0
2762

Изповедта на България

Съновидение

Stefan-Stambolov
На великия български син Хр. Ботев, в знак на благоговение пред свещената му памет посвещавам си труда.

Авторът

Слънцето отдавна, много отдавна бе нежно-нежно сторило поклон на природата и бе се закъпало в обширний океан на запад, този вечен враг на величествения изток. Демек – беше нощ, есенна нощ. В небесния океан се къпеха безброй звезди и царуваше величественост и тайнственост. Аз седях до полуотворения прозорец на стаята си, през който се вливаха хладни струи от нощния зефир. Умът ми се къпеше в бъдещето на милата ни родина България.
Велика и славна бе бъднината на татковината ни и, докато бях пленен в нея, неусетно съм отлетял в царството на Морфей и съм заплувал в океана на сънищата. Сънувах чуден сън. И тъй, който има уши, нека слуша.

I
Сънувах градина, очарователна градина, която бе пълна с прелестни цветя и с дъбови и букови дървета, върховете на които се губеха в небесата.

По райските недра на градината тържествено шумтяха речици, тихо и сладко-сладко бърбореха изворчетата, бистри като сълза. Градината плуваше в красота и в сладко-упоителна арома. Тя гърмеше от мелодичния концерт на птичките. Аз стоях подпрян о кичест дъб. Погледът ми се къпеше в красотата на градината.
Бих стоял дълго време в това положение, ако да не се е разнесла една мелодична песен. Гласът бе ангелски. Слухът ми успя да улови думите на песента. Ето ги:

Чуйте, врази мои!
Богат съм аз –
с райски красоти,
с злато и елмаз.

В гърди ми се таи
славна бъднина
по чело ми блещи –
чудна красота.

Глас сладък, глас Божий
от небе ми шепти:
Българийо, земя мила,
Велика ще си ти!

Тези три стиха се отгласиха тържествено по всичките краища на очарователната градина. Аз потънах в обайване и един таинствен страх напълни гърдите ми.

Смутих се и сърцето ми излезе от сферата на нормалното си биене. Кой изпя тъй сладко тази пълна със значение песен? – прошушнах аз и тръгнах със страх, смесен с любопитство към мястото, отгдето се изнесе чудний глас. Стихнах. Погледът ми се прикова о една величествена картина. Гледах с изумление. Една жена с ангелска красота, потънала в блясък, край един извор, до една скала, седеше на величествен трон, обкован със злато и брилянти. В едната си ръка държеше скиптър. На главата й виеха три бели, като първия сняг, гълъби, трептяха нежно с крилата си и произвеждаха едно тихо и приятно шумтение. И трите гълъба държаха в устата си по една лента.
Първият държеше бяла лента, на която бяха написани със златни букви тези думи: „Българийо! Твоите многострадални гърди ще се сгреят със зарите на славна и велика бъднина.”
Вторият държеше червена лента, на която бяха написани със сребърни букви тези думи: „Дерзай, дерзай, многострадална Българийо! Лети, о, небесна гълъбице, лети смело към славата и величието си.”
Третият държеше зелена лента, на която бяха написани с брилянтни букви тези думи: „Българийо! Твоята ангелска ръка ще държи палмата на първенството! Пред твоя очарователен поглед ще се поклонят всички балкански държавници. Дерзай, прочее, бъдеща царице на Балканския полуостров.”
По розовите уста на жената, която сякаш бе ангел, долетял от небесата, играеше усмивка, смесена с печал. Тя мислеше.

