„Три зрънца от нар. Есета от подземията на подсъзнанието“, Роуз Мари Салюм, превод от испански Вера Дончева, издателство „Скайуей Пъбликейшънс“, 2022 г.

Всъщност зрънцата са не три, а седем. Защото книгата представлява седем малки (като зрънца от нар) есета. Безспорно те не засищат глада. Нещо повече – засилват го. И ни припомнят, че сложим ли от този плод в устата на някой, когото обичаме, никога няма да бъдем забравени. Поне такова е преданието за Хадес и Персефона. Разбира се, алюзиите в този мит са много, но сякаш най-важната от тях е, че нарът идва от света на мъртвите, и че веднъж докоснали се до него, не можем да останем изцяло при живите. Затова – подобно на Персефона – винаги ще се връщаме в своя горчиво-сладостен ад и по пътя си ще оставяме от същите тези зърна, за да има кой да ни помни и кой да ни намира. Но не за Елевзинските мистерии е мисълта ми, а за поетиката на есето. Сякаш отвъд привидната си простота и непретенциозност, тя ще си остане предизвикателство. Защото есето (по дефолт) е опит, ала за какво точно – не се знае. Може би да проектираш себе си (като диапозитив[1]). С дискретна старомодност, но и с бутикова изтънченост. Защото вече си усетил, че твоето отечество (като онова на Персефона) също е въображаемо. То е средното аритметично от Бейрут, Гуадалахара и Детройт; ирационална величина, която ти дава перфектното умение да не разбираш света; с уговорката, че неразбирането на три езика е особен тип неразбиране. То е повече енигма, отколкото неразбиране; загадка с вкус на нар. Сякаш Роуз Мари Салюм копнее не само да я сподели, но и да експериментира с нея, да смеси мирисите на ливански кедър и на мексикански кактус. Може би подобна културна разточителност ще ни помогне да открием нови благоухания, да разгадаем какво биха направили тамянът и мескалинът, когато се срещнат.

Ето защо пътешествието си струва. Струва си да тръгнем с бабите на писателката от Бейрут към Америка, да се спираме в пристанищата на Тампико, на Сантяго и на Веракрус, защото „останем ли си вкъщи, ще бъдем наричани турци до края на времената“ (стр. 27). История, която – колкото и да е различна от нашата – звучи някак родно. Почти по нашенски. Вярно, че онази левантийска баба е носила небългарското име Лорис. Другата е Ханне, но какво от това? Споменът (както отбелязва проф. Евдокия Борисова в предговора) е винаги в множествено число. Особено когато е изговорен. Казваме „мемоари“ и забелязваме, че събрани с „минало“, те образуват едно ново понятие или една тайнствена дума. Защото ако първата няма единствено число, то втората няма множествено. Вярно, че има много минали времена, но миналото е само едно и вече го няма. То става живо и истинско в паметта, а тя – подобно на митичната Касандра, е винаги обърната към бъдещето. Ето защо добре написаното есе ни учи, че всеки спомен е своеобразно пророчество. Слушаме за палатката на плажа (стр. 35) и за нейната „приказна сянка“, за бабините вечери „само с черни маслини и арабски хляб“ и няма как да не преживеем Изхода на онези бедуини, тръгнали от Египет към Обетованата земя. Замисляме се, че не знаем как да подредим събитията във времето. Кое минало е пό минало? Къде и кога е настоящето? Дали пък то не е подобно на страната, в която живеем (36 стр.)? Не прилича ли на игрище за тенис, пресечено точно в средата от мрежа? Виждаш противника си, но играта изисква да се вярва в неговата неосезаемост. Той връща с ускорена сила топката, но мрежата го прави далечен, почти нереален.

Метафората е спортна, значенията ѝ са спорни, но не е ли отраснала Мари Салюм на ул. „Питагор“ №21? Детството ѝ не е ли преминало под знака на същия онзи философ, който казвал, че Животът е като спортно състезание. Едни отиват на стадиона, за да играят, други – за да гледат. А има и трети. Които не знаят какво правят на този стадион. Сигурно затова гръцката дума „σταδίον[2]“ на български език е „поприще“. От същия корен е и глаголът „пъпря“. Но всички забежки по значенията, споделя ни мексиканско-ливанско-американската писателка, стават ясни при смяната на контекста. Тогава светът се разомагьосва и реалността оживява. И фактът, че в САЩ Мари Роуз е живяла на ул. „Западен дъб“ придобива ново измерение. Всъщност всичко придобива други измерения. Затова и писателката трябва да запомни важните неща, нещо повече, трябва да се научи да ги разказва, защото в нейното (и нашето) детство няма интернет. Децата играят на дама и носят часовници с металически стрелки, които спрат ли да се движат, два пъти в деня показват абсолютно точно време.

И уж космосът се смалява. Става като зрънце от нар. Уж го държиш в ръцете си, уж имаш силата и властта да го сложиш между устните на любим човек. Ала внезапно се повява още едно, трето – почти художествено – зрънце (логиците след Аристотел ще го нарекат „изключеното трето“). И всичко се обърква. Но „Три зрънца от нар“ вече са поникнали…

––––––––––––––

[1] Виж първото есе: „Диапозитиви“ (стр. 25–49).
[2] В първоначалното си значение мярка за дължина, равна на 600 гръцки или 625 римски стъпки, около 180–190 метра.