3
2692

Идеологията изяжда талантите

1

„Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” е чувствителен и болезнен киноразказ, но без патос и мелодрама. С режисьора на документалния филм разговаря Деница ЕЗЕКИЕВА.

 

Вината е не наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история.

На 23 юли 1942 г. един мъж е осъден на смърт от Военнополевия съд на царство България и още същия ден е разстрелян. Името му е Никола Вапцаров. Десет години по-късно светът ще узнае, че разстреляният през горещото лято на 42-ра мъж е един от най-големите български поети, които са се раждали през ХХ век.

И хората, които са го познавали, ще започнат да осребряват славата му…

„Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” – потвърждение на вярата на поета, че един ден ще разкаже истината на историята. Филм, чувствителен и болезнен, но без патос и мелодрама, създаден от режисьора Костадин Бонев и сценариста Ивайла Александрова. Документалният разказ за процеса срещу Никола Вапцаров е и светла зона в историята за жертвите, подменените хора, пренаписаните спомени в името на идеологиите. В края на 2013 г. филмът донесе на създателите си Златен ритон, прожекциите му в кино „Одеон” в София продължават, а екипът  подготвя представяния из страната.

kb
Костадин Бонев

Когато работихте върху филма „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел”, мислехте ли върху рецептивната съдба на проекта и нивото на чувствителност в обществото към темата?

Мотивацията ми се подклаждаше предимно от моята вътрешна необходимост да преосмисля Никола Вапцаров. Имах и едно силно подсъзнателно усещане за несправедливостта, извършена към този човек. Никога не съм преставал да мисля колко той е модерен, колко голяма е ролята му в литературната ни история и колко непоклатимо е мястото му в европейската поезия. А извън България дори не е необходимо да бъде преосмислена ролята на поета и позицията в думите му. Единствено тук сме склонни да омаловажаваме значимостта на един изключително талантлив българин. Разбира се, че авторите си мислят за зрителите. Аз също си давах сметка за това, че голяма част от хората, днешните млади, са израснали в годините след 1989 г. Те може би не са поразени от всичките клишета, битували в общественото съзнание преди това, но от друга страна, на тях вероятно им липсва знанието за част от новата история. Съобразявах се основно с усещането до каква степен нашият филм ще може да бъде разчетен от днешните младежи. Когато става дума за конструкцията на филма и постройката на филмовия разказ, ние с Ивайла Александрова, сценариста на филма, хвърлихме усилията си да изградим разбираема структура, непретрупан от документи разказ, при все цялата фактология. Всъщност представяме нашата трактовка на намерени познати и нови, неизвестни факти. И все пак, погледът е наш, субективен прочит на Никола Вапцаров и неговата съдба.

chp538_31

Какви са изходните точки на филма?

В основата на „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” е идеята на Ивайла Александрова, а първото нещо, което направихме, бе да открием онези хора, познавали Вапцаров лично. Страшно малко са те, били са деца, когато са го срещали, а и повечето истории бяха преразказани от втора или трета ръка. Оказа се много по-важно да съчетаем познанието и енергията им с архивите и да създадем един друг разказ. В неговата основа бяха единствено гласът на баба Елена Вапцарова и авторовият текст, заедно със стиховете на поета, отнесени към темата за смъртта.

Снимките се случваха много бавно, може би за около две години. Отидохме и във Варна, открихме старото рушащо се Морско училище и депото в София, където е работил. Но в процеса на работа основният ни материал бяха документите. „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” е един от малкото ми филми, посрещнати в процеса на създаване от пълна подкрепа, безвъзмездна и безкористна. Името на Вапцаров отваряше всички врати, на които почукахме, във всички архиви и музеи.

Бихте ли представили по-подробно материалите, на които е основано документалното разследване за процеса срещу Вапцаров?

Поставихме специален акцент върху процеса срещу Никола Вапцаров в контекста на съпротивителното движение в България и неговото управление от Коминтерна – от Георги Димитров в Москва. Тук излязоха особено интересни факти: трите процеса – срещу подводничарите, срещу ЦК на партията и срещу генерал Заимов са свързани един с друг и практически обезглавяват комунистическото движение в България. Бяхме провокирани от дълбоко съмнение в трактовката на понятието съпротива, битуващо до този момент в българското съзнание. Като следствие от това съмнение съм много любопитен какви биха били заключенията, ако се направи хроника на живеенето на всички партизански отряди у нас, да видим какво точно са правили тези хора. Хипотезата ми е,  че дейността им е силно разкрасена още преди 9 септември 1944 г., още докато са изпращани всички отчети за дейността им в Москва.

Покрай връзката на Вапцаров с Цвятко Радойнов се заровихме в дейността на подводничарите, изпратени от Москва на българския бряг, оттам и в дейността на Коминтерна по отношение на всички парашутисти и подводничари. Открихме, че такива акции, режисирани в Москва, по изпращане на парашутисти и подводничари, има и в Полша, и в Чехия, и в Буковина (Украйна). Хората навсякъде са избити. И проучвайки какво точно са успели да свършат, с почуда осъзнахме, че те дори не са имали задача за изпълнение. Възниква въпросът защо са пуснати изобщо, защото това са жертви, осъзнато изпратени на смърт. В България от всичките диверсанти само петима са останали живи, а кому е било нужно това, все още нямам отговор.

Именно това прахосване на жизнена енергия е много характерно за идеологиите. Тезата ми е, че идеологиите не признават човешката личност като ценност, а хората са просто материал. Партийната доктрина изяжда талантливите си деца, няма нужда от интелектуалния им потенциал, а идеолозите, включително и Димитров, никога не са имали угризения за това.

