, които историите засягат, сигурно са поне малко показателни за съвременните авторски търсения в латино киното. Далеч по-любопитно е обаче, че макар и четирите филма да клонят към любовната история, нито един от тях не е мелодрама и единодушно остават много далеч от „сапунената” традиция на южноамериканската телевизионна продукция. Нали помните, че много преди турските сериали да завладеят Балканите, домакините се наслаждаваха на „Робинята Изаура”, „Росалинда”, „Касандра”, „Трима братя, три сестри” и т.н. Е, от онова време някак си ни е останало усещането за „любов по латиноамерикански”. С уговорката, че тук все пак става дума за кино, а не за телевизия, десет години след началото на ХХI век нещата изглеждат доста по-различно. Дори в Бразилия.
„Малу с колелото” (реж. Флавио Тамбелини) снове между Сау Паулу и Рио, в компанията на опитния женкар Луис Марио, който внезапно… се влюбва. И научава цената и отговорностите на доверието по трудния начин. Филмът носи далечен повей от „Отело” и ненатрапчиво напомня поговорката „Каквото повикало, такова се обадило”. Романтична история някъде между „играчка” и „плачка”, на моменти сюжетът кривва по хълмистия терен на комедията, в други се впуска по нанадолнището на драмата, но не прелива от показен сантимент и е издържан в най-добрите традиции на „резервираното” европейско кино. Усеща се бразилска емоция, южняшки темперамент, но без прекаляване от типа туристическа атракция. И ако има някакъв елемент на екзотичност, то той е изцяло вплетен във фабулата и в характера на персонажите – любовта като опасност да изгубиш самия себе си е универсален феномен.
Следващият мъж, който трудно балансира между любовта и собственото си его, е от аржентинския филм „Съдбата в твоите ръце” (реж. Даниел Бурман). Тук основен съперник на страстта е хазартът, но също неудовлетвореността от живота и страхът от разочарованието, характерни за кризата на 40-те. Многословният, умерено депресиран Уриел се забърква в нещо като „старата любов ръжда не хваща” и е наистина трогателно как държи да ухажва жената, която като младеж е водел предимно… в мотела. Филмът тече малко мудно и потенциалните паралели с психоаналитичните изкушения и еврейската идея-фикс на Уди Алън не звучат твърде оригинално. Някои от „чудатостите” (като френския годеник, дългокосия син и еврейската музикална „банда”) изправят комедията на ръба на гротеската, покер-философията не спасява положението, но пък романтичната линия добре се вписва в размишлението за лутанията на ибероамериканските мъже. За съжаление сюжетът е доволно предвидим и някак несръчно подреден, особено на фона на „Малу с колелото”, чиято възможна предсказуемост се компенсира умело от разкрепостеността на формата.
Мачо-линията набира скорост в „Естер някъде там” (реж. Херардо Чихона). Внезапно ви завладява усещането, че гореспоменатите Луис и Уриел са остарели с 40 години, а в уравнението са включени малко атмосфера а ла Карлос Руис Сафон и наследствени белези на магическия реализъм. Кубинският филм разказва малко смешната и много тъжна история на Лино и Лари, нещо като приятели, нещо като съперници, които се връщат почти заедно по следите на миналото, за да открият истинската самоличност на възлюбената покойна съпруга на Лино – Маруха, и на съществуващо-въображаемата любима на Лари – Естер. Всеки прави своя избор как да живее и в какво да (не)вярва, нашепва филмът. Равносметката е особено горчива с краха на илюзиите и заради преклонната възраст, на която застига героите. Трагизмът и комичното се надпреварват, подобно привързаността и конфронтацията между двамата мъже… „Естер някъде там” е изобретателен филм, с драматургичен финес и тръпчив артистизъм, който носталгично напомня на различни образци от кубинското кино.
Латиноамериканската страст леко се „цивилизова”, но си остава все така по южняшки жива, когато преминаваме на иберийска територия. „Вие мъжете носите пистолет във всяка ръка” , заявява Кандела Пеня в испанския филм с емблематично заглавие, и тази фраза може да се приеме като лайтмотив и да бъде прикрепена към всеки от героите на този текст. „Пистолет във всяка ръка” (реж. Сеск Гай) ни среща с цели осем представители на силния пол. Петте отделни истории, които ни запознават с живота им, са хем разнообразни, хем напълно равностойни сюжетно и като качество на разказа. И не се заблуждавайте – никъде не става дума за престъпления и огнестрелни оръжия, само за любов. Някои от най-добрите испански актьори като Хавиер Камара, Хорди Мола и Едуардо Нориега, както и звездата на аржентинското кино Рикардо Дарин ни забъркват в коктейл от мъжки драми, с лек намек за ирония и добро чувство за хумор. Двама отдавнашни приятели съизмерват кризите си под дъжда, разкаян съпруг се опитва да се върне при бившата си жена, друг иска да разбере с кого му изневерява съпругата, млад мъж кръшка на своята и е наказан с унижение, а двама приятели научават (благодарение на половинките си), че не знаят основни неща един за друг. На финала всички се оказват гости на общо парти… Почти като зрителите на Седмицата на испанското и ибероамериканското кино в София.
