0
2133

Да знаем и да помним

В преклонението ми пред чутовните Братя не мога подмина как изумително мъдро са нарекли първата ни буква: аз. Дори сега, кога писмената наши вече нямат имена, всеки българин дума аз. А тя е буквата на Кръста, изричайки аз, произнасяме Кръст.

Сред  многото неща, с които презаслужено се гордеем, че са наши приноси от световна значимост, обикновено изтъкваме писмеността. Да, създали сме третата писмена цивилизация (след елинската и латинската) в Европа. И обикновено забравяме друг един тоже изключителен факт: още по-рано предците ни измислили рунически знаци, та имаме завещани три български писмености: българица (руни), глаголица, кирилица. Пък упоменаваме само един от трите подвига. Все едно имаш три деца, забравяш две. Но това е лесно обяснимо с прословутия национален нихилизъм, който от десетилетия яко, яростно мачка себепознанието и самочувствието на българина.

Тук обаче ще подрека нещичко само за писмеността, будеща родолюбиви чувства. Кой знае защо (ли?) пропускаме каква е писмеността, сътворена от Кирил и Методий. По-точно загърбваме нейна същностна отлика, поставяща сладкото ни аз, буки, веди, глаголи, добро, ест в особен разред. И тъкмо затуй, нали безбожието се ширеше почти безпрепятствено в милодрагата ни бащиния при одържавените комунистическо образование и възпитание, недооценяваме факта, че писмената ни бяха сътворени с изричната предназначеност да обслужват православието на българите. Следователно целта на буквите ни е да разкриват, разпространяват, утвърждават не какво да е, а християнството. И тук спираме, не доизричаме цялата истина. А тя е, че нашата писменост има изконно свещено приложение. Двете изпреварили я писмености, елинска и латинска, съществуват отпреди християнството, ще рече не за неговите нужди са възникнали, за тях Вярата е сетнешност. Коренно различен е случаят с глаголицата. Равноапостолите я начертават изрично за нуждите на Учението. Естествено с нея вършат се и мирски дела, ала те са вторични последици, писмеността ни се ражда първо и най-вече и над всичко друго православна. При елинската и латинската е обратно: те са първо и препредълго езически, едва по-късно стават средство за християнско общуване. Очебийна е разликата: нашите букви са първо християнски, а след туй всичко останало, у елини, латини християнството поема буквите им след дълги и предълги езичества.

Забележете: и двете наши писмености нямат езичества, с каквито блестят нас предходилите елини и латини, а глаголицата и кирилицата изначално притежават само и единствено християнска същина. Елинските и латинските знаци се раждат езически и едва после стават християнски проводници, българските се раждат християнски, нещо повече: православни. Българските начертания са изначално плод на пречист християнски порив към Бога Творец на всичко видимо и невидимо, не биват, както у елини, латини, от езически – християнски, глаголицата и кирилицата не са обременени с предхристиянски минала, и двете азбуки лъчезарят единствено с християнска светлина. В тоя смисъл глаголицата и кирилицата, áко помежду си напълно инакви, са безспорно двуединни: во православието. А то е свето и в тоя порядък на разсъждения двете ни азбуки са тоже свети, недосегнати от езичества.

Во лето Господне 1985-о папата славянин Йоан Павел Втори възгласи св. св. Кирил и Методий за небесни съпокровители на Европа. В енцикликата, с която ги въздигна до изключителна за тях и нас чест, той не говори за тая недостижима бистрота на измислената по воля Господня от тях азбука, но за мен, православния, тя свети с тая първозданна безезическа светост. И ме изпълва с радост, възторг, упование и преклонение пред дивното дело на двамината. Жертви сме на безбожническа затлаченост и тя пречи да разумяваме в истинското му величие стореното от Първоучителите. Но: Европа осъществява християнската си цялост под духовната закрила на блъгари родомъ, творци тъкмо на православната света азбука.

Колкото и преднамерено да си тулим очите, колкото и слепи да сме за отечествени деяния, първата – най-първата – от десетките разнообрисувани български букви представлява кръст, ни повече, ни по-малко, кръст: +. Тъй очебийно е това, че изобличаващо онагледява нежеланието да видим очевадното. Нека вмислим. Двамината братя сътворяват знаци, с които българите да пишат. И сред множеството възможни изображения Кирил и Методий решават да предпочетат за водител Кръста. Мигар е случайност изборът им? У благочестивите и боговдъхновени мъже, които ще бъдат възвисени в светци на православната и католическата църква, а и в небесни покровители на Стария материк, нима е произволно турен обликът на първото им начертание? Още повече щом те с него почват да разпространяват духовна светлина, пък за да съм изрично точен: светлина божествена. Изключено е Първоучителите да са положили ей така, ред да мине, в своята азбука, в самото ѝ начало, Кръста Господен за пръв сред писмената. Ще рече и каже: с Кръста започва глаголицата ни, Той оглавява 40-те ѝ букви, след нея идва кирилицата, известно време те съжителствуват, сетне едната отпада: но между всичките писмена български, колкото и разновидни да са те, стои непоклатим, от славното онуй девето столетие и докле българското българува и свят светува, Кръстът. Той е нашето знаме, знамение, живец и съкровение. Всички трябва това да знаем и винаги помним. Библията казва: В начало беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото (Иоан 1:1). За буквите си ние до свършека на времената ще казваме: В начало беше Кръстът и Кръстът беше у българите.

