Бившето руско консулство във Варна е достъпно за първи път като пространство за съвременно изкуство

През октомври се случва нещо уникално. Затворената над 40 години за простосмъртни хора сграда на бившето руско консулство във Варна е широко достъпна. Стана възможно, след като фестивалът за съвременно изкуство „Буна“ се приюти в нея. В зали, коридори, кабинети, апартаменти, тоалетни дори са подредени картини, експонати, инсталации. Същинската програма протече на 2–4 октомври, а изложбата може да се види безплатно до края на месеца.

Консулството преустанови дейност през 2023 г. след изгонването на руски дипломати от България. Отварянето на сградата за пръв път след строежа в началото на 80-те поставя въпроса за нейното бъдеще, а провеждането на културен фестивал е апел за ползването ѝ за културни цели. Зданието, проектирано от арх. Георги Саваков, е в идеалния център на града, носейки типичните за соцмодернизма и брутализма характеристики – бетон, панели, монументалност, сиво-бял цвят, без декорации, естетически минимализъм, чисти форми и много функционалност, разположени на 1000 квадратни метра сред 4 декара двор. Външно то прилича на строените през същия период панелни правоъгълни училища с вътрешен двор, в добавка – непрогледна ограда, решетки, кабинки за охрана, голям бункер. Без съмнение – отличен за целите и времето си комплекс, който днес следва да се оползотвори заедно с други подобни здания. Но по мое мнение, почти всички соцмодернистични сгради са отблъскващи, грозни, символ на нищослучването и отчуждението през късния соц. Затова считам, че когато идеи, проекти и пари се посвещават на пренасянето напред на точно това „архитектурно наследство“, винаги трябва да се добавя, че го съхраняваме от немай-къде – подобно на панелните блокове, които също няма как да не търпим. Обикновено ние, хората, щом се налага да живеем с нещо неприятно, започваме да се самонавиваме, че то не е съвсем неприятно – но то си остава такова.

И така, още подробности за сградата и фестивала:

СТАТУТЪТ

Бившето руско консулство е държавна собственост. Управлява го община Варна. През последните три години общината поиска да ѝ бъде прехвърлена собствеността два пъти – за детска градина, но после се отказа; за център за изкуство и култура, каквато е идеята в момента. За имота отговоря областната управа, към нея е отправено общинското искане за получаване на собственост за културни цели. Областната управа подкрепя идеята, но е изискала допълнителна информация, нужна законово при такава процедура – как ще се стопанисва имота, от кого (самата община ли, частно дружество ли, партньорство… ), какви конкретни дейности ще се вършат; изискват се гаранции, че няма да е неправомерна държавна помощ. Процесът трябва да се съгласува и с министерствата на регионалното развитие и енергетиката (наличие на трафопостове). Решението на общинския съвет за културен център е от есента на 2025 г., искането до областния управител е от март 2026 г., а в края на август настоящият областен управител Марио Смърков е напомнил на общината, че следва да се предостави подробната информация. До момента това не е свършено от администрацията на кмета Благомир Коцев. Финално решенията за прехвърляне на такава собственост се вземат от правителството, тоест работата засега е на етап „между Варна и София“.

Леко, без да излиза на повърхността, се забелязва началото на битки кой как да вземе сградата. Времето ще покаже.

И РУСКА БАНЯ

Много хора влязоха в сградата не да видят изложбата, а от интерес „как са живели тук руснаците“. Освен зали, кабинети, дълги коридори, стълбища, има и малки апартаменти, някои – с кухненски кътове. Организаторите на изложбата са оставили нещата така, както са ги заварили, тоест на възраст три години след напускането. Личат календари по стените, бележки на вратите (примерно седмично ученическо разписание), кабели, фасунги… „Живели“ обаче е възможно да е леко пресилено – по-вероятно е с отшумяването на социализма все по-малко хора да са пребивавали в тази подобна на казарма сграда и по капиталистически да са се ширили в жилищен комплекс с гледка към морето.

Концертна зала с подиум, руска баня, двуетажни ъглови стаи без прозорци, тесни стълби директно от консулския кабинет към друг, вероятно телекомуникационен, много дървена ламперия, дървени мебели, паркет, балатум, мрамор, камък, гипс, голям подземен паркинг допълват интериора. Отвън – катерушки, голяма кучешка колиба, зеленчукова градина, дървета за плод, дървета за сянка… Подземен дизелов резервоар.

Всичко е занемарено, вехто, част от покрива тече. Тук-там мазилка пада. Занемаряването е почнало доста преди 2023 г. Ако искате да се върнете 40 години назад, но не за да видите нещо луксозно както тогава, а отблъскващо старо, то което и да е кътче от бившето консулство е подходящо. Отвъд политическите оценки за социализма неговата архитектурна естетика остава една от най-неприятните му черти – може да го усетите в тази сграда.

