„С внимание към детайла“ (2022) е документалният дебют на режисьорката Десислава Томбушева, с който тя напомня за една забележителна личност, странна птица в кинематографичните среди, с нехарактерно поведение и обноски за нашите географски ширини и завършен професионалист – оператора Георги Карайорданов (1926–1998). Възпитаник на Филмовата академия в Лодз, Полша, специализант в Москва и ГДР, запомнен с прецизната си работа в игралното и документалното кино и в телевизията. Особено ценен като педагог, чиито ученици по-късно се налагат като значими имена не само в българското кино, но имат и забележителни постижения в международни филмови проекти.
Нова възможност
Преди 50 години в областта на филмовото изкуство се случва много важно събитие. Сбъдва се мечтата на много млади хора, пристрастени към седмото изкуство – към ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ е създаден кинофакултет с три специалности: филмова и тв режисура; филмово и тв операторско майсторство; кинознание. Първият кръг от изпитите е на 1 септември 1973 г. Това дава възможност на повече българи да следват и завършат у нас бленуваните от мнозина кино-специалности, които дотогава се изучават само зад граница.
Изкуството да споделяш знания
Георги Карайорданов е един от ентусиастите, създали в България катедрата по операторско майсторство. Може би първият. Във всеки случай той води като художествен ръководител първия курс кинооператори. И вторият, и третият, и т.н. А да създадеш школа е отговорна и много трудна задача. Във филма на Томбушева изявени днес оператори, завършили при Карайорданов, споделят спомените си за студентските години и обучението в неговия клас. Емил Христов, Константин Занков, доц. Георги Николов, проф. Емилия Стоева, Иван Тонев, Стефан Иванов, Рали Ралчев и Калин Иванов (носител на четири награди EMI, работи в Калифорния) изграждат портрета на Георги Карайорданов като педагог, който не докладва сухо и скучно материята, която преподава. Той основава и развива по свой оригинален начин образователната школа по операторско майсторство в България. Да поясня, тези оператори са подбрани след тежка селекция на кандидат-студентските изпити. В онези години изпитната комисия избира по пет или шест души от кандидатстващите 250–300. Рядко повече… Избраните са със солиден стаж в областта на фотографията и/или киното, с неистова мотивация, с ясното съзнание какво искат да правят и с огромното желание да успеят. Известният у нас и по света Емил Христов казва, че операторите от първите три курса, водени от Георги Карайорданов, са заснели към 70% от българските филми…
Режисьорката разказва за всичко това през техните спомени и тези на съпругата му, както и на близкия му приятел, режисьора Никола Минчев. Карайорданов е подбирал много внимателно своите приятелите. Ключовите думи за него са европейско възпитание, вежливо отношение към студентите, съчетано с подчертана дистанция, изисканост и известна строгост. Строгост вербална и поведенческа. Тази дистанция той внушава освен с рядко използваната и до днес учтива форма „Вие“ към всеки, с когото разговаря, така и със забележителните си познания, с нетипичния за мнозина във времето на социализма елегантен външен вид и обноски, които най-често се възпитават в ранното детство. Дистанцията дава нещо особено важно и в професията. Това е способността да виждаш хората и нещата, които те извършват, от по-далечна перспектива. Това ги прави по-ясни и отчетливи… За разлика от близостта, дистанцията не притиска психологически, не упражнява натиск върху състояния и емоции, не замъглява постъпки и държи на разстояние простащината. Вероятно това е и идеята, която големият педагог е искал да предаде на студентите си. Георги Карайорданов не понася характерните за работническо-селската ни действителност фамилиарничене, занемарен език, грубиянщина, мърлявост и свързаната с тях безотговорност. Мърлячите са такива във всичко – смята той. Дори изискванията му към осветители, кранисти и останалите помощници на оператора са за чистота, прегледност, спретнатост и учтивост – казва Емил Христов.