Ни най-малко преувеличавам в захлас: има ли преди глаголицата азбука, започваща с Кръста Господен? Коя е тя? Къде е тя? Ако подредим отвесно буквите на глаголицата, всички остават под +; разгърнем ли ги водоравно, всички идват зад +: тях не друго, Кръстът ги води: нагоре, напред. А с тях и българите.

В преклонението ми пред чутовните Братя не мога подмина как изумително мъдро са нарекли първата ни буква: аз. Дори сега, кога писмената наши вече нямат имена, всеки българин дума аз. А тя е буквата на Кръста, изричайки аз, произнасяме Кръст. Без да го съзнаваме, призоваваме Неговата закрила. И трябва да сме достойни за нея.

Нерядко изразяваме възхита, че св. св. Кирил и Методий за всеки звук притъкмили са буква. Според мен сполуката я дължим на Кръста, ибо него са положили в началото на писмената свои, наши. В тоя смисъл българската писмовност е боговдъхновена, богохранима.    

Кирил и Методий ги броим творци на славянската писменост. Най-българския празник, 24-ти май, наричаме Ден на славянската писменост и българската култура. Вместо да сме до противобългарщина лекоумни, предоверчиви, нека вмислим. Чехи, словаци, поляци, словенци, хървати, померанци използват латиница. Следователно или те не са славяни, или въпросната писменост не е славянска. Румънците до средата на ХIX век пишат с кирилица, значи славяни са и чак оттам насетне прегръщат латинското. Монголци, казахи, таджики, киргизи мигар и те са славяни, да не говорим за десетките народности в Руската федерация, обслужвани с кирилица, но са толкова славяни, колкото аз японец. Виждаме пълна разминавка между славянска писменост и славянска етническа принадлежност. Сиреч няма никакво основание да се твърди, че въпросната писменост е славянска. Тя е българска, точно както латинската е латинска, при все че от нея се възползват множество народи, народчета по цял свят, които далеч-далеч не са латински, примерно албанци, турци. Въпреки че няма покритие между етнически произход и някогашните латини, азбуката съхранява името на първоначалния свой носител. И никой не вижда нищо лошо в това. Защо тогава писменост, сътворена от българи за българи, ще я викаме славянска, щом нито е присъща на всички славяни, нито я употребяват само славяни? Тя не е славянска, също както латинската не е конгоанска, английска, тоест сетнешни ползватели не определят (изместват) първоначалното ѝ название. Латиницата е навсякъде латиница, без значение у какви народности е отишла. По същия начин двете писмености, бидейки дело българско, са писмености български, а не славянски. Знайно е, че св. св. Кирил и Методий правят глаголицата въз основа на родното си наречие, солунското, а то е дял от българския език. Какво общо имат ония буквени очертания с люде, в чиито обиталища Братята не са и стъпвали, още по-малко говора им чували, та с него да се съобразят? Новите букви са изрично отговаряли на звуковите стойности единствено в българския, а не въобще-изобще на славянството, че писмеността да бъде именувана славянска.

И още, при туй никак маловажно: кирилските букви заеха подобаващото им се място като трета писменост на Европейския съюз не ради всички славянски народи (някои от тях може никога да не влязат в него), а заради приемането на българите, сиреч те, а не целокупното славянство, са вносителите на свещените ни писмена в Съюза, та очебийно блесва чия е писмеността, па била тя зована с неподходящо за истината име.

Не сме в състояние да заставим инородци как да наричат двете писмености, оживотворени от наши предходци. В неизпълнен дълг към истината сме да говорим – на всеслушание – не за славянска писменост, а за българска.

Да живей 24 май, Ден на българската писменост и култура!

Румен Стоянов (род. 1941 г.) е поет, преводач от испански и португалски, дипломат, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор хонорис кауза на Университета в град Бразилия (2013 г.). Преводач на „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, на книги на Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер, Фернандо Песоа, Висенте Алейсандре и др. Автор на стихосбирките: „Злак“, „Тяга“, „Кърчаг“, „Ракла“, „Прилив“, „Погача“, на изследването „Борба за език“, на поредицата „Летопис на рунтавото време, „Летопис на проскубаното време“, „Летопис на пуздравото време“, „Летопис на клисавото време“ и др.

На главната страница: Рисунка на Магдалена Сулакова, 8 г., Бургас