Докато се движиш пеша из града, все ти хрумват някакви работи. Не че разполагаш с повече време, но пък се подсещаш за това-онова. И онези, които не ходят пеш, наистина пропускат много, защото историите се утаяват в паметта им, вместо да проговорят чрез тях.
След празниците идва времето на стълпотворението и изнервените задръствания. Колите по „Дондуков“ текат в гъсти редици, подобно на потока от минувачи. Пресичам „Раковски“ и като наближавам „Будко“ (на който съм посветил отделна софийска история), си мисля как територията на всеки голям булевард има своите невидими стени, често по-непропускливи и от стените на околните здания. И после паметта – изненадвайки ме за пореден път – ме подсеща за нещо, за което отдавна бях забравил. Че за булевард „Дондуков“ има роман, писан не на български, не на езика на табелата, която в момента е пред очите ми, а на френски. Да, да, на езика на Молиер, Екзюпери и Камю.
Попаднах на тази книжка съвсем случайно и то отдавна – през 1995 г. в Париж. Направо не повярвах на очите си, когато в прочутата книжарница „Булиние“ на булевард „Сен Мишел“ видях изправена книга със снимка на балерина, над която с едри зеленикави букви бе изписано „Булевард „Дондуков“. Френски роман за този булевард, какъвто нямаме и на български? И с какво тази централна софийска артерия бе заслужила такова внимание?
Купих книгата на символичната цена от 10 франка (около три лева) и тутакси потънах в нея. Историята звучеше напълно автобиографично. Лична преживелица на авторката Консуело дьо Хавиланд, танцьорка с американски и френски корени, прекарала един сезон в балета на Софийската опера. Ала онова, което особено ме трогна в книгата, бяха картинните описания, улавящи в разрез българския бит от средата на 70-те години.
Тогава именно героинята на романа Виктория (устремената към славата балерина, първообраз на самата Консуело) извършва една от най-дръзките стъпки в живота си – заминава отвъд Желязната завеса. Години наред (с мълчаливото съучастничество на майка си) тя ходи на уроци по балет и за да се впусне в това поприще дори зарязва гимназията и матурата. И това не е всичко. Ужасеният ѝ баща, заможен производител на порцелан, научава в добавка, че тя се е явила на конкурс в зала „Плейел“, спечелвайки едногодишна балетна стипендия в България, която ѝ отваря (може би) пътя към Болшой театър. „Защо в България? Защо не в Китай? Или при зулусите?“ – пита съкрушен бащата, без да може да обясни на вироглавата си щерка личния си опит от сблъсъците си във фабриката с „кокотата“ (както наричат във Франция комунистите).
Младата балерина не иска да чуе нищо. Така нейната „българска история“ започва.
На 2 януари 1974 г. боингът на „Ер Франс“, който лети до София, е почти празен. Младата балерина е единствената жена на борда, всички ѝ обръщат внимание. На съседните седалки са разпръснати подаръците от майка ѝ, накупени в последния момент – букети сухи цветя, шоколади и куп книги – Толстой, Достоевски, Тургенев и Пушкин, които би трябвало да ѝ открият тайните на „славянската душа“.
Една от стюардесите сяда при нея по време на полета и пита с нескрито любопитство какво би могло да търси едно младо момиче през януари в София. „Защо?“, недоумява момичето. „Знаете ли – казва стюардесата – там нещата (поне в този сезон) се изчерпват с думите „тъга и студ“.
– И нима това е всичко? – пита момичето.
– Тъгата е въпрос на характер и на мисловна нагласа – отвръща ѝ стюардесата. – Що се отнася до студа – създадени сме по този начин. Ще навличате пуловери и жилетки, още пуловери и шалчета. И тъй като ще продължава да ви бъде студено, ще навличате още пуловери и още чорапи, и още пуловери… И никога няма да ви бъде достатъчно.
Сетих се за тази сцена в книгата под януарското слънце в един зимен следобед в София. Необичайно топло е за сезона, въпреки хладния полъх. А някога не беше така. Зимите на 1973–1974 г. си бяха съвсем люти. Спомням си как наваляваше огромен сняг. Бях в началните класове и това беше времето на шейните. „Цариградско шосе“ бе така затрупано, че движението дори спря, а сърни и елени (имаше ги навремето!) от тогавашния „Парк на свободата“ (Борисовата градина) влизаха в отсрещните квартали и тропотът от копитата им се носеше по заснежените улици. Истинска бяла приказка.