Режисьорката акцентира на знанията му, които респектират студенти и специалисти, още повече че по онова време учебници у нас все още няма. Но също така впечатляват неговият изказ, точната фразеология и подчертано ясният смисъл на това, което казва и държи да се запомни. Ярък представител на европейското образование в престижни университети – Филмовата академия в Лодз е точно такава…
Операторите, които разказват за него, наистина са представителна извадка от българския филмов елит. Те до един споделят невероятното впечатление, което оставя той със своя стил, с методите си на преподаване и общуване. Разказват как е успял да им вдъхне уважение и отговорност към професията и към самите себе си. След лекциите му нямало как да не усетят разликата между обичайните форми на общуване по онова време и неговия вежлив изказ. Десислава Томбушева подчертава убеждението му, че от стабилното възпитание и дисциплината, съчетана със знание, започва изграждането на твореца.
Режисьорката не засяга пряко темата дали този човек, с неговото различно поведение, стил и знание е дразнел посредствеността в своите среди, но някъде в подтекста се долавя и това. А тя, посредствеността, както знаем, има свойството да проявява страховита нетърпимост и унищожителен нагон към всичко, което напомня за видимите и невидими дефицити в общата и професионалната култура, в поведението и обноските.
Много категорично проф. Емилия Стоева подчертава некрасивия начин, по-който маестрото е безогледно пенсиониран, без никакво предизвестие от ВИТИЗ. Как го е преживял? Защо е освободен? Очаквана нетърпимост към неговия стил на поведение и преподаване? Проф. Стоева напомня, че той е авторът на първата написана програма за обучение по операторско майсторство. Десислава Томбушева деликатно загатва за това. Нейна заслуга е, че не дълбае излишно в търсене на скритите административни интриги. Вероятно от уважение към забележителната му личност. Тя продължава да изгражда образа на големия педагог, който след напускането на ВИТИЗ организира образованието по кинооператорско майсторство в Югозападния университет в Благоевград. Филмът разкрива какво означава това – дълги, изтощителни пътувания в раздрънкани автобуси, нощувки в ледено-студени стаи, преподаване в болестно състояние. Това вече не е работа, дори не е само духовна дейност, това е дълбоко осъзната мисия да създаде повече таланти в най-специфичната за киното професия – тази на оператора. (Другите две са на монтажиста и скриптъра.)
Лека-полека тези фактори започват да се отразяват на здравето му…
Скитник под звездите
Спомените на Никола Минчев са повече от личен характер – дългите летувания на къмпинг „Златна рибка“, удоволствието да плуват с платноходка, носени от вятъра, вълните и всичко прекрасно, което къмпингарите преживяват. Ако преживяванията край морето са празник, то следващият епизод показва двамата приятели с техните съпруги край планински язовир в състояние близко до нирвана. Нощна тишина, изпълнена с горски звуци, плясък от скачащи риби, симфонията на множество щурци и неописуемото удоволствие да помълчиш с близък човек. Да, казано е много, почти всичко, и героите са уморени дори от думите си, но пък вече могат взаимно да четат мислите си като ясновидци. В тази част филмът създава усещането, че времето е почти спряло, сякаш дава на двамата възрастни и преживели много неща творци отсрочка – да си спомнят прекрасните моменти от своя живот, да изпитат още веднъж щастливи мигове…
Тибетските будисти твърдят, че щастието е в това да правиш нещо хубаво за другите и да ги предпазваш от страдание. И най-важното: да споделяш знанията си. Изключително полезно е да се споделят знанията с останалите. Иначе какъв е смисълът от това, че някой ги има – казват те…
Георги Карайорданов е правил точно това – с непрестанен стремеж към усъвършенстване и качество, със своя неподражаем маниер на общуване и преподаване.
Между звездите
Финалът на филма е много лиричен. Дълга панорама в режим свечеряване, потъващи в здрача хълмове, плисък на гребла от малка лодка, в която Георги Карайорданов няма да се качи повече… Но някъде там на небето, сред милионите звезди може би той се радва на своите ученици, приятели и близки, които го помнят с уважение, искрен респект, с развити благодарение на него сетива за стил и красота във филмовото изображение.
Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).
