Начало Книги Всеки спомен е своеобразно пророчество
Книги

Всеки спомен е своеобразно пророчество

3678
Роуз Мари Салюм

„Три зрънца от нар. Есета от подземията на подсъзнанието“, Роуз Мари Салюм, превод от испански Вера Дончева, издателство „Скайуей Пъбликейшънс“, 2022 г.

Всъщност зрънцата са не три, а седем. Защото книгата представлява седем малки (като зрънца от нар) есета. Безспорно те не засищат глада. Нещо повече – засилват го. И ни припомнят, че сложим ли от този плод в устата на някой, когото обичаме, никога няма да бъдем забравени. Поне такова е преданието за Хадес и Персефона. Разбира се, алюзиите в този мит са много, но сякаш най-важната от тях е, че нарът идва от света на мъртвите, и че веднъж докоснали се до него, не можем да останем изцяло при живите. Затова – подобно на Персефона – винаги ще се връщаме в своя горчиво-сладостен ад и по пътя си ще оставяме от същите тези зърна, за да има кой да ни помни и кой да ни намира. Но не за Елевзинските мистерии е мисълта ми, а за поетиката на есето. Сякаш отвъд привидната си простота и непретенциозност, тя ще си остане предизвикателство. Защото есето (по дефолт) е опит, ала за какво точно – не се знае. Може би да проектираш себе си (като диапозитив[1]). С дискретна старомодност, но и с бутикова изтънченост. Защото вече си усетил, че твоето отечество (като онова на Персефона) също е въображаемо. То е средното аритметично от Бейрут, Гуадалахара и Детройт; ирационална величина, която ти дава перфектното умение да не разбираш света; с уговорката, че неразбирането на три езика е особен тип неразбиране. То е повече енигма, отколкото неразбиране; загадка с вкус на нар. Сякаш Роуз Мари Салюм копнее не само да я сподели, но и да експериментира с нея, да смеси мирисите на ливански кедър и на мексикански кактус. Може би подобна културна разточителност ще ни помогне да открием нови благоухания, да разгадаем какво биха направили тамянът и мескалинът, когато се срещнат.

Ето защо пътешествието си струва. Струва си да тръгнем с бабите на писателката от Бейрут към Америка, да се спираме в пристанищата на Тампико, на Сантяго и на Веракрус, защото „останем ли си вкъщи, ще бъдем наричани турци до края на времената“ (стр. 27). История, която – колкото и да е различна от нашата – звучи някак родно. Почти по нашенски. Вярно, че онази левантийска баба е носила небългарското име Лорис. Другата е Ханне, но какво от това? Споменът (както отбелязва проф. Евдокия Борисова в предговора) е винаги в множествено число. Особено когато е изговорен. Казваме „мемоари“ и забелязваме, че събрани с „минало“, те образуват едно ново понятие или една тайнствена дума. Защото ако първата няма единствено число, то втората няма множествено. Вярно, че има много минали времена, но миналото е само едно и вече го няма. То става живо и истинско в паметта, а тя – подобно на митичната Касандра, е винаги обърната към бъдещето. Ето защо добре написаното есе ни учи, че всеки спомен е своеобразно пророчество. Слушаме за палатката на плажа (стр. 35) и за нейната „приказна сянка“, за бабините вечери „само с черни маслини и арабски хляб“ и няма как да не преживеем Изхода на онези бедуини, тръгнали от Египет към Обетованата земя. Замисляме се, че не знаем как да подредим събитията във времето. Кое минало е пό минало? Къде и кога е настоящето? Дали пък то не е подобно на страната, в която живеем (36 стр.)? Не прилича ли на игрище за тенис, пресечено точно в средата от мрежа? Виждаш противника си, но играта изисква да се вярва в неговата неосезаемост. Той връща с ускорена сила топката, но мрежата го прави далечен, почти нереален.

Метафората е спортна, значенията ѝ са спорни, но не е ли отраснала Мари Салюм на ул. „Питагор“ №21? Детството ѝ не е ли преминало под знака на същия онзи философ, който казвал, че Животът е като спортно състезание. Едни отиват на стадиона, за да играят, други – за да гледат. А има и трети. Които не знаят какво правят на този стадион. Сигурно затова гръцката дума „σταδίον[2]“ на български език е „поприще“. От същия корен е и глаголът „пъпря“. Но всички забежки по значенията, споделя ни мексиканско-ливанско-американската писателка, стават ясни при смяната на контекста. Тогава светът се разомагьосва и реалността оживява. И фактът, че в САЩ Мари Роуз е живяла на ул. „Западен дъб“ придобива ново измерение. Всъщност всичко придобива други измерения. Затова и писателката трябва да запомни важните неща, нещо повече, трябва да се научи да ги разказва, защото в нейното (и нашето) детство няма интернет. Децата играят на дама и носят часовници с металически стрелки, които спрат ли да се движат, два пъти в деня показват абсолютно точно време.

И уж космосът се смалява. Става като зрънце от нар. Уж го държиш в ръцете си, уж имаш силата и властта да го сложиш между устните на любим човек. Ала внезапно се повява още едно, трето – почти художествено – зрънце (логиците след Аристотел ще го нарекат „изключеното трето“). И всичко се обърква. Но „Три зрънца от нар“ вече са поникнали…

––––––––––––––

[1] Виж първото есе: „Диапозитиви“ (стр. 25–49).
[2] В първоначалното си значение мярка за дължина, равна на 600 гръцки или 625 римски стъпки, около 180–190 метра.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display