През погледа на френско-американската балерина, кацнала в София насред истинската балканска зима, всичко това изглежда по напълно различен начин:
От чакалнята прозираха високите очертанията на някакъв сив блок, извисяващ се над летището (сградата на БГА „Балкан“?). И много сняг. Снегът! Вижда се само той. Пада на огромни парцали, съединяващи земята с небето в неизменна и плашеща белота. Едва тук-там някакви силуети, сгушени в черните си шуби, сякаш добавяха щрих чернило върху обемащата всичко белота. Нямаше слънце, само разсеяна и равна светлина.
Към снега се добавя усещането не за балкански, а за направо сибирски студ:
Силен удар от студа в лицето секва дъха. Милиони фини иглички се впиват в кожата. Дъхът, който излиза от устата, кристализира във въздуха. Клепачите се слепват, сълзите застиват на висулки под миглите. Термометърът показва почти минус 30 градуса. Първата мисъл е, че съм забравила да закопчая палтото си, а то е плътно затворено, отдолу съм облякла и пухкав пуловер. Студът, големият и истински студ!
И един висок мъж, който говори френски и я очаква. Момичето умолително прошепва, че ѝ е много студено, не може да мисли за нищо друго. Мъжът с тържествено-официален тон я поздравява с пристигането ѝ, заявявайки, че Народна република България много разчита на нея, за да се укрепят връзките в българо-френското балетно сътрудничество. Но нека първо тя мине през митническия контрол.
Жена с навъсено лице взима паспорта и започна да проверява всяка нейна вещ в куфарите. Една след друга. Изважда и преглежда най-щателно всичко – куфарите, пакетите с подаръците. С особено внимание и известна погнуса прелиства всяка страница от книгите и списанията, сякаш я карат да върши нещо отвратително.
В черната „Волга“, където парното е увеличено до максимум, ѝ съобщават, че първо ще я отведат в хотела, за да си остави нещата, после ще минат край Операта, но най-важна е срещата със Секретаря по културата (който е повече от министър!). В колата седи и някакъв русокос мъж с тясно лице, който през цялото време мълчи. Представят го като Константин Илиев.
Навън е сиво, почти черно. Колата минава край широки булеварди, около които се виждат бетонни сгради, празни терени и множество недовършени строежи, изглеждащи изоставени.
„Тъгата“, сеща се тя.
„Старият град“ е разпознаваем по отдавнашните си сгради, боядисани в пастелни цветове – тъмнозелено, розово, охра или светлосиньо, контрастиращи с жълтеникавия бетон на по-новите сгради. Огромни опашки се извиват пред магазините, чиито надписи тя не е в състояние да проумее – хлебарници, бакалии или магазини за дрехи и обувки. Едва по-късно ще научи значението на думата „няма“. Ще ѝ се изясни и какво означава „дефицит“.
Отдалеч ѝ показват фасадата на масивното здание на Операта. В Париж тя се е учила да чете кирилски букви и успява да запомни някои от имената на улиците. „Янко Забунов“ (днешната „Врабча“), където е официалният вход на Операта. И „Дондуков“, където е служебният вход.
„Волгата“ спира пред някакъв хотел. Съобщават ѝ номера на стаята (622). Може да се освежи малко, но не бива да закъснява за срещата.
Стаята е облепена със сивожълти тапети, малка и скромно мебелирана. Смайва я миниатюрното дървено легло, приличащо на походна кушетка. Двете крушки на полюлея разпръсват оскъдна светлина. Всичко напомня на фотоси от 50-те години.
Приближава се до прозореца. Отвън продължава да вали. Снежните парцали полепват по стъклата. Сякаш снегът тук никога не спира. Забелязва конната статуя пред прозореца, наблюдава как падащите от небето парцали биват посичани от издадената напред сабя (явно става дума за някогашния хотел „София“, днешния „Радисън“). Оръжието на конника е насочено към голямо жълто здание, чиито прозорци са затъмнени с щори. На фронтона му е изписано нещо с кирилски букви, които тя не може да разчете. Иска да се обади на майка си, за да я успокои. От рецепцията я уведомяват, че това става само с предварителна заявка.
