Още когато излезе, „Възвишение“ се превърна в една от най-коментираните книги. Този интерес е подплатен и с голям брой читатели. Какво според вас превръща романа в толкова четена и обсъждана книга?
Тематиката му, която е свързана с Българското възраждане, героите му, които са доста автентични, живи и ярки, а в немалка степен и представителни, и най-сетне фактът, че книгата е много смешна, благодарение на използвания в нея стилизиран възрожденски език, носещ грамаден комизъм за съвременния българин. Това, разбира се, навярно е свързано и с определени чисто художествени достойнства на романа, без които изброените от мен качества просто не биха съществували или не биха образували стройно цяло.
Как решихте да напишете точно тази книга?
Беше ми минавало през ума да напиша книга на българска тематика, а и някои мои приятели ме подтикваха към това. Но не знаех каква да бъде тази книга, на каква тема. После, докато един ден се разхождах в Котел, където ходя през лятото при баща си, минах покрай старото училище там – нарича се Галатанското училище – и за пръв път забелязах надписа над вратата му. Кой знае колко пъти съм виждал този надпис, но по някаква причина той винаги е минавал покрай очите ми, никога не го бях забелязвал истински. До този ден през лятото на 2009 г., когато той изведнъж ме порази, стори ми се много хубав! Надписът е: „Помогни ми да те възвися“. Тогава ми хрумна, че мога да напиша книга за Българското възраждане, че има много хубави български неща, които ние не забелязваме точно защото са под носа ни – така, както аз дълги години не бях забелязвал този надпис… Реших да проверя тази възможност и първото нещо, което взех да чета, беше „Рибният буквар“ на Петър Берон. Той ми хареса страшно, стори ми се много забавен, по особен и неповторим начин поетичен. Това затвърди решението ми. А по-късно, беше през март и април 2010 г., започнах да сънувам едни много смешни диалози между двамата герои на книгата, Гичо и Асенчо, които впрочем така ми се явиха в съня ми, с тези имена. Започнах да записвам тези диалози, за да не ги забравя. И така неусетно в мен узря твърдото решение да напиша книгата. Някак неусетно се оказа, че съм я започнал. Като е така, казах си, нека и да я довърша.
А защо на читателите им е интересно да съпреживяват възрожденското време?
Най-вероятно по две причини. Първо и най-важно, това е изключително интересно време, много пъстро, жизнено и драматично. Много живописно време. Възраждането е по мое мнение най-интересният период от българската история. И второ, то е период, зареден с оптимизъм, енергия и големи надежди. Това много го отличава от последвалия общо взето унил и мрачен фон на българската история от двайсети век. По време на Възраждането всичко е предстояло, всичко е изглеждало – и може би наистина е било – възможно, това е време на възход, на вяра в бъдещето. Книгите, които го описват, могат да предадат настроението му, и ако това се получи, то действа много силно на читателя. Такова настроение е в рязък контраст с преобладаващите мрачни настроения и очаквания на Модерността и в този смисъл е по неповторим начин очарователно.
Според вас настроението на Възраждането е в контраст с нашето актуално време? Бихте ли могъл да ги сравните?