Лично за мен осъзнаването, че съпротивителното движение у нас е сериозно доизмислено, а зад това разкрасяване стоят реални хора – избити, осъдени, разстреляни – не ми даваше мира.

Ще спомена тук брилянтния български писател Васил Акьов. В поредица книги от 70-те той за пръв път проговори за тактиката на партията да извежда ученици гимназисти в планината. Без оръжие и без екипировка – те стават пушечно месо на полицията. Нещо подобно написа и Давид Овадия малко по-късно. Те са първите автори, които още през социализма хвърлиха светлина върху извършеното от комунистическата партия по време на антифашистката съпротива в България. А връзката с нашият филм е, че жертва на тази тактика е и самият Вапцаров.

Във филма откриваме няколко исторически линии, които звучат по нов начин и поради осветлените архиви – доларите на Павел Шатев, съхранявани у Вапцарови, вътрешният процес на комунистите в затвора. Разкажете повече за тях?

През България са преминавали много пари на Комунистическия интернационал и по-точно на тайните служби в Москва. Тези трансфери са ставали основно през Виена. Една част от парите е отивала в комунистическата партия, друга във ВМРО на Протогеров, лявото им крило, и подозирам, че и лявото крило на БЗНС е получавало от тях. Така или иначе, това не е неизвестно. Но за да се убедим в правотата си, стигнахме до старите югославски и конкретно до македонските архиви. Бяха ни предоставени материалите от следственото дело на Павел Шатев в Македония и факти, които той е премълчавал при разследването в България. Тогава всичко си дойде на мястото: многото пари, попаднали за съхранение у Вапцарови, са били руски, контролът върху тях пък е бил нулев. И разбира се, от тях се облагодетелстват много хора, Вапцаров е изключение.

Новите и много важни моменти от историята на процеса срещу Вапцаров бяха два. Първият е вътрешният процес в затвора, учреден от самите задържани комунисти. Трябвало е да открият кой е предателят и кой какво е говорил, но вероятно главната цел е била да им се разпореди кой какво да говори.

Вторият момент е, че след като Никола Вапцаров черно на бяло е написал, че е член на Минно-подривната комисия, нещо от общата картина не излизаше. Едва когато намерихме документа, подписан от Цола Драгойчева и Антон Югов, че Вапцаров не е бил член на комисията, но е накаран да признае принадлежност, нещата се подредиха. Във филма този документ има и ролята на драматургичен обрат, а той бе намерен съвсем случайно в Комисията по досиетата – в част от архива на Антон Югов. Писмото е писано, когато и двамата са на прага на смъртта, явно са имали желание да поправят част от големите глупости, които в този момент историографията на партията е налагала. Тук искам да е напълно ясно, че сме създали един документален филм, но нямаме амбицията да поправяме историците или литературните изследователи.

Освен новите документални открития, бих искал да спомена и за лисващите документи. В десетте тома архив по процеса не само срещу Вапцаров, но и срещу всички останали осъдени липсват пледоариите на адвокатите, както и свидетелските показания на защитата. Когато говорим за мистичния процес зад стените на затвора, вътрешнопартийния, ще спомена само, че в архива не се открива нито едно от самопризнанията, направени от арестуваните комунисти. До 1966 г. тези признания ги има, след това някак са изчезнали. Липсва и фотографският архив от Главна дирекция „Национална полиция”, липсва и дактилоскопичният архив. Липсват и дневниците на Централния софийски затвор отпреди 9 септември. Не съм си поставял мащабно архивно разследване, но просто бях любопитен какво са дали на осъдените за закуска в деня на разстрела.

Но нека нашият филм да не бъде упрек в липса на документи от архива. Ивайла Александрова подготвя книга за Никола Вапцаров и искрено се надявам, че тепърва ще излизат нови и нови данни за процеса срещу него.

vap_3
Семейството на Вапцаров

Филмът не се фокусира само върху процеса и разстрела на Вапцаров, а върху почти целия му живот, преминал в несъвместимост със семейството и средата, в неразбиране и изолация.

Логично е талантливият Вапцаров да върви няколко стъпки пред останалите, логично е в голямата си част неговите действия да са неразбрани. Не е случайно, при все че той е праволинеен от детските дни до последния миг от живота си. Мисля си за него като за човек, верен на отношението към вътрешния си свят. Вапцаров е имал и ясно усещане за мисия, която е изпълнявал до края си.

Как „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” мисли за нашата актуалност?

Идеологията изяжда талантите тук и сега, и в нашето общество. Фактът, че никой от умните хора у нас не подкрепя нито едно от правителствата, които се изредиха, означава, че идеологията, очевидно не особено променена, е във фундаментален конфликт с разумните хора на тази нация.

 

Invitation-2ВАПЦАРОВ. ПЕТ РАЗКАЗА ЗА ЕДИН РАЗСТРЕЛ 

Документално разследване, 70 мин., 2014 г.

Режисьор – Костадин Бонев; сценарий – Ивайла Александрова, оператор – Константин Занков а.б.о.; музика – Николай Иванов, художник – Георги Тодоров, звук –  Валентин Кирилов, монтаж – Тома Вашаров, директор на продукцията Тони Тодоров. Със специалното участие на Цветана Манева.

Продукция на ТРИВИУМ ФИЛМС, БНТ, Аудиовидео „Орфей”, с подкрепата на НФЦ

3 КОМЕНТАРИ