След което черната „Волга“ с неизменния другар Арбашев (или Абрашев) и с мълчаливия Константин Илиев поема наново в снега. Колата на няколко пъти засяда, докато стигне до монолитния Партиен дом. Младата французойка запомня гледката на огромната рубинена петолъчка, която властва над центъра, запомня я като ориентир, по който по-сетне ще намира пътя из непознатия град.
Въвеждат я в дълги и лъснати до блясък коридори, където в ниши са изложени бронзовите бюстове на вождовете. Представят я на набит петдесетгодишен мъж с масивна захапка. Той сухо и властно се представя като Борис Гургачев (Венелин Коцев?), сякаш споделя някаква драгоценна тайна. А пък сервилната камарила около него определено изпада във вълнения при звука на гласа му, съпътстван от светкавиците на фотографите.
Снимат я непрекъснато. Трима фотографи бдят над всеки жест на Секретаря по културата, както и на младата французойка. Държат се непонятни за нея пространни речи. После (чрез преводачи) ѝ задават редица въпроси: как и защо е решила да дойде в България, с какво Париж не я удовлетворява, кога е осъзнала предимствата на социалистическия начин на живот пред живота в капиталистическите страни? И така нататък, и така нататък… Тя отговаря лаконично, уморена е, почти не разбира въпросите.
Неколцина сред гостите, които владеят френски, я затрупват с въпроси за първите ѝ впечатления. А тя няма какво да каже. След което я отвеждат в съседния кабинет, където по телефона я свързват с майка ѝ, която не е на себе си от тревога. Връзката е невероятно лоша, все едно че гласовете идват от оня свят… Накрая, за награда, я откарват с „Волгата“ в Клуба на Операта – „затворен клуб“, както ѝ разясняват, който е в непосредствена близост до служебния вход на булевард „Дондуков“. Вътре е топло, всичко плува в цигарен дим. Публиката е отбрана – музиканти и танцьори. Обясняват ѝ, че има да учи много, много неща – ще я подготвят най-добрите балетисти. Всички я разглеждат през пелената от цигарен дим. Нали е „французойката-американка“ – чудо невиждано в София.
В девет часа сутринта на следващия ден другарят Арбашев идва да я вземе с колата. Снегът не спира да вали. По трамвайните релси, където мотрисите са преустановили движението си, вървят група жени, които с ломове в ръце къртят леда. Скоро спират пред служебния вход на Операта. В преддверието ги посреща опашка от хора, която бавно се процежда през тежките врати, докато показват пропуските си. Разхождат я из „потайностите“ на огромната стара сграда – на първия етаж е оркестърът, на втория са хористите, на третия – балетната школа, на четвъртия са репетиционните зали на балета. „Французойката“ не е на себе си от вълнение: „източната школа“, стъпила върху традицията на руския балет“, е прочута с високите си критерии.
Влизат в една от залите и тя вижда как в неотопленото помещение балерините усъвършенстват техниката си. Запознават я с корепетитора Петьо Петров, който говори френски със симпатичен акцент. Виктория не изпуска от поглед балерините и вижда как повече от тях я превъзхождат технически. Съобщават ѝ, че са ѝ определили „тежък режим“ – сутрин с балетистите, следобед с балерините, вечер – със специална учителка.
Идва време за обяд. Канят я да слезе в стола в подземието. Петьо Петров ѝ обяснява, че Операта на „Дондуков“ е почти цял каменен град – с безкрайните си коридори, множество стълби и безчет стаи. Води я за ръка като малко дете, за да не се изгуби.
Опашката щурмува, щом столът отваря врати. Петьо се справя виртуозно, намира табла и носи ядене – салата, юфка с говежди сос, десерт – кисело мляко. Виктория заявява, че е не е гладна, сетне размисля. Признава, че не обича тестено, иска бифтек, както е свикнала да обядва в Париж. На масата настъпва мълчание. Петьо влиза в преговори с жените в стола и след малко тържествуващо ѝ донася омлет. Обръща ѝ внимание, че тук менюто се сменя рядко. Всеки ден има салата, юфка или фиде, кисело мляко, понякога омлет. И тя трябва да свикне да яде, каквото има, нужна ѝ е сила.
