0
4914

Artificem commendat opus

Иван Газдов: пейзажи и релефи

Artificem commendat opus, изложба на Иван Газдов, галерия Арте, София, 5–18 януари 2022 г.

Когато наскоро диагностицирах Иван Газдов като адвокат на творението, не чаках да получа така непосредствено потвърждение. С Artificem commendat opus Газдов представя цикъл пейзажи. Прави го за първи път. За мнозина те са изненада, за мен – не. Защото съм чел внимателно кавър класик графикатурите и познавам „анотираните рисунки“ от „Графичествен“.

Сам той свидетелства, че не обича природните стихии. Историите, които изтъкават живота му, неговото светоусещане и неговото въ-образяване на нещата от света са спомени – човешки истории и истории на пространства: „пейзаж, поглед, улица, есенен двор, небе, чимшир, настроение“, хора, животни и предмети, реакции и действия.

Радикално новото сега е, че пейзажът застава на авансцена. И свидетелства за перманентния Газдов възторг от така преживяваната природа. Специфичен възторг. Усетът за фрагилността на досяганото и деликатността на посягането, за да се съхрани то тъкмо в неговата преходност, са в непротиворечив синхрон с базисното схващане на Газдов за „натура“.

Той е алергичен към визуалното възпроизвеждане на природата. В предметно даденото естество има много страничен „шум“: има ущърбност, има и преизобилие. Газдов рисува своите умни представи за природните феномени и така изобразява тяхната битийна форма. „Натурата“ става „култура“: става съществена знакова система. Защото са знаци тъкмо за битийни форми обаче, те отвеждат към смислите на изобразяваните неща, които смисли не могат да бъдат срещнати в никоя конкретна ситуация.

От гледна точка на художествената форма, умението си да заявява знака Газдов дължи на своето системно самовъзпитаване в майсторските нива на абстрактната изобразителност. В най-високите си постижения тя не просто се дистанцира от натурализма, а прави елемент от изобразяването мисловния ход на самия художник, преобразявайки предмета в пластичен знак. Последното, което обаче Газдов прави, е да следва някакви предзададени образци, включително зададените от самия него.

Ефирните визии, постигнати в деликатната работа с китайски туш, влизат в контрастен диалог с колажната техника. Комбинацията провокира един съвременен начин на възприемане, съществена роля за което играе монтажът. Постига се ефект, водещ отвъд съставните части: изразяването на ейдетичната структура чрез същинския ѝ ритъм. Изявени са адекватните честоти и амплитуди на пространството и времето, с които вибрира всеки детайл. Случайността е изключена генерално.

Пак за първи път Газдов представя и свои пластики: четири релефа – женски портрети. Неговият принцип: „Малкото е много, простото е сложно“, е демонстриран тук в цялата си мощ. Внушението се постига чрез изчистване на всяка подробност, която би се разбъбрила, постига се със само необходимото, което – както се вижда – включва и щуреца, и пойната птица. Женските портрети от четирите релефа влизат в хармоничен диалог с пейзажите. Също така хармонично, както пейзажността им не се нарушава от присъствието на живи същества, между които жаби, зайци и сови, кучета-риби и скали-гълъби или човешки фигури – на земята и в облаците. Никаква изненада.

Газдов именува изложбата си „artificem commendat opus“: творбата, делото препоръчва – или възхвалява – твореца-художник. В нашия случай тази сентенция също е натоварена с тежка двусмисленост: художникът Газдов неизменно нарушава субект-обектната схема, и то с олимпийска невъзмутимост. Погледнато трезво, тук също, и с пейзажите, и с релефите, пред нас са все негови проекции: автопортрети на самия него – на света Иван Газдов.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статия„Изпитвам страхопочитание пред словото“
Следваща статияБулевард „Дондуков“