Добре дошли в света на Хулио Кортасар, където всеки детайл, всяко премигване на клепачите или всяка преминаваща сянка на облак са важни. Големият аржентинец е майстор на късия разказ, но неговите истории трудно могат да се преразкажат по познатата формула – гениален музикант все повече се отдалечава от действителността; една майка пише странни писма на порасналия си син или фотограф наблюдава света през обектива, за да открие, че нищо не е същото.
С две думи – Кортасар си пада по недоизказаните неща. Той събира очевидните факти, смесва съновидения и уж излишни детайли, понякога отклонява вниманието си, точно така, както го прави човек, който разказва история и хвърля един поглед през прозореца. Хулио Кортасар през цялото време гази смело в дълбоките води на психологизма. А историите му текат в свой ритъм, който не бива да се нарушава.
Заради всичко това аржентинецът е признат за един от майсторите на магическия реализъм, автор е на трийсетина книги и е един от най-влиятелните латиноамерикански писатели на ХХ век. Пише проза, но и поезия. Пише толкова ярко и кинематографично, че голяма част от историите му се екранизирани, включително три от петте разказа в сборника. Освен това Кортасар обича експериментите – много често книгите му могат да се сглобяват като пъзел или да се четат отзад-напред. Критиците са убедени, че той е написал един от програмните романи на ХХ век – „Игра на дама”. А Кортасар обича да казва важните неща с ирония. Това важи с пълна сила и за разказите му.
В сборника „Тайните оръжия” са включени пет истории, които ни запращат на различни места и в различно време и на пръв поглед не си приличат по нищо, освен че са разказани така, че дълго се помнят. „Ще разказваме историята полека и постепенно, със самото мое писане ще се види какво се случва”, препоръчва Кортасар в разказа „Лигите на дявола”, по който по-късно Микеланджело Антониони снима известния си филм „Фотоувеличение”.
„Никой не може да преразкаже историите на Кортасар – всяка от тях се състои от определени думи в определен ред; ако се опитаме, ще изгубим нещо много ценно”, пише един друг голям аржентински писател – Хорхе Луис Борхес.
Кортасар има и още едно качество – още с първите страници разделя читателите на лагери – такива, които стават негови страстни почитатели, и такива, които се губят по пътя и не успяват да влязат в ритъма му. А изборът изглежда лесен: или харесваш този ритъм, или не. По същия начин, по който хората или обичат джаз, или не. Самият Кортасар често сам хваща тромпета, а и пристрастията му към джаза могат да се открият и на страниците на книгите му.
Затова не е и някаква голяма изненада, че легендарният саксофонист Чарли Паркър е прототип на един от героите в новелата „Преследвачът”. Вярно, животът на Чарли Паркър е достоен за роман, но Кортасар тръгва в съвсем друга посока. Той не се интересува от фактите и „Преследвачът” не е биографичен разказ или история за парите, славата и опитите на музиканта да живее нормално. За Кортасар се оказва по-интересно да изследва какво е да имаш дарба, която все повече те отдалечава от действителността.
Една от най-силните истории в сборника „Писма от мама” започва с реалистичните описанията на парижките улици, докато дизайнерът в рекламна агенция Луис мисли за леко обърканите писма на майка си, които получава от другия край на света. Писмата обаче пускат духа от бутилката и дълго премълчаваните тайни между него и съпругата му изплуват на повърхността и стават видими. Буквално. И съвсем в духа на магическия реализъм.
Но както пише Борхес, тези истории не трябва да се обясняват. Те трябва да се четат.