Така се започва. Репетициите са изнурителни и съсипващи. Идват и първите научени български думи: раз, два, три, четири… и-и-и раз, два, три, четири… Скокове с балетистите, упражнения в зала, вечерни занимания. В края на деня „французойката“ е съсипана от умора. Всички ѝ обясняват, че трябва да се труди много упорито. Чака я конкурсът в „Болшой“. А тя си дава сметка, че това означава световна кариера.
Всички се вълнуват как върви „французойката“… Разни началници идват на репетициите, мнозина от момичетата я гледат обаче враждебно, смятат я за „фаворитка“. Тя бързо осъзнава, че на булевард „Дондуков“ цари атмосфера, сходна с тази в големите балетни школи в света. И още нещо: нейната тайна мечта е да я обучава Юрий Лисоев – магнетичен руски балетист от „Болшой“, част от журито на конкурса в Париж, по когото сърцето ѝ бие учестено. Засега обаче е заобиколена само от българи и българска реч: раз, и два, и три, и четири… Добре…
На другата сутрин пред хотела не я чака кола. Решава, че са я забравили и смело тръгва напред – в непознатия град с още по-непонятен език. Хвърля се в студа, в огромния и безподобен български студ.
Оказва се, че трудно върви сама. Жителите на София демонстрират неподозирана устойчивост, помагаща им да се удържат прави сред преспите и по леда, която тя просто не притежава. С мъка заобикаля катедралата „Св. Александър Невски“. Съзнава, че всяко подхлъзване би било истинска катастрофа – счупена ръка или крак ще е край на кариерата ѝ. Върви бавно, с разперени ръце, следят я заинтригувани погледи.
Стига до улица „Московска“. В снежния полумрак, тъй като не спира да вали, всички улици ѝ се струват еднакви. Студът направо я парализира. Тогава забелязва двама милиционери с огромни кожени шапки, които я наблюдават внимателно. Отива при тях, напълно отчаяна, с думите: Опера, „Дондуков“, френска балерина… Вади с вкочанени пръсти от чантата си някакви документи на български, дадени ѝ предишния ден. Милиционерите ги разглеждат, нещо обсъждат, после тръгват пред нея. Но вървят твърде бързо. Виктория залита и спира. Тогава те я подхващат под ръце и почти я пренасят в пространството.
За щастие служебният вход на Операта не е далеч. Следват кошмарни тренировки. Почти не чувства тялото си след заниманията с балетистите и упражняването на скоковете. С мъка стига до четвъртия етаж, където са залите за балерините.
В късния следобед слиза в кафенето, където безкрайната опашка търпеливо изчаква ред. На етажерките има бутилки бира и водка, във витрините – сандвичи с шунка или наденичка, към които е добавена руска салата. Хората я гледат с любопитство, а тя остава безмълвна – не знае този език, чувства се безезична, а говори от дете английски и френски.
Научила е важна дума, която скоро пуска в употреба: Моля, моля…
Щом идва нейният ред, казва „моля“, посочва един сандвич и едно кафе…
Продавачът ѝ казва нещо, тя не го разбира, чува няколко пъти „трийсет и пет стотинки“, но не знае каква е сумата. Сеща се за доларите, пъхнати в чантичката ѝ от нейната майка, вади десет долара и моли да ѝ ги обменят в български пари.
Настъпва гробна тишина. Тя не знае, че в една комунистическа страна това е нещо подсъдно. Накрая, за да се излезе от ситуацията, някой ѝ заема нужните стотинки.
Викат я при директора. Там са Арбашев и мълчаливият Констанитн Илиев. Устройват над нея истински съд. Разпитват я колко долара има, защо ги е скрила, как така не ги е обменила на летището. Момичето не знае какво да каже в своя защита. Казва, че е забравила, било ѝ е много студено…
Обяснението не се приема. Карат я да извади валутата си и да я преброи. Оказва се, че има сто и осемдесет долара и някакви центове. Вземат ѝ ги, като и заявяват, че още тази вечер ще ѝ ги обменят по официалния курс. Но да внимава оттук насетне! Извършила е валутно престъпление!
След което животът ѝ влиза в обичайния коловоз. Усилена подготовка. Почти до припадък. Рано сутрин събуждане със съветска хорова музика. Топъл душ и гмурване в студа. И после – раз, и два, и три, и четири…Така цели три седмици (още научени български думи)…
Търси как да установи връзка с останалите момичета. Тайно си записва в тетрадка научените думи. Търси българо-френски речник, ала удря на камък. Казват ѝ, че е „дефицитен“, няма го по книжарниците.