Разбира се, че е в контраст. Вижте какво униние, недоволство и мрачни очаквания се носят навсякъде около нас. Нещо средно между критика и оплакване, или по-точно тяхната съвкупност. Тази критика и оплаквания, разбира се, може и да имат своите основания, но това не ги прави по-малко банални. Аз живея в България вече 46 години и доколкото си спомням през това време българите не са правили почти нищо друго, освен да критикуват другите и да се оплакват от тях. А също така да гледат телевизия. Това – имам предвид предишното – не на последно място се дължи на твърде голяма себичност, на твърде висока самооценка, която те кара да смяташ, че не си получил това, което забележителна личност като теб заслужава, и светът ти дължи нещо. Последното всъщност никак не е сигурно. Искаш нещо повече – а защо? Поради каква точно причина трябва да получиш нещо повече? Понеже си велик, забележителен, неповторим и уникален? Може ли тогава да видим великите, забележителни, неповторими и уникални неща, които си направил? „По плодовете им ще ги познаете”, както се казва в една много стара книга… Във връзка с това ми хрумва и втора голяма разлика между онези времена и сегашните – на пръв поглед парадоксално на фона на тази самовлюбеност и съпътстващата я висока самооценка, днешните българи ми се виждат много по-обезверени в себе си и тяхната критика и оплакване от действителността ми се струва отглас на съзнанието им, че нищо не могат да направят, за да я променят, или че не знаят какво да направят. Някакво усещане за безсилие и хаотичност – в контраст с чувството на увереност и ясна посока, характерни като че ли за възрожденското общество. Една от причините за това е, че то е и по-скромно общество и хората не смятат, че светът трябва да се върти около тяхната неповторима личност, а напротив, готови са да употребят, да вложат живота си в нещо по-високо от тях самите. Докато в тази епоха на нарцисизма всеки втори градски лумпен си въобразява, че е някакъв непризнат гений и светът трябва да се върти около него. Светът обаче не е толкова глупав, и ето че това поражда страдания, критики, оплаквания и въобще всякакви недоволства и съпътстващото ги мрачно настроение. По време на Възраждането хората са били едновременно по-скромни, по-решителни и по-себеотрицателни, те са били, поне по отношение на самите себе си, и далеч по-големи реалисти, по-здраво стъпили на земята, свързани някак много по-непосредствено с живота, и същевременно са имали мечти, идеали, касаещи не само тях самите, защото в далеч по-голяма степен са се чувствали част от общност – от българската общност, такава, каквато е, с всичките й преимущества и недостатъци. Това е породило доста различен тип култура, сравнително далечна за нас, но все пак напълно разбираема, понеже най-сетне ние всички произхождаме от нея.
До голяма степен всичките ви романи досега съдържат това, което Дейвид Лоуентал нарича „повторно преживяване на миналото”, а вие сте и преводач на книгата на Лоуентал. Как ще обясните тази страст по реконструиране на миналото в текстовете ви, носталгия ли е, на какво се дължи?
Това впрочем е една от трите най-хубави книги, които съм превеждал. Аз съм превел двайсет и пет книги от английски и „Миналото е чужда страна“ на Лоуентал е една от трите най-добри сред тях. Що се отнася до миналото, към определени негови периоди и истории аз изпитвам голяма любов. Миналото е неизчерпаем (и много поучителен) източник на истории и характери, а за един писател като мен това е от огромно значение. В биологията, а и в социалните науки, има едно понятие – атавизъм. В известен смисъл аз съм атавист. Понятието означава, в биологическия му смисъл, внезапното завръщане на привидно отмрели черти на даден вид след прекъсване от няколко поколения. В социологията то означава завръщане към отминали, привидно отречени от общественото развитие практики. В литературата то би могло да означава способността да се вживееш в някакъв минал период така, сякаш ти самият си там, сякаш той е пред очите ти. За това се иска любов към този период и неговите истории и герои, силно и детайлно въображение и, разбира се, доста познания – тези три неща ти позволяват да се вживееш в кожата на някой човек от преди двеста години, примерно, и да започнеш да мислиш с неговата глава, да виждаш света така, както той го е виждал. При това човек никога не губи и своя свят, досега със своята действителност, своя актуален живот. Това прилича на живот в два свята, с краката си сте на улицата на София през ХХІ век, а с ума си сте някъде на Балкана през 1872 г., да речем. Ако човек има силно въображение, това може да се превърне в почти физическо усещане и е невероятно, страхотно преживяване. Нещо, което удвоява живота ви. Това е атавизмът в литературата. Той не е толкова стилистична черта, колкото качество на въображението. И аз съм литературен атавист.
А ако помислим за обратното на „литературния атавизъм”, така, както го формулирахте, та, ако трябва да напишете роман за самия себе си, как би изглеждал той?
