0
3438

Да си откраднеш семейство

„Джебчии“, реж. Хирокадзу Корееда

Рядко има носители на Златна палма (а и на всички останали награди от най-реномираните европейски фестивали), които са в състояние да обединят оценката на критиката и впечатленията на публика. Японският филм „Джебчии“ печели не само награди (около 40 на брой), но и сърцата на зрителите по цял свят, при това напълно заслужено, защото успява да съчетае кристалната яснота на разказа с изобретателна метафоричност и трогателна поезия (съчетание, което би възродило за нов живот филмовия неореализъм, ако беше склонил да се „принизи“ до сюжетността на игралното кино). При режисьора Хирокадзу Корееда драмите винаги са изпреварени от едно простичко щастие, което не предусеща катастрофата. Без мелодрама и сантименталност разказвачът успява да улови момента на щастието, когато хармонията на заобикалящата среда се свързва с любовта, която си засвидетелстват персонажите. И сякаш цялата му филмография е концентрирана в обрисуването на подобни мигове или отпечатъка, който са оставили върху хората, които са ги преживели

При завръщането си от поредната „експедиция“ за крадене на продукти от супермаркета, Осаму и синът му Шота прибират изоставено момиченце, което зъзне на един балкон. Жената на Осаму неохотно приема идеята да подслони детето през нощта, но взима малката Юри под крилото си, след като научава, че родителите ѝ са я малтретирали. Въпреки бедността, оцелявайки с дребни кражби, които „допълват“ ниските им заплати (от почасова работа на строителен обект и химическо чистене), членовете на това семейство (допълнено от мърмореща баба и млада жена, която прелъстява клиенти в пийп шоу) живеят задружно и почти щастливо, докато един инцидент внезапно разкрива най-разтърсващите им тайни…

„Джебчии“, реж. Хирокадзу Корееда

Може ли сами да изберем семейството, в което да живеем? Защото семейното щастие не е непременно свързано със социално съвършенство, но грозотата и безразличието на външния свят могат да се трансформират от любовта на хора, близки по съдба, които си дават убежище от тъжната реалност – крехък пашкул на щастието, което обществото им е отказало. „Джебчии“ е неочакван триумф на живота, който поразява с простотата и човечността си, сладко-горчива приказка, чиито диалозите са наситени с емоции, неуловимо издаващи крехкостта на персонажите.

Изкуството на Хирокадзу Корееда се състои в брилянтно смесване на автентичността, наследена от опита му в документалното кино, с една тръпчива чувствителност, фокусирана върху теми, свързани с интимността. Често го сравняват с Ясуджиро Одзу и дефинират киното му като любопитна смес между деликатност и жестокост. Сдобива се с международна известност с Nobody Knows (2004), където нежната меланхолия на всекидневието на няколко изоставени деца е съчетана с язвителна социална критика. От Still Walking (2008) насам Корееда се занимава предимно с проучване на семейната сфера в най-интимното ѝ измерение, чрез обществено значими въпроси като този за развода, „прекомпозираните“ семейства, взаимоотношенията родители–деца. В известен смисъл „Джебчии“ свързва социалните търсения от по-ранната му филмография с по-скорошните изследвания на семейните връзки, а обрисуването на характерите и злъчния тон напомнят на италианската комедия от 60-те.

„Джебчии“, реж. Хирокадзу Корееда

Семейството е есенцията на киното на Корееда. При все това той рядко се е концентрирал върху неговите същност и механизми на съществуване по толкова простичко красив начин като в „Джебчии“ (носител на Златна палма от Кан 2018, след седем участия на японския режисьор в конкурсната програма на фестивала за 18 години). Верен на начина си на сниман, изпълнен със смирение, Корееда поставя камерата си в сърцето на едно необикновено семейство, където всички съществуват в една относителна незаконност, а социалното оцеляване е елементът, който ги сплотява.

С деликатността, характерна за кинематографичния му подход, режисьорът постепенно се отклонява от колективното наблюдение, за да се концентрира върху всеки един от членовете на семейството. Корееда не ги съди, но и не романтизира образите и взаимоотношенията им, щрихирайки постепенно пукнатина в основата на спокойното им, почти щастливо съжителство. Избягвайки клопките на мизерията, съмнителния морал, сантименталността и преднамерената чувствителност, филмът е изпълнен със съпричастност към ситуацията на героите, а режисурата е прецизна, дискретна и нелишена от чувство за хумор.

Отвъд въпросите за морала и обществените конфликти, сред които неизбежно се ситуира, въпреки горчивината, „Джебчии“ е кротка и някак необяснимо позитивна семейна хроника, едно необикновено искрящо и емоционално „засищащо“ кино, бликащо от живот дори в мълчаливите и най-мрачните му моменти. С хармонична простота, отказвайки се от психологизиране (и от твърде натоварените със смисъл и очакване едри планове), изкуството на Хирокадзу Корееда се състои в проследяване на връзките, които се изграждат в рамките на скромното човешко съществуване – изкуство, в което той е сред световните майстори.

Филмът „Джебчии“ ще се показва по кината в България от 12 април 2019 г., разпространител – Арт Фест.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа Ян Фабър и границите на изкуството
Следваща статияИстината и агънцето