Накрая извършва първия „пробив“. Когато един следобед групата от балерини се суети край кафе машината, една от тях пита: „Има ли някой двайсет стотинки за едно кафе“?
„Французойката“, набрала смелост, се обажда: „Да! Аз имам двайсет стотинки!“
Избухва смях. Момичетата я наобикалят, прегръщат я, засипват я с още и още непознати думи. Смях и нови познанства. Скоро научава, че Юрий Лисоев е тук, но не го вижда. После научава, че е заминал на представления в Москва за няколко седмици. Сърцето ѝ се вълнува. Всички твърдят, че е напреднала много. А тя се пита колко ще издържи на това темпо.
Започва да свиква със студа. Навлечена с много пуловерчета под шубата обикаля заснежения град, винаги тръгвайки от булевард „Дондуков“. Свиква със снега, усеща, че когато вали на парцали, не е чак токова студено. Харесва ѝ на смрачаване, когато „Св. Александър Невски“ се размива в златните си очертания. Късно вечер често я изпращат до хотела, но никой никога не влиза вътре, отказват да се качат в стаята ѝ.
Това я учудва. Не разбра „българските обичаи“. После постепенно започва да осъзнава някои неща. Разбира, че хотелът ѝ е „за чужденци“, затова никой не ѝ гостува. Дава си сметка, че зад нея винаги върви „сянка“. Както и да сменя пътя си, накъдето и да кривва по улицата, мъж с черно палто неизменно върви по петите ѝ. Би искала да знае защо я следят така, но вече е разбрала, че в България това да не задаваш твърде прями въпроси е форма на учтивост, която много се цени.
Скоро идва ред на първия ѝ урок с Лисоев, който я следи с хладен поглед. Юрий Лисоев (Марис Лиепа?) е световна балетна звезда – русокос, изключително пластичен. В добавка – надменен, арогантен, груб и невъздържан в реакциите си. Веднъж го чува да я нарича „крава“ (корова) и тя избухва в сълзи. Вечерта пие водка в Клуба на Операта с новите си приятелки и за първи път разбира какво означава да си „махмурлия“ на сутринта.
Един ден на рецепцията в хотела получава покана от американското посолство. Виктория е родена в Ню Йорк, тоест е американска гражданка по рождение и поканата не я изненадва. След утринната репетиция тръгва пак по булевард „Дондуков“ към Партийния дом, завива по площад „Ленин“ (край храма „Св. Неделя“) и продължава наляво по „Стамболийски“ (днешната ул. „Съборна“, където по онова време се намира американско посолство).
Докато кръжах край Операта – между „Дондуков“, „Раковски“ и „Врабча“, – си мислех колко истински софийски истории се таят в този френски роман от 70-те. Скрити за съвременниците, но достъпни за днешните му читатели.
Посинелите от студ служители на реда пред посолството искат американския паспорт на Виктория и едва тогава я препредават на морския пехотинец зад блиндираната врата. Вътре климатиците работят на пълни обороти, усещането е сякаш си в Съединените щати. Очакват я културният съветник, посланикът и шефът на сигурността.
Казват ѝ, че следят всяка нейна стъпка, а в момента тя е „софийска звезда“. Момичето недоумява. Изваждат папка с материали от българската преса и разпечатка с преводите на нейните интервюта. Виктория е изумена от този интерес към нея. Уточнява, че все пак е французойка, а не толкова американка. „Разбира се, че сте американка!“, прекъсва я посланикът, именно като такава сте поканена от българските власти, нищо че живеете в Париж“.
Виктория е объркана. Казва, че е тук, за да танцува, готви се за конкурс в „Болшой“. Културният съветник сухо я информира, че е попаднала в точката на сблъсък в „Студената война“. И че какво си мисли самата тя, не е от особено значение. Показва ѝ нейни изявления, в които тя критикува западния начин на живот. Изважда статия от в. „Правда“, в която „французойката-американка“ заявява, че е била принудена да напусне Париж, защото там нямала условия да се развива. А съветският балет е най-добрият в света.
Момичето се опитва да обясни, че са я разбрали превратно. Американските дипломати махат с ръка. Вадят ѝ най-новата статия от българската преса. В нея „френско-американската балерина“ изразява безграничното си възхищение от социализма, от България и СССР, където единствено има условия да развие таланта си.
