0
756

Благодаря ти, живот!

michel1

„Моят триумф, това са децата“, казва в свое интервю френския писател Мишел Турние. Той почина на 18 януари 2016 г.

Мишел Турние, който почина на 18 януари 2016 г., на 91 години, се бе превърнал в основна фигура от френския литературен живот. Неговите романи, есета и новели са превеждани и публикувани в целия свят, докато самият той, горд от факта, че се е превърнал в „училищен автор“, прекарва голяма част от времето си, беседвайки с ученици, и се стреми да събуди в тях любов и интерес към четенето. До последно твърди, че е доволен и благодарен за всичко, което му се е случило. Запитан какво мисли за смъртта, той отговаря:„Измислих си епитаф, който много ми харесва: „Аз благоговеех пред теб, ти ми го върна стократно. Благодаря ти, живот!“Неговото последно желание е да бъде погребан в корените на вековен дъб в селцето Шоазел.

Роден е в Париж на 19 декември 1924 г., в семейството на германисти. Прекарва всичките си ваканции в Германия, където родителите му се занимават с научни изследвания, и става свидетел на процъфтяването на хитлеризма. Преживява окупацията във Франция.„На 18 години се сблъсках с освобождението и мога да кажа, че това беше кошмарен момент, по-лош от окупацията.“

След войната Мишел Турние учи право и философия и има намерение да се посвети на педагогическа кариера. За жалост през 1949 г. не успява да вземе изпита за преподавател, което преживява много тежко. Започва работа в радиото (Европа 1, където съставя рекламни съобщения); следва телевизията (от 1961 до 1965 г. води предаването за фотография Тъмна стая; фотографията е голямата му страст) и накрая в издателствата „Плон“ и „Галимар“, където превежда от немски.

В началото на 60-те години се оттегля в малкото селце Шоазел, на 30 км от Париж, където остава до края на живота си и където написва всичките си произведения.

За първи път публикува, когато е на 43 години – „Петкан или чистилището на Пасифика“, и веднага е награден с голямата награда за роман на френската Академия. Четири години по-късно пренаписва книгата във версия за деца – „Петкан или дивият живот“. Тя се продава в 7 милиона екземпляра и е преведена на 35 езика. През 1970 г. пише „Горски цар“, с която печели наградата Гонкур, а по-късно става и член на Академията Гонкур. Пет години по-късно се появява книгата му „Метеорите“, която изследва темата за близнаците. Това е може би най-амбициозната му книга, която му струва години проучвания на всички континенти. Тези първи три романа ще останат, според всеобщото мнение, основните произведения в творчеството на Турние. Следващите му творби са приемани като литературни събития. Така се случва и със сборника с разкази „Див петел“ (1978 г.), и с четвъртия му роман „Каспар, Мелхиор и Балтазар“(1980 г.), който разказва за тримата влъхви и разкрива Турние в нова светлина. През 1985 г. в „Златната капка“ той пише за фотографията, своята голяма страст, през погледа на млада берберка, чийто образ е похитен при случайна снимка на туристка. Впоследствие тя тръгва да търси тази жена във Франция, където ще се сблъска с расизма.

Въпреки доброволното „отшелничество“, Мишел Турние не се вписва в мита за писателя, затворен в своята кула от слонова кост. Напротив, той често е канен във френски и чужди медии, като не се колебае понякога да хвърля същински „бомби“ с твърде провокативни изказвания. През 1989 г. заявява пред списание Нюзуик: „Хората, които извършват нелегални аборти, са синове и внуци на чудовищата от Аушвиц. Бих искал смъртната присъда да бъде отново въведена за тях“. По-късно той пояснява думите си, без да ги отрича напълно, с „вродената“си непоносимост към доброволното прекъсване на бременността.

На български език са преведени много от книгите на Турние: „Петкан или чистилището на Пасифика“, „Петкан и дивият живот“, „Горски цар“, „Метеорите“, „X-имен дневник“, „Златната капка“, „Тримата влъхви“, „Див петел“, „Среднощен пир на любовта“.

 

Размишленията на един вечен юноша

 

 

michel

В „Юношески размишления“(Les vertes lectures) четем следното: „Станах писател като компенсация“. За да компенсирате какво?