II
Аз омаян гледах тази поразителна с величествеността си картина. Хвръкнаха няколко минути и една въздишка, проникната с печал, се изскубна из дълбочината на гърдите й и пролетя из ангелските й уста. После тя дигна клепачите на черните си очи, които плуваха в очарование, хвърли един горд поглед наоколо си и сладко-сладко зашепна:
„Велика бях аз. Слава блестеше по ангелското ми чело. Аз бях царицата на очарователния Балкански полуостров. Моето име, името на България се произнасяше с благоговение. Но уви! Помрачи се славата и величието ми…Синовете на последний мой цар, заслепени от ненавист и егоизъм, станаха причина да се простя със свободата, независимостта и величието си, и да стана робиня, черна робиня…
И пет века плувах аз в кървави сълзи и ужасни страдания; цели пет века, аз, окаяна България влачих веригите на тежкото робство. Да, цели пет века на моите гърди се нанисаха смъртоносни удари и бях изложена на произволи, безчестия и поругания. И блесна една ярка звезда в тъмните облаци, които се виеха над мен, над моята райска земя, която бе напоена в кърви.
Тази звезда бе Паисий, скромният монах Паисий, който сладко-сладко ми прошушна: „Българийо, майко мила! Свести се, велика си била, бъди пак велика!” И трепна заспалото ми сърце от този ангелски глас, който запали и сърцата на няколко мои чада. И заблещукаха звезди по тъмното ми небе, явиха се мои скъпи рожби и почнаха свещена борба, за да събуждат заспалите сърца, да строшат ярема на робството ми и да сгреят гърдите ми с животворните зари на сладката свобода, тази Богиня, която щедро раздава велики благодеяния на народите. Бориха се и загинаха славно. Едни по бесилки, други станаха жертви на страдания, трети по тъмни тъмници, а четвърти с меч в ръка на бойното поле, и то все с тия думи на усмихнати уста: „Свобода, свобода на майка България!”
Най-после намери се едно ангелско сърце, което се трогна от ужасните страдания в сферата на които живеех, такова сърце, в което моя свещен глас за свобода намери чувствителен отглас. Това ангелско сърце бе сърцето на великия руски цар Александър II, който с един замах строши желязната клетка, в която бях затворена…И аз задишах съживителния въздух на свободата, затрептях с нов живот, както повехналото от суша цвете, когато се напои с вода.
И на тези, врази мои, на тези многострадални гърди ще израсне величественото дърво, на което ще цъфти моята велика и славна бъднина. И от тази петвековна робиня България ще стане юначна и силна държава.

Grivita_1877
Хенрих Дембицки, Боят при село Гривица, 1881

Ето на – погледнете, врази мои, погледнете как светло бъдеще ми се сладко усмихва, как нежно ми струва поклон и ме кани да прехвръкна в обятията му. Аз ще летя смело и при всичките ваши препятствия ще долетя при него.
По челото ми е блещяло слава и величие и пак ще блещи. Вие, врази мои, ми завидяхте, че аз още толкова млада, вчерашна робиня – извърших велик акт на 6-и Септември, увенчах гърдите си с блестяща победа, борих се мъжествено за запазването честта и независимостта си и придобих симпатията на Европа. Вие, врази мои, ми се мръщите и точите зъбите си за мене, но не се боя, не! Имам си сила, сила исполинска, и ще посрещна ударите ви. Отхранила съм аз рожби левенти, в гърдите на които кипи патриотизъм и туптят лъвски сърца, и те, Бог и правдата са мои защитници.
Прочее, мръщете се, а аз напук вам, врази мои, ще цъфтя и ще пленя взора на целия свят. Аз ще летя смело към постигането на историческите си задачи и ще бъда обсипвана със сърдечни симпатии”.
И склони ангелските си уста. Млъкна. Аз стоях омаян и от възторг сълзи течаха по лицето ми.

III
„Ето на”, зашепна тя пак, още минута и с бляскав успех ще си свърша борбата, свещената борба, за да изхвръкна из гроба на кризата, грозната криза, която ме облече в траур и потопи в сълзи. Тази криза, която е рожба на гнусно предателство, извършено от мои чада, които съм ги тъй щедро хранила и които са расли и порасли под сянката на моята любов…

Ах, сърцето ми се раздира от позорния факт, че мои рождени рожби – за един пуст егоизъм, гледат с капка вода да ме удавят и все с мрачни краски ме описват, и всяка моя победа, всяко мое тържество, сякаш със стъклен кинжал им пронизва сърцето. Ех, чада, чада! Що зло съм ви сторила, та ни една дума, сладка дума не казвате за майка си България?  Защо, о, неблагодарни рожби, все с отровни стрели обсипвате юнашките ми гърди? Защо все с кал замервате ангелското ми лице? Защо, кажете, о, изменници на отечеството си, се мръщите, когато цял свят ми ръкоплещи за мъжествената борба – да бъда независима, да не пъхвам прелестния си врат в ярема на ново робство? Но защо ли ви питам? Вашата съвест е обвита с пелените на измяната и аз вече излях на вас присъдата си, присъда, пълна с проклятие.
Прочее, гонете ме, ставайте оръдия на чужди планове – против свободата и независимостта ми, но бъдете уверени, че няма, няма да осъществите адските си замисли.
Имам си аз истински синове, които искрено ме любят, които доказаха, че съм достойна за самостоятелен политически живот и те ще осуетят плановете ви, както са ги осуетявали досега. Те няма да позволят на чужд крак да тъпче райската ми земя, те няма да позволят на северния орел да лети по очарователните ми поля и гори, и да си вие гняздо по амфитеатралните ми балкани, пълни с вечна девственост, красота и величие. Да, те няма да позволят на руския цар да разполага със съдбината ми.”
И сълзи като бисер почнаха да се търкалят по ангелското й лице. Млъкна пак.

