Начало Сцена Играта на Галсеран
Сцена

Играта на Галсеран

Георги Михалков
01.06.2018
8704
Георги Михалков

Режисьорът пред Виолета Тончева за играта между любовта и смъртта, за обратите и изборите и защо лесното би било скучно във виртуозната пиеса на Жорди Галсеран.

„Изборът на Марта“ от Жорди Галсеран (превод Нева Мичева), е първа постановка в България. Случва се на сцената на  ДТ „Стоян Бъчваров“, премиерата ѝ предстои на 6 и 11 август в Театър Римски терми. Режисьор е Георги Михалков, сценография и костюми – Петър Митев, с участието на актьорите: Симеон Лютаков, Яна Маринова, Николай Кенаров, Валентин Митев, Розалия Абгарян.

Съвременното политическо животно е тема, която винаги предизвика любопитство, и в пиесата си Жорди Галсеран разчита на това.

Георги Михалков: Първоначално да, но фокусът е доста по-сложен. Става дума за висш, но вече бивш политик от първия ешелон, министър, който подава оставка, защото, както казва самият той: „Когато се опитваш да бъдеш честен и праволинеен, политиката те сдъвква и те изплюва“. Най-хубавото на Жорди Галсеран е, че той не работи с герои-етикети и в този смисъл няма противопоставяне между добрите и лошите. Не искам да отнемам удоволствието на публиката от изненадите и обратите, които ги очакват, и затова няма да навлизам в сюжета. Нека да обобщя така – политик се сблъсква с обикновени на пръв поглед хора, а всъщност с шайка мошеници от високо ниво. Трилър, но едновременно с това и пиеса за любовта. А както знаем, любовта е като бурена – тя просто никне и вирее там, където се хване, без никаква логика и причина. И разбира се, това е пиеса за избора, много ефектна и виртуозна пиеса за любовта и избора.

Достатъчна причина, за да промениш заглавието „Без резерви“, както е в книгата с преведените на български пиеси от Жорди Галсеран.

На испански първото заглавие на пиесата е „Фуга“, заради принципа на музикалното произведение, по който тя е изградена. Мислех дали да не бъде „Фуга без токата“, но нямаше смисъл да се заиграваме с подобно нещо. Исках просто и конкретно наименование, още повече че в първите две трети от пиесата публиката не разбира коя е Марта и за какво изобщо иде реч. Предпочетох това заглавие, защото то фокусира вниманието на публиката върху избора.

Напрежението, а и сложността идват от непрекъснатата смяна на ролите, която Жорди Галсеран постига с един от любимите си похвати – игра в играта в играта.

Жорди Галсеран е един от най-добрите съвременни драматурзи, защото е открил простата и древна истина – когато имаш добра опаковка, можеш да си позволиш по-трудно смилаемо съдържание. Той пише великолепни диалози, които разискват болезнени теми, позволява си в небрежна, лековата и хулиганска форма да вложи дълбоко съдържание. В работата върху пиесата открихме, че колкото по-сериозно се хвърляме в проблемите, толкова по-смешно излиза. Ако се играе лековато, героите остават без проблеми, а останат ли те без проблеми, няма нито комедия, нито трагедия, нито драма, има нещо съвсем друго, което не може да удовлетвори абсолютно никого. От тази гледна точка бих определил „Изборът на Марта“ като перфектната комедия. В нейната основа, както виждаме при Молиер и още при Аристофан в Древна Гърция, са заложени изключително сериозни проблеми, които обаче се решават по такъв абсурден начин, че няма как да не предизвикат смях.

Фотография Симеон Лютаков

В употреба влизат и надхитряването, и привидното владеене на ситуациите на този или онзи герой.

Привидното владеене на ситуацията е изключителен похват на Жорди Галсеран и точно това ни накара да направим по този начин представлението. Хитреците в края на краищата се оказват едни доста скучни и пошли екземпляри. Тук надхитряването е чисто човешко, защото няма възмездие, няма отмъщение. Ако някой крои номер на някого, то не е, за да му отмъсти, че е лош политик или нечестен човек, или просто мръсник, а по простата причина, че иска да открадне. В пиесата, както вече споменах, няма добри и лоши, има надхитрени и хитреци. Само че толкова често се сменят ролите в процеса на действието, че на финала въобще не е ясно кой точно е надхитреният. Дали пък не е най-голямата загуба, ако надхитриш всички, но останеш сам…

През цялото време действието борави с насочени пистолети, някой непрекъснато насочва пистолет срещу някого. Що за забавление е пистолетът, превърнал се в медийна играчка?