Не бих могъл да го напиша. Аз не мога да функционирам литературно, тъй да се каже, ако не се превъплътя в определен образ, характер, герой. Той никога не съвпада с мен. Прилича по нещо и се различава по нещо. Това е като влизане в роля. Можете да разкажете, да изразите много от себе си, но само под маската на някой друг, съпреживявайки нечий друг живот и воден от въображението си. Иначе аз самият не представлявам достатъчно интересен сюжет за себе си. Като знам какви истории има, аз самият си изглеждам крайно скучен като сюжет. Аз съм писател, който не разказва за себе си, нито за своето време, освен през смътните огледала на други хора и други времена. Само в това има художествена интрига за мен. Другото ми е просто скучно, безинтересно ми е, прилича ми просто на описателство, няма достатъчно творческа инвенция в него. То е като да сте свикнали да играете бридж и да ви накарат да играете сантасе. Знам от опит колко скучно и досадно е това. Влез в големите истории, какво се занимаваш със себе си. Ти не си достатъчно интересен. Дори толкова безмилостно и лишено от сантименти нещо като историята е запазило някои сюжети, и то ги е запазило неслучайно – в тях има някакво рядко качество, нещо изключително, много мощно. В тези сюжети има голям хляб за писателя. Не непременно в най-известните от тях; напротив, по-малко известните са по-добри. Чрез тях можеш да разкажеш всичко за себе си и за своя свят, всичките си впечатления и мисли. Но ще вкараш това в онзи мощен поток на оцелелия през изпитанията на времето сюжет, неговата висока вълна ще те носи. Едното е като да плуваш с лодка в океана, другото е като да плуваш на дюшек в басейна на хотела. Впрочем и опасностите са приблизително същите, рисковете са съизмерими. Но и залогът е съвсем различен.
Като говорим за маски, образи, герои, нека да се върнем към същината, към фикцията. Романът ви беше определен като събитие. Какво събитие обаче според Вас липсва на българската литература понастоящем?
Ако нещо й липсва, това са чисто и просто повече хубави книги. Би било чудесно, ако всяка година се появява по една книга, която да привлича широко внимание, и да го привлича не по други причини, а защото е много добра. Това обаче ми се струва невъзможно в малка литература като българската, а то и в големите е рядкост, ако оставим настрана псевдосъбитията, създадени от добрия литературен маркетинг. Истински хубавите книги са голяма рядкост. Това е така, защото написването на такива книги е резултат от щастливото сътрудничество на множество фактори. Талантът е основно изискване, но дори той сам по себе си не е достатъчен – има множество талантливи хора, които пишат добри, доста над средната ръка книги, но те не са литературни явления и не могат да се превърнат в събитие. Далеч невинаги и много талантлив човек може да напише много силна книга. Защото всяка книга е скок в тъмното, тя е резултат на съвкупност от фактори, само един от които, както казах, е талантът, а другото е една почти невероятна игра на обстоятелства и поредица от много важни художествени решения, които човек взема в процеса на писане на дадена книга. За да напишете голяма като обем книга, която да има трайно литературно значение, трябва всички или почти всички тези решения да се окажат верни. Това не е никак лесно да се случи, както човек бързо установява, като погледне към неща, които е писал преди 4-5 и повече години. В това има и някакъв щастлив случай, щастлива съдба. Ако имате силен талант и си давате труд, винаги можете да напишете майсторска книга, но майсторската книга сама по себе си все още не е събитие. Трябва и още нещо, което кой знае откъде идва. Така че, накратко, това е, което липсва на българската литература, както и на всяка друга – липсват й повече книги, които да могат да устоят на времето. Те са голяма рядкост, защото за това трябва както силен талант и определени качества на характера, така и щастлива съдба. Някои книги я имат, други я нямат. Един и същ човек с еднакво силен талант може да напише и от едните, и от другите. Вторите са повече. Те са повече дори сред книгите, които са влезли в литературната класика, но в действителност вече са остарели и нечетивни. Техните автори като правило са много талантливи хора, но времето ги е прекършило и те присъстват в литературните истории с тези свои съчинения единствено по силата на инерцията и необходимостта от поддържането на дадена литературна традиция. Обикновено жизненост притежават една-две от книгите, които те са написали, а всичко останало просто гравитира около тях.
