851
295

Кал

1

Този студентски филм, за който мнозина си спомнят и днес, спечели много международни награди в края на 90-те години на миналия век. Димитър Радев разговаря с неговия режисьор Иво Симидчиев за миналото, за киното и действителността ни като филм, за емигрантството и липсващата промяна.

„Кал”, 1997 г., късометражен, 22 мин.

Режисьор и сценарист – Ивайло Симидчиев

Оператор – Антон Бакарски

Участват – Петър Василев, Благое Николич, Филип Аврамов, Траян Борисов, Марио Григоров, Красимир Желев, Дафина Кацарска, Красимир Колев, Стефан Шопов, Добромир Симидчиев, Асен Василев

„Надежда, дай надежда! Надеждата е извор на щастие, а вярата е майка на надеждата. От тях двете извира милостта, а милостта ги подържа.”

Мигел де Унамуно, „Дневник”

 

Преди време с мой приятел си говорихме за киното у нас в годините на прехода. Той е пълен песимист и за да докаже тезата си, ми даде за пример „случая” Иво Симидчиев. Каза ми: „Ти знаеш ли, че Иво спечели награди на сума ти фестивали за късометражно кино някъде през 90-те години, беше селектиран в Кан, спечели награда за най-добър режисьор и за изгряваща звезда на фестивала на киноуниверситетите в Мюнхен и какво след това? Това е най-добрият филм на студент от НАТФИЗ, който съм гледал, и какво стана с това момче? Май изобщо не е в България!”

Този разговор с моя приятел режисьор се състоя преди няколко месеца, някъде в пресечките между Раковска и Витошка. И седмица по-късно случайно се запознах с Иво Симидчиев в Борисовата градина. Това е интервюто с Иво: за миналото и бъдещето, за киното и действителността ни като филм, за емигрантството и липсата на промяна.

Имаме уговорка с Иво да пуснем филма „Кал” само за един месец в Портал Култура, тъй като филмът се продава в интернет. Сърдечни благодарности към Иво за направеното за нас, зрителите, изключение. И все пак от разговора ми с него оставам с надеждата за изключението, като във филма му – вяра в приятелството между двама тиранизирани от злополучните обстоятелства мъже.

Димитър Радев

 

ИВАЙЛО СИМИДЧИЕВ: 

 

Да си верен на себе си е единствено правилният път

 

Защо „Кал”? Има ли някаква метафора, скрита в заглавието на филма ти?

Със сигурност няма нищо „скрито” зад заглавието. В „характера” на този филм е да не оставя нищо скрито; такава е и съпричастната функция на заглавието, което е пределно открито, ясно, лесно „чуваемо” и „съзвучно” – фонетично и семантично, непосредствено-интуитивно и вътрешно-смислово – със същността на филма. Това заглавие „изскочи” само, когато написах сценария, и се самопровъзгласи за единственото възможно. И от тогава никога не съм го поставял под съмнение. Краткостта и благозвучието му бяха от особено важно значение, както и зрително-звуковите асоциации, които се пораждат след „отзвучаването” му. То се сля с филма като едно простодушно цяло, без да има претенциите да го обяснява по някакъв дефинитивен и опосредстван начин, а напротив – колкото се може по-направо и по-открито. Дори и да има двусмисленост в него, тя е напълно „естествена”: нито е търсена съзнателно, нито пък – още по-малко – е от онзи тип преднамерена интелектуална завоалираност, която умишлено оставя една доза неяснота и създава впечатление за многопластовост, символична дълбочина и артистична изтънченост, която критиците обожават и с готовност я откриват навсякъде, дори когато я няма. Заглавието по начало е много интересна и много сложна задача и правилното му поставяне е свързано с много важни отговорности. Но метафора в него все пак има; дори не може да няма. Като едно цяло с филма, заглавието неминуемо е препратка, защото всяко произведение на изкуството е препратка. Накъде препраща то?

Очевидно е, че този филм предлага един доста специфичен ракурс към действителността. Дори да приемам, че действителността в България, тогава доста по-буквално, отколкото сега, се е доближавала до света на филма, за всекиго е видно, че филмът в никакъв случай не я отразява обективно, в усреднения статистически смисъл на това понятие. Това е личният ми поглед към една субективно задушаваща атмосфера на съществуване, която тогава много хора усещаха, без да могат или без да смеят да изразят или назоват. Страхът да се погледне реалността тогава беше дори още по-голям, отколкото e сега. Сега има натрупани цинизъм и нихилизъм, вследствие на умората от продължителното очакване нещо добро да се случи и неговото постоянно неслучване. В резултат днес има дори наслада да се говори колко е лошо. В онези