Пистолетът като медийна играчка е толкова навлязъл през големия и малкия екран в живота ни, че ние не се отнасяме сериозно към него. И забравяме, че пистолетът убива. В пиесата отношението към пистолета е и много сериозно, и много иронично. Когато една комедия се разиграва непрекъснато на фона на витаещата смърт, както в този случай, дали ще гледаме сериозно, или иронично на нея, е въпрос на избор. Но ако изберем иронията, тя става прекрасен фон, за да бликне изключителна комедия.

Черна комедия, жанрът на века.

Във фокуса на днешната действителност е печалбата. Куфарчето с парите и пистолетът присъстват в нашата култура, която им отрежда високо място в ценностната система на съвременния човек. И едновременно с това, колкото и да е банално, с тях нито можеш да си купиш здраве и щастие, нито може да се откупиш от самотата. Изборът е на всеки от нас, а не само на героите в тази пиеса. Така че авторът сам ни е дал възможност да избираме финала, който е странен, нееднозначен и неподаващ се на лесно тълкуване. Жорди Галсеран не ни е помогнал да решим финала и ние го оставяме точно толкова отворен и за самия зрител. Това е, мисля, едно от най-големите достижения на нашето представление.

Как се сработи варненският екип с нашумялата от тв екран Яна Маринова, избрана за ролята на Висента след доста сериозен кастинг?

Блестящи са варненските актьори. Ролята на Яна е не само обемна, но и от такова естество, пред каквото тя досега не се е изправяла. С това предизвикателство тя също се справя великолепно. За мен най-висшата форма на доверие към актьора и представлението е, когато режисьорът оставя ниши за импровизация. Затова и Яна, и Симеон разполагат с възможности за импровизация. Обратите в тази пиеса започват някъде от средата, но оттам нататък те следват с главоломна скорост и всяка следваща сцена става все по-кратка. Авторът скрупульозно, в продължение на близо две трети от пиесата, разказва една история, но от един момент нататък преобръща всичко разказано и то се превръща в нещо съвсем различно. Така Яна, както и Розалия, и Вальо Митев, и Ники Кенаров имат да играят по две, коренно противоположни роли. Единственият, който през цялото време остава един и същ, е героят на Симеон Лютаков. Той е отправната точка, около която се върти всичко. Когато люовта ти се случи със страшна сила, в момент, когато си готов да се простиш с живота – наистина малцина могат да твърдят, че са преживели нещо подобно.

Но в общия игрови порядък като че ли не можеш веднага да повярваш в истинноста на това любовно чувство…

Въпросът е в това кой как обича. Жорди Галсеран е построил сюжет за любовта и смъртта, толкова вечна тема, че няма как да сбърка. От друга страна обаче, точно заради това, че е вечна, тя е изтъркана. В дадения случай той е намерил начин да пише за любовта, която идва не в какъв да е момент от живота на човек. И е все едно кой и какъв е човекът, който е вдъхнал това чувство. Ето това е най-интересното. Висента влиза в живота на Изидре като един човек, после се оказва, че не е същият човек, но това няма значение, той я обича. А и няма друг, освен този живот, дал му тази любов. Това е най-силното мото в пиесата на Жорди Галсеран и аз не бих искал да го направя лесно за зрителя. Лесното би било скучно.

Постановката очевидно те вълнува.

Ако трябваше да говоря за нея в началото на репетиционния процес, щеше да е различно, докато сега имам решенията. Когато се заемеш с такава трудна пиеса, в която обратите са безкрайно добре измислени, влизаш директно в конкуренция със страшната машина на киното.

На театъра, в сравнение с киното, налага ли му се да наваксва?

За мен драматургията на Жорди Галсеран е много ярко театрална. Той изгражда такива персонажи, които имат какво да кажат и изгарят от желание да го кажат. Бъркат или печелят заради това, че го казват, но във всички случаи са активни човешки същества, които непрекъснато се борят за нещо. Те не са някакви вяли призраци, които се мотаят по сцената, без да знаят какво търсят. Напротив, те имат цел и това ги превръща в ярки персонажи, които е удоволствие да интерпретираш на театралната сцена.

Що се отнася до киното, комбинацията от ракурси и планове, е мощно изразно средство, което липсва на театъра. Но театърът има други предимства, като принципа на едновременност на място, време и действие, с който пък киното не работи. Разбира се, киното разполага с повече пари и стига до по-голяма аудитория, но театърът е друго животно. В смисъл, тигрите и лъвовете са от едно и също семейство котки, но те са различни животни. И е чудесно, че го има и едното, и другото.

„Изборът на Марта“ е второто заглавие от Жорди Галсеран, което се поставя във Варненския драматичен театър. С пиесата на Жорди Галсеран „Канкун“, постановка на Стилиян Петров, сезон 2013/14, театърът спечели ИКАР за сценографията и костюмите на Венелин Шурелов и Елица Георгиев и АСКЕЕР за авторската музика на Петя Диманова.

Георги Михалков
01.06.2018

Свързани статии