Можете ли да посочите няколко такива книги, които отговарят на тази съвкупност от условия, които току-що изброихте?
Ще се огранича само до българската литература. Такива книги – или по-общо казано съчинения – са според мен „Чичовци” на Вазов, може би „Под игото”, всички сборници с разкази на Йовков, с изключение може би на военните, „Крадецът на праскови” на Емилиян Станев, може би „Антихрист”, пак от него, „Тютюн” на Димитър Димов, двайсетина разказа на Радичков, пръснати в различни сборници, „Диви разкази“ на Хайтов, „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, и др. Със сигурност пропускам някого. Но не много. И, разбира се, се спирам само на прозата. Що се отнася до големите български поети, те са дори повече, но не ги споменавам тук, защото всеки що-годе образован човек в страната знае имената им, или поне би трябвало. Във всеки случай всеки, който би чел поезия, несъмнено знае имената им. Не е така с прозата, която има по-широка и съответно по-разнородна публика, а и самата проза е грамадна и ориентацията в нея е трудна. Ако хванете някой автор за грешния край, тъй да се каже, може повече никога да не се върнете към него, а би било жалко. Започнете ли Емилиян Станев с „Иван Кондарев” или Димитър Димов с „Поручик Бенц”, като нищо там и ще си останете.
Коя е книгата, която най-силно искате да напишете?
Това едва ли ще е следващата книга, която ще напиша, но книгата, която най-силно искам да напиша и се надявам да го направя някой ден, ще е такава, която показва колко хубав е всъщност животът, напук на всичко. Вече ми писна да слушам критикари, не мога да ги понасям, повръща ми се от тяхната баналност. Трябва за малко да спреш да обичаш себе си, за да започнеш да забелязваш и обичаш нещата. Една врата стои винаги отворена, както казват древните стоици, и щом си тук, значи ти харесва. И правилно. Истината е, че животът е грамадно благо, всички ние имаме огромното щастие да сме живи (за разлика от безброй други), което предполагам повечето хора биха забелязали, ако за момент спрат да се оплакват или да критикуват околния свят; ако за момент дойдат на себе си, тъй да се каже, и излязат от сивия и заслепяващ рутинен поток на ежедневието, в който животът им изтича по невероятно прахоснически начин. Известна строгост е нужна, за да разбереш колко хубав е животът. Една стъпка встрани. Той е голямо благо, невероятен късмет дори сам по себе си, защото е предпоставка на всички възможности, които обикновено вървят заедно с него – възможността да решаваш, да избираш, да направиш едно или друго, да наблюдаваш, да мислиш, да чувстваш, да усещаш, да съпреживееш нещата. Това няма да продължи безкрайно. Тъй че да, животът е хубав и светът е всъщност много красив, при цялата си драматичност. Книгата, която най-силно искам да напиша, би била такава, която да онагледява това по художествено убедителен начин. Нещо от него – и немалко – всъщност присъства във всички книги, които съм написал.
Разговаря Кристина Йорданова
Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология през 1995 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Писател и преводач. Автор на три книги: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004), за която получава наградата за дебют „Южна пролет“, „Захвърлен в природата“ (2008; 2011 – издание на английски в САЩ), за която получава наградата „Вик“ за роман на годината, и „Възвишение“ (2011), за който получава наградата „Златен век“ на Министерство на културата (2012) и награда „Христо Г. Данов“ (2012). Превел е над 20 книги от английски, сред тях: „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Томас де Куинси, „Пари“ на Мартин Еймис, „Как да гледаме философски на живота“ на Джеръм Джеръм и др. Носител на наградата „Кръстан Дянков“ за превод от английски (2009).