IV
„А вие, истински мои чада, зашепна отново с очи, потънали в сълзи, вие, които доказахте, че в гърдите ми се таи велика бъднина, които умихте позора от челото ми, които ме подкрепихте в борбата за запазването на независимостта ми – дерзайте, свещена ви е борбата, не давайте да се позори хубавото ми име; пазете честта и независимостта ми, както и досега сте ги пазили. Пазете ме, чада, от всяко чуждо влияние, което крие в себе си адски замисли, защото то е отрова, която ще съкрати цветущия ми живот, то е кинжал, който ще прониже гърдите на хубавата ви майка България. Пазете ме, мили чада, най-много от руския цар, защото…ех, защото той е мой заклет враг, на когото съм като трън в очите и който иска да изтръгне из обятията ми моята независимост и свобода, които ми ги дари неговия велик баща. Пазете ме добре, защото веднъж грабне ли ме, о, тогава елате, елате и паднете в прегръдките ми, целунете ме по красното чело и простете се завсегда с хубавата си майка България…”
Сълзите рукнаха сило и гласът й се удави в тях. Тя млъкна.
Чу се шумолене наблизо и току се измъкна от гъсталака един монах, който се спря като вкаменен и прикова погледа си в България.
– Българийо! – извика гръмливо той.
Тя вдигна глава и съгледа монаха.
– Кой си ти? – прошушна тя стреснато.
– Аз съм, Българийо, монах, изпроводен от руския цар!
– От руския цар? – извика тя с удивление, смесено с ужас, стана от креслото и впи в него горд поглед.
– А знаеш ли – проговори тя – пред кого се намираш?
– Зная. Пред България, нали?
– Да, пред България, пред хубавата България, пред бъдещата царица на Балканския полуостров, прочее, падай на колене – кресна тя с гръмлив, повелителен тон.
– Българийо! – прошушна уплашено монахът, разтрепера се и падна на колене.
– Е, монаше, заговори с тих тон тя, като хвърли на него въпросителен поглед – кажи защо те прати при мене руския цар? Що желае той от омразната си България?
Той трепереше.
– Кажи, монаше, кажи си мисията – каза му пак тя.
Той се посъвзе и разтреперан, едвам-едвам прошушна:
– Дошъл съм, Българийо, да ти съобщя, че руският цар желае да се разкаеш за враждебността си спрямо руския народ, че ти трябва да храниш признателност към освободителката си Русия и да бъдеш с нея в приятелски сношения.
– Да се разкая? Никога, никога! И защо, защо иска той от мене покаяние? Що зло съм сторила аз на руския народ? О, царю, царю! – каза тя с един умилителен той и сълзи замрежиха очите й.
Кажи, монаше, продължи тя, кажи на руския цар, рожден син на моя велик благодетел, че България е невинна като гълъбица спрямо руския народ, че аз ни сянка от грях не съм сторила и ни капка вражда нямам спрямо Русия. Кажи му, че в гърдите на хубавата България се таи вечна обич и вечна признателност спрямо руския народ, скъпите синове на когото проляха безценната си кръв за моята свобода и независимост.
Не! Аз мразя руския цар и съветниците му, мразя ги, защото те са извора на моите страдания, те са моите заклети врагове, които търсят сгоден случай да забият кинжала си в моите гърди, които великият цар Александър II сгря със зарите на свободата. Мразя ги, защото имат адски замисли, защото пламнаха от яд, когато извърших акт на 6 Септември, защото те изтръгнаха от обятията ми моя Сливнишки витяз – Александър, защото ме обсипаха с бунтове и ме наричат разбойница. Защото не искат да признаят законния ми княз, когото съм харесала и комуто съм обрекла сърцето си. И, най-после, кажи, монаше, на руския цар, че докогато ме обсипва с хули, докогато не се откаже от адските си замисли и не ме признае за действително достойна за самостоятелен политически живот, докогато не ме остави сама-самненичка да си шетам по райската си земя, дотогава ще бягам от него, ще бягам като гълъбицата от хищния орел, както нощния мрак от зарите на слънцето.
– Българийо! Думите ти са пълни с дързост – каза треперещ монахът.
– Да, дързостни са думите ми, но те са справедливи!
– А знаеш ли, Българийо, каза монахът, че царят е решен с меч да си изпълни замислите?
– Да ме погуби, нали? – прошушна тя. О, зная и това. Аз съм готова да посрещна ударите му. Аз ще се защитавам мъжествено и ако загина, то ще загина славно при защитата на независимостта си. Да, ще се бия, и нека историята запише в страниците си, че България, когато славно бъдеще я канеше да прехвръкне в обятията му, умря славно от ударите на руския цар. Прочее, върви си и ди, иди, кажи на царя моите думи, думи сърдечни.
Монахът се поклони и се изгуби. Тя седна на креслото си и сладко запя:

Велика е мойта бъднина,
взора на всички тя плени.
И да съгрява вече захвана
многострадалните ми гърди.

Току-що довърши този стих и в миг се чу страшен екот в небесата. Аз паднах безчувствен на земята.

V
Веригите на несъзнанието ми се скъсаха. И, о, чудо! Гледам, че България, потънала в сияние, а около й нейните скъпи рожби: Паисий, Раковски, Караджата, Левски, Ботев, Хаджи Димитър, Каравелов и Бенковски.

Cheta-Xadji-Dimitar-Stefan-Karadja
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, възрожденска литография

По устата на България и окружающите я играеше усмивка. Царуваше тишина.
– Ах, колко много е разхубавяла моята гълъбица България! – прошушна Паисий, прегърна и целуна я.
– Да, разхубавяла съм, скъпо мое чедо, Паисие! Не приличам вече на оная нещастница, когато с „Царственика” си ми запали сърцето и даде сила на догарящия ми живот – каза със сълзи на очи България.
– Тържествувайте, скъпи мои чада, майка ви вече тръгна по пътя на величието си – проговори тя пак и хвърли наоколо си очарователен поглед.
– Майко, аз пак ще кажа: велика си била, ще бъдеш пак велика! – каза Паисий.
– Майко! Пази се от чуждо влияние – каза Раковски.
– Майко! Пази мъжествено честта, свободата и независимостта си! – каза Левски.
– Майко! Лети смело към славата и величието си! – каза Каравелов.
– Майко! Скоро ще възкръсне старата ти слава! – каза Бенковски
– Да живее България, бъдещата царица на Балканския полуостров! – извикаха гръмливо Ботев, Караджата и Хаджи Димитър.
– Да живее! – извикаха и другите и градината гръмна от този вик.
– Благодаря ви, чада, за благопожеланията – каза със сълзи на очи България. – Кажете, чеда, на моите стари царе, че аз скоро ще подновя старата си слава, величие и могъщество, кажете и на Александър II, че аз се показах достойна за свободата, която ми дари. Кажете му и това, че неговият син много рани ми нанесе и иска да ми грабне независимостта.
– Да живее България! – извикаха всички, целунаха я, поклониха й се и хвръкнаха към небесата.
Небесният свод гръмна от песента:

Ще цъфти България, ще цъфти,
Както розата през май;
всегда ще е пълна с красоти,
и със слава ще сияй…

България простираше ангелските си ръце към небесата. Радост, смесена с възхищение, препълниха гърдите ми и…и се катурна канарата на съня, която ме бе затиснала. Пробудих се.

Стихът „Ще цъфти…” дълго време гърмеше в ушите ми. Звездите една по една се губеха в небесната бездна. Студен утринен ветрец се вливаше в стаята ми и се чуваше тайнственото шумтение на утринта. Изток бе потънал в огнен блясък. Нощта хемен-хемен беше вдигнала тъмната си покривка.
Е, читателю, хареса ли ти този сън?

Октомври, 1889 г.

Стефан Стамболов (1854-1895) е български възрожденски деец, публицист и държавник, един от „строителите на съвременна България”. Близък съратник е на Христо Ботев, с когото издава стихосбирката „Песни и стихотворения на Ботйова и Стамболова”. През 1875 г взима активно участие в Старозагорското въстание, където е един от ръководителите, а през 1876 г. е главен апостол на Търновски революционен. По време на Руско-турската война е военен кореспондент на в. „Новое време”. Народен представител от Учредителното събрание 1879 г. до Четвъртото Обикновено Народно събрание 1886 г. Министър-председател на България в периода 1887- 1894. Той провежда изключително успешна политика по модернизирането на страната и опазването на нейната независимост, противопоставя се на домогванията на Русия. След оставката си, на 15 юли 1895 г. е посечен на улицата от наемни убийци. Предложеният тук текст е публикуван през 1889 г. като отделна брошура.