Никога нямаше да се занимавам с писане, ако бях минал успешно конкурса за учител по философия. Целта ми беше да преподавам  в гимназията. Провалих се на този конкурс и се оказах без работа. Тогава влязох в радиото, където всяка сутрин от 8 до 9 часа представях културни събития. През 1954 г. , когато бе създадено радио Европа 1, бях нает да правя рекламни представяния. Пишех кратки съобщения, за да продавам бебешки пелени и перални машини. Колко вълнуващо! Но въпреки това продължавах да поддържам тайната си градина, като четях Платон, Аристотел, свети Тома, Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант. Идеята ми беше да избера чисто философски сюжет (който да включва проблеми за познанието, времето, пространството, отношенията с другите и т.н.) и в същото време да напиша популярна история, която да стигне до всеки. Включително и до децата. Избрах Робинзон Крузо и така се получи „Петкан или чистилището на Пасифика“. В историята на Робинзон Крузо изпъкват поне две несъмнено философски теми: самотата (Робинзон прекарва двайсет години сам на острова) и връзката с другия (когато Петкан стъпва на този остров). Това са две изключително актуални теми. Пишех, без никой да знае за моето занимание. След което се озовах в издателство „Плон“.

С какво се занимавахте в издателството?

С всичко! Беше толкова интересно! Така се получи, че се оказах първият читател на „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар. Тя беше на договор към „Галимар“, но искаше да смени издателството и аз приех ръкописа й. Написах много ентусиазирана рецензия. По същия начин се запознах и със Сименон.

Успехът промени ли нещо в начина ви на писане?

Пиша, за да бъда четен. Аз съм занаятчия, който произвежда литература, точно както обущарят прави обувки или дърводелецът мебели. С това искам да кажа, че и аз съм зависим от наличието на клиенти. Не го правя за собствено удоволствие.

Наистина ли е така?

О, да! Ако нямах читатели, повярвайте ми, не бих се занимавал с писане. Бих чел. Отхвърлям напълно мантри от типа на „Писането е необходимост…Искам да изразя…“ Аз нямам никаква нужда от себеизразяване. И в произведенията си не изкарвам на преден план Мишел Турние, а просто пиша роман. Би ми било неудобно да изваждам на показ вътрешния свят на Турние…

Все пак няма ли нещо и от вас в романите ви?

Не. Бихме могли да разделим писателите на две категории: тези, които разказват собствения си живот, и тези, които измислят истории. При първите има невероятни постижения: „Изповеди“ на Русо или „Спомени от отвъдното“ на Шатобриан. Но Русо и Шатобриан са много лоши романисти. Опитали са – не се е получило! Истинските романисти като Балзак, Стендал или Флобер според вас дали са се вдъхновявали от собствения си живот? Те напълно го забравят, когато пишат! Изобщо не ги интересува. Това, което искат, е да измислят история, не да разказват живота си. Бих добавил, че съществува и трета категория, тази на автобиографичния роман. Не ми харесва. Опитвал съм се на няколко пъти и никога не се е получавало нещо добро.

Има ли някоя ваша книга, която да отричате?

Няма такава. По принцип авторите отричат ранните си произведения, докато аз започнах да публикувам много късно, на 43 години. Нямам по-ранни публикации.

Дори ръкописи, заключени в чекмеджетата?

Не, всичко е изгубено. Но то така или иначе беше много лошо. Писал съм като млад, разбира се, но нищо от това не ставаше за публикуване.

Трябва ли човек да е живял добре, за да пише стойностни книги, както Мадам Дьо Сегюр, която давате за пример?

Не мисля, не. Това е особен случай. Но има много писатели, които съзряват твърде рано и са прекрасни романисти. За мен такъв е Роже Нимие, моят съученик от гимназията. Нимие се бе развил плашещо рано. Аз бях точно обратният случай – пълен невежа. Той също ме провиждаше като такъв и имаше право: на 17 години беше изчел, разбрал и надминал всичко и всички. Спомнете си, че Нимие публикува първия си роман на 18 години! А последния – на 28… Вървеше пред всички останали до сетния си дъх: на 33 години се разби със състезателната си кола. Мисля, че все пак предпочитам бавно и спокойно да вървя по пътя си.

Да изживееш спокойно и мирно живота си, вместо да изгориш ярко и ослепително?

Да. Без никакво колебание.

И въпреки това се възхищавате на Джек Лондон, който също е бил комета: умира на 40 години…

Но Джек Лондон се е занимавал с какво ли не! Скитник, златотърсач, писател…И то какъв писател! Наистина съм голям негов почитател.

В „Юношески размишления“ говорите за „вашите“ автори. Кои други писатели бихте прибавили към тях?

Забравил съм да спомена Джеймс Оливър Кърууд, наистина голям американски автор, който може да бъде четен още от детските години. Също така Е.Т.А. Хофман и братя Грим. Има два вида разказвачи: тези, които измислят приказки, и тези, които ги търсят във фолклора. Грим са от вторите, както и Шарл Перо.

Бихте ли прибавили посъвременни разказвачи като Толкин или Джоан Роулинг?

Прочетох „Хари Потър“ и признавам, че не ми хареса, намирам го за отегчителен и безинтересен. И все пак трябва да има нещо в тази книга, след като е придобила такава популярност. Но какво? Не мога да ви кажа.

„Юношески размишления“ поставя един основен въпрос: можем ли да събудим любов към четенето у децата?

Разбира се, че можем! Първо, като им четем на висок глас. Когато ме поканят в някой клас и кажа на децата: „Ще ви разкажа една история“, веднага настъпва тишина. Вниманието им е приковано! И не трябва да допускаме да останат разочаровани. Наистина мисля, че децата се интересуват от историите, които им разказваме. Но за да навлязат истински в тях, трябва сами да ги прочетат. Един много интересен въпрос е поставен от два шедьовъра на френската литература, „Червено и черно“ на Стендал и „Щастието на Гаспар“ на Мадам дьо Сегюр. И двете книги започват с почти идентична сцена: в селско семейство, или съответно семейство на дървосекачи, има по едно дете, надарено с изключителна интелигентност, което е увлечено от четенето. Когато бащата го заварва да чете, т.е. да не прави нищо смислено, го напердашва. Дали четящият човек е безделник? Или е творец? Отговорът ми е: творец. Лично аз предоставям половината от романа си на своя читател.

Какво имате предвид?

Имам предвид, че усещам как той дописва другата половина, докато го чете. Това е и причината книгата да се променя с различните поколения читатели. Ние не четем Балзак през 2006 г. по същия начин, по който са го чели в средата на XIX век. „Щастието на Гаспар“ на Мадам дьо Сегюр е книга, която никой не би се осмелил да измисли днес. По повод на тази книга се сещам за правилото на играта, дефинирано от Флобер в „Речник на готовите истини“: правилото, казва той, е да направим така, че читателят на всяка страница да се пита дали авторът не му се подиграва, или дали наистина говори сериозно – и никога да не успява докрай да си отговори на този въпрос.

Каква е ролята на писателя: да измисли реалността или да я обясни?

Съществуват ценности. Също и литературни такива. Кант е написал цяла книга по този въпрос: „Критика на способността за съждение“. В книгите, които чета, както и в тези, които пиша, винаги търся литературната стойност такава, каквато я е дефинирал Кант. Красотата, ни казва той, е това, което се харесва на всички, без нужда от представа и понятие, тя е вечна цел и лична необходимост. Струва ми се, че литературната стойност също попада в дефиницията на Кант. Ролята на писателя е да създава именно такава литературна стойност. Нищо повече.

Преди няколко години бяхте споменал, че имате намерение да напишете роман за вампири…

Да! Тази тема силно ме влече. От философска гледна точка е много интересна. Но все още съм доникъде… Вече нямам физическата сила да правя проучвания на терен. А съм правил такива проучвания за всичките си романи. За „Златната капка“ходих три пъти в Сахара. За „Метеорите“ направих околосветско пътешествие от Япония до Исландия, прекарах цяла нощ в едно депо за отпадъци в Марсилия… За да напиша роман за вампири, би следвало да постоя няколко нощи на някое гробище, ПерЛашез например. Но на моята възраст вече нямам сили за това…

Вие също така сте член на журито на наградите Гонкур. Коя е наградата, с която наймного се гордеете?