„Всичко това не е без значение“, изтъква посланикът. И държи кратка реч, която си струва да бъде приведена изцяло:
България никога не е имала лесна история. Народът ѝ през вековете е понесъл турската окупация, сетне е бил управляван от марионетни царе, задържали се на трона до края на Втората световна война. Ще ви спестя детайлите, но помнете, че комунизмът се е установил в тази страна, стъпвайки върху съветския модел и силните националистически чувства. След войната Съветският съюз налага на „народните демокрации“ своята хегемония, прибягвайки до най-отвратителни средства: изселвания, затвор, шантаж и убийства. Така, разчитайки на малък контролиран елит, руснаците постепенно поемат ръководството на страната. Днес България живее „за“ и „чрез“ Москва, която ѝ налага пълна икономическа, политическа и военна зависимост. Зависимост, която се конкретизира и от Конституцията, приета от Живков, но продиктувана от Брежнев. Всичко това може да изглежда абстрактно, но руският език е почти задължителен в училище, а българските и руските вестници се продават наравно. Нито един български ръководител не може да бъде избран, ако не е одобрен от руснаците. Ала руснаците добре съзнават, че тяхното господство накърнява националните убеждения на българите. Ето защо се опитват да им дадат някаква компенсация и да привлекат вниманието към тази страна, пренебрегвана от мнозина. Кой познава България? Англичаните и австрийците някога изнасяха тукашните тютюни, а французите високо ценят българското кисело мляко.
Изведнъж се оказа, че България става първостепенна сила в балета! Паралелно с това валят успехи в гимнастиката, щангите, в редица спортове. Може би скоро българите ще триумфират на Олимпийските игри!
Излиза, че американското посолство е в течение на много неща. Позната им е дори „сянката“ Константин Илиев, кадър на КГБ от съветското посолство.
На раздяла опаковат на младото момиче кашонче с подаръци – шоколади, цигари „Уинстън“, дъвки. Подаръците, които помагат. Срещу няколко кутии „Уинстън“ „французойката“ получава правото да стои зад кулисите на „Аида“, а скоро дори я пускат да танцува в това представление. Постепенно Юрий Лисоев ѝ обръща внимание. Следват няколко срещи зад кулисите, след което една вечер (пак срещу няколко кутии „Уинстън“) ги заключват в една от гардеробиерните. Това е тяхната първа любовна нощ.
На сутринта Операта е обърната наопаки. „Французойката“ е пропаднала някъде, през нощта не е спала в хотела си. Тя се явява в директорския кабинет с обяснението, че се е забавила след репетициите и са я заключили „случайно“. Не е чула обиколките на охраната. Съобщават ѝ, че нощният пазач е уволнен дисциплинарно. Всички момичета я гледат укоризнено.
Тогава, пак поемайки по бул. „Дондуков“, Виктория отива в Партийния дом и иска да я приеме Секретаря по културата. Отказват ѝ, но тя нахлува в кабинета му. Казва, че грешката е само нейна и че си тръгва за Франция, ако пазачът не бъде върнат на работа. Свъсил вежди, партийният деятел отстъпва.
Това е първата ѝ победа срещу системата. Втората е, че успява да се изнесе от хотела. Цял месец настоява да ѝ намерят стая в града. Всеки път ѝ отказват с мотива, че е много трудно с жилищата в София. Накрая чиновник от „Балкантурист“ я завежда в един апартамент на улица „Неофит Рилски“, където ѝ е отделена самостоятелна стая. Оказва се – със хазяи, които така и не вижда. Стълбището мирише на мухъл, стаята е непригледна. Една вечер, връщайки се късно от репетиции, влиза в кухнята, за да си налее чаша вода и вижда, че там спят деца. Явно е взела „тяхната стая“. Тогава разбира, че системата си връща за всяка загуба. Спомня си какво ѝ казва още в началото корепетиторът Петьо Петков: „Ти ще си тръгнеш, но ние оставаме“… Накрая си тръгва ненадейно от София, след тежко счупване на крака и след опита за бягство на Юрий Лисоев…
Така „френско-американската балетна мечта“ за триумф в „Болшой“ е обречена на провал. Ала остава тази невероятна „чужда история“ за булевард „Дондуков“. Прекалено реална, за да бъде чиста измислица.
