Трябва ни критик-биограф-изкуствовед в една личност или екип, работещ единно, който да се заеме с анализа и описването на работата на българските скулптори и художници от последните 40-50 години, и то по обективен и достъпен за обществото начин.
Несъмнено живеем в хаотични времена, белязани с висока инфлация на културните ценности, но за разлика от пазарната икономика, в културата не може да се наложи валутен борд. Социолозите го наричат „криза на гражданското общество” – ситуация, която осуетява всякакъв опит за конструктивна обществена дискусия, дори и за неща, които претендираме, че са важни, като културното наследство и националната памет. Колосален пример за подобна безизходица е тоталното объркване на разнородни ценности в дискусията около премахването на скулптурната композиция „1300 години България” пред НДК и заменянето й с паметните плочи на бойците от Първи и Шести софийски пехотни полкове. Съпоставянето на ценности от различни категории (освен ако не е умишлено) говори само за едно – пълна загуба на ориентация в културно-историческия ландшафт на средата, която обитаваме.
Всъщност планираната от Столичната община рокада на въпросните мемориали не е нищо повече от акт на двустранен иконоклазъм[1]. Ще обясня защо. Връщането на паметните плочи на бойците от балканските войни и Първата световна война в среда, която се е променила напълно, ще изиграе лоша шега на колективната ни памет. При фонтаните на НДК мемориалът на Първи и Шести пехотни полкове ще бъде обидно извън контекста – далеч от истинските церемониални оси и държавни институции в столицата, където всъщност се извършват в голямата си част националните чествания и военни паради. Неслучайно мемориалите като Вечният огън на незнайния войн, фланково на подхода към катедралата „Александър Невски”, и статуята на Цар Освободител пред Народното събрание заемат важно място в ритуалите на обществения ни живот, защото комбинирането на съпоставими ценности произвежда значение и така подсилва общата ни памет.
Да не говорим за неизбежната „диснификация” на почетните събития, защото, за да се осмисли възстановката на паметните плочите, военните паради ще трябва да минават през градините на НДК. Комбинацията от културно-забавни събития, асоциирани с комплекса, както и честите търговски панаири създават напълно неподходяща среда за така важния мемориал, чието възстановяване аз лично подкрепям, но на правилното място.
Дори и някогашните казарми да са били на мястото на НДК, концепцията „археология на минало” не работи поради факта, че нищо не е останало. В този смисъл възстановяването на заветните плочи на това конкретно място е толкова смислено (и възможно), колко и възстановяването на София, както е била преди бомбардировките.
От друга страна, скулптурната композиция „1300 години България” е тотем, маркиращ континуума на българската държава, създаден за конкретна среда, с която представлява единно цяло. Замисълът не е само скулптурен или архитектурно-пространствен, той е и психологически. Идеята е за цялостна среда (без военни паради и почести) – част от всекидневието на града – напомняща, че 1334 години по-късно сме все още тук.
Това въздействие е трудно да се оцени в момента, поради простата причина, че скулптурната композиция е оставена на безстопанствена разруха и бледо представя първоначалната си сила – резултат на отношението ни към средата в която живеем, а не проблем на художествен синтез.
Творбата трябва да се разглежда предимно от ъгъла на общото ни културно наследство. Тема, засягаща не само далечното ни минало, а всъщност цялостните културопроизвеждащи процеси – неразривна част от живота на всяко общество. Скулптурната композиция „1300 години България” е важна част от развитието на художествената мисъл в страната, която успешно прави паралели с други архитектурно-художествени тенденции в света. Всъщност става въпрос за развиване на модернистичната традиция в една прогресивна и освободена от конформизъм посока – рядкост за конкретната конюнктура. Синтезът е архитектурно-художествен, и то по начин, по който моето поколение архитекти (а предполагам и скулптори) само може да мечтае днес.
Заедно с другите две сродни композиции в страната: „Създатели на българската държава” и „Бранителите на Стара Загора”, композицията „1300 години България” представлява семейство от творби, маркиращи конкретно постижение в художествените търсения на едно плодотворно поколение български скулптори, представени от таланта на Валентин Старчев, Крум Дамянов и Божидар Козарев (напълно осъзнавам, че пропускам други важни имена). Жанрът е рядък, но ценното тук е възможността за свободно експериментиране с идеи, които, оставени по отделно на скулптурата или архитектурата, щяха да отнемат много по-дълго време да пробият път.
За добро или зло, колелата на историята се завъртат бавно. Но критичното преразглеждане на модернизма глобално (във всичките му все още некатегоризирани отзвуци) като течение, дало силен интелектуален тласък на света, несъмнено набира скорост. Дали в този процес конкретните творби ще намерят правилното си място, зависи от два фактора. Първо, от физическото им оцеляване (отделно и заедно) и второ, от критичното анализиране на мястото, което заемат в художествено-архитектурната мисъл на страната ни за конкретния период. Двата аспекта са неразривно свързани, защото докато културолозите и изкуствоведите не обърнат вълната на общественото мнение (ако въобще им е по силите), творбата пред НДК, както и другите представители на семейството й, са обречени на неясно бъдеще.
Колко и претенциозно да звучи – трябва ни съвременният български Джорджо Вазари. Разбира се, по-обективен, но със сигурност подобно амбициозен като биографа, останал в историята на изкуството с написаната през XVI век (известно неточна, но единствена) биография на италианските ренесансови художници. Трябва ни критик-биограф-изкуствовед в една личност или екип, работещ единно, който да се заеме с анализа и описването на работата на отделни българските скулптори и художници от последните 40-50 години, и то по обективен и достъпен за обществото начин. Задачата е колосална, но гарантира място в историята.
Междувременно прибързаното унищожаване на скулптурната композиция „1300 години България” под претекста, че ще бъде преместена на друго „подходящо” за нея място, звучи като объркано действие в неясна посока. Много по-разумно би било, ако средствата за преместването се използват за възстановяването й по оригиналната идея. Поне засега, докато чакаме Вазари.
Фотоматериалът, представен от Никола Михов, е от цикъла „Forget your past”.
Арх. Янко Апостолов е директор на „Янко Апостолов Архитекти”, дизайн студио с офиси в София, Ню Йорк и Шанхай. Като архитект и урбанист има над петнадесет години опит в проектирането на широк спектър от сгради и градоустройствени проекти в Европа, Азия и САЩ. Работи върху сградата на Националния музеен комплекс в София – проект, който той спечели в конкурс през 2010 г., участвайки съвместно с музейната консултантска фирма Museoplan. Преди основаването на самостоятелен архитектурен офис Янко Апостолов е бил старши проектант в международната архитектурна фирма Kohn Pedersen Fox, първо в лондонския, а след това в нюйоркския им офис. Янко Апостолов е завършил Архитектурната асоциация в Лондон като носител на пълна стипендия и е член на Кралския институт на Британските архитекти (RIBA).
[1] Иконоборство. Б. р.