„Любовникът“ на Маргьорит Дюрас. Без моята намеса тя нямаше да го получи. На първия тур книгата получи три гласа, а на втория събра шест. Благодарение на мен прескочиха възражението за възрастта й. Това беше недостатъкът, за който всички я упрекваха тогава: Дюрас щеше да бъде най-възрастният носител на наградата Гонкур в цялата й история. На което аз отговорих:„Нека поправим глупостта на нашите предшественици, които трябваше да й връчат Гонкур за „Бараж срещу Пасифика“ преди петнайсет години…“ Освен това „Любовникът“е най-добрият й роман.

Какво мислите за съвременната литература?

Първо имам няколко забележки към формата. Заглавието. Колко пъти ми се е случвало да се скандализирам от ръкописи, които пристигат в офиса ми в „Галимар“ без заглавие! След това корицата. Забележете колко са красиви кориците на всичките ми произведения. Много държа на това. Подбирам ги много внимателно. Това е първото нещо, което човек вижда.

(Показва кориците на няколко свои книги.)

Това ваши снимки ли са?

Не! Ако правех подобни снимки, щях да съм голям фотограф. Това са произведения на Едуар Буба, който беше гениален фотограф и най-добрият ми приятел…

Но вие обичате фотографията!

Много съм се занимавал с фотография, създадох Срещи в Арл (Rencontres à Arles, фестивал за фотография, създаден през 1969 г.), както и стотици предавания, посветени на това изкуство, които се наричаха Тъмна стая. Фотографията е нещо много лично – снимам само хората, които обичам. Това е нещо като обяснение в любов.

Тъй като не сте станал голям фотограф, сте станал голям писател. Защо пишете?

(„Ако една творба трябва да прилича на нещо или някого, то това не е на своя външен модел, а на своя автор като дете“, Мишел Турние.)

За един писател, щастието се състои в това да пишеш и да създаваш пространство на въображаемо нещастие, романи, трагедии. Пиша, за да бъда четен, ако нямах читатели, нямаше да пиша.

Но моят триумф, това са децата. Моят най-голям тираж е на „Петкан или дивият живот“, седем и половина милиона екземпляра! Не трябва да се самозалъгваме, огромна част от хората изобщо не четат. Но тези, които четат, са по-щастливи от тези, които не го правят. Дори книжарят до нас не ме познава. Творческият акт е истинска радост. Но творчеството в най-чистия му вид, това са децата.

Изпитвам ужас да препрочитам собствените си произведения. Всеки път си казвам, че съм можел да го напиша много по-добре.

Старостта е грозно нещо, не казвам, че не ви я препоръчвам, но подгответе се за най-лошото…

Изглеждате тъжен…

Когато се вгледаме в живота си, има едно нещо, което е основно и съществено: това са историческите събития. Нещата, което сме преживели… Бях на 14 години, когато войната избухна и следователно твърде малък, за да я понеса в пълната й сила. Бях облагодетелстван. След това се случи освобождението, но то не беше щастливо. И най-накрая войната за независимост на Алжир. Аз съм късметлия, никога не ми се е налагало да нося униформа или да държа оръжие!

Днес съществува друг проблем: нищо не се случва. Това всъщност трябва да ни радва. Събитията са събития, само когато са лоши. Щастливият народ няма история. „Какво се случва у вас? Нищо. О, вие сте късметлии!“

Най-съществената новина, това е войната. Най-страшният бич за човечеството. Образът на войника. Щастието е малко отегчително. Добре, че съществуват болестите. (Смее се.)

А вашият „X-тимен дневник“?

(Турние взима този израз от Андре Жид и излага своите мисли върху заобикалящия ни свят, като отхвърля личното и интимното. В действителност той си служи с външното, за да опише своя вътрешен свят. Това откриване на собственото аз се случва чрез наблюдение на всичко заобикалящо ни. Дневникът представлява записки, мисли, различни анекдоти.)

Той е тук, в тази кутия. Записвам си всичко. Ще ви прочета няколко откъса: „Знаете ли каква е разликата между любовта и приятелството? Можем да обичаме някого, когото презираме. Ти си боклук, но аз те обичам.“ Или още:„Има един непогрешим знак, когато обичаме някого, и това е, когато лицето му събужда у нас толкова силно физическо желание, колкото никоя друга част от неговото тяло.“

Откъси от интервюта, появили се в L’Express и Zone critique.

Представяне и превод от френски Мина Петрова