ЗА ПРИМЕР

„Буна“ се провежда за четвърти път, това вероятно е най-доброто издание. Участват над 120 артисти от десетки държави. Мотото е „Вроден инат“, куратори са Лъчезар Бояджиев и Бояна Джикова. Показват се много неща, напълно съответстващи за форум на авангардното изкуство – сред тях интересни, любопитни, съдържателни, но и позьорски, безсмислени, или пък копиращи образци. Кураторите, забързани и малко изнервени в първите дни, са успели да постигнат тежката задача да използват и покажат пълноценно занемарената сграда – с автентичността на настоящия момент, без преувеличение или подценяване на разнородното изкуство. В тези първи дни фестивалът „Буна“ течеше на още няколко локации в града, включително на плажа. В крайна сметка се създаде едно приятно усещане за смисъл: звук, картини, видео, предмети, представления, послания, активизъм – всичко на едно място, с мащаба, вкуса и енергията на младата провокация, характерна за такъв вид изкуство – нещо, което се случва рядко в България, във Варна този път се получи.

„Буна“ раздаде награди в първите дни. Ето няколко ненаградени творби, които обаче заслужават добри думи. Използвам привилегията да ги представя така, както съм ги видял като зрител:

Удар от подземието. Блъскане на врата. Много силно, с различен ритъм, през дълги паузи, някой отчаяно блъска. Или пък нахално? Вратата е заключена, тя е една от многото в бившето консулство. Не се разбира кой къде блъска, защо, кога. Присъствах ден преди началото на изложбата, помислих, че артист монтира с чук инсталацията си. Ударите обаче продължиха да се чуват и на следващия ден, и на по-следващия… Оказа се творба на Димитър Солаков. Удрящо устройство е закрепено невидимо за вратата. Творбата е показвана досега в бивша военна казарма, пространство, също толкова идеално за целта – сякаш някой забравен иска да излезе от изоставеното подземие, да се спаси, или плаши с възмездие… Творбата на Солаков притежава нещо важно, което други автори забравят – елемента на спонтанната изненада.

Летящ килим с дронове. Произведението е на молдовеца Павел Браила, който участва с него на тазгодишното Венецианско биенале. Персийски килим виси от тавана в тъмна зала, държан от дронове, които създават илюзията, че го носят. Дроновете бръмчат. Залата е тъмна, посетителите влизат в непрогледен мрак, леко свети единствено килимът. Дроновете не се виждат, само се чуват. Ужасен шум, зловещ. Шумът на смъртта. Препратката е към 1002-рата нощ, в която вероятно все пак има надежда – летящият килим да ни отнесе към един по-мирен свят.

Нежност. Невинаги съвременното изкуство залага на класическата зрителна естетика. То често е остро, доколкото е активистко. Японецът Йотаро Нива обаче внася именно естетика. Окачил е в едно от спалните помещения висящи предмети и растения – цветовете са топли, материите – меки. Те създават приятно усещане в една иначе немека и неприятна среда. Предметите са разбъркани, неподредени, различни, нелогични – пълен контраст с машината, произвела тази сграда и продължаваща да произвежда още машини. Е, кое ни доближава до човека – уж произвеждащата смисъл машина или уж несмислените висящи странности на Йотаро?

Акустика. Мартиан Табаков изследва формите на звука. Наредил е в тоалетната градински лампови сфери, които оформят визуално подадения звук. Интересно е, понеже се работи с тонове, трептения. Звукът се мени. Инсталацията препраща към променящата се звукова среда, която незабележимо ни съпътства в ежедневното пространство. В съседната стая Табаков е наредил любопитни скици, чертежи.

Уют. Впечатляващи картини на Ваня Андреева бяха наредени в една от външните локации – галерия „Папийон“, за съжаление, за кратко. Те са част от проект с интерпретации на ковьорчето, вдъхновени от темите за уюта, близките хора, семейството, топлината. Авторката постига това усещане чрез образите, цветовете, композицията на елементите. Картините сякаш искат да те прегърнат. 

ОЩЕ ЗА БЪДЕЩЕТО

Варна има Галерия за графично изкуство, която организира биенале със световно реноме, но самата галерията си няма сграда. Функционира така от десетилетия – със скромен персонал. На старта на „Буна“ директорът на галерията Валери Чакалов сподели, че бившото консулство може да стане база на художниците графици. Прав е – за галерия то не става, но за база, в която се твори, произвежда, складира, спи – да.

Точно така преди много години варненските художници си имаха пространство, в което живееха, пиеха и ядяха, спяха и се веселяха, създавайки незабравимо изкуство. Кръгът „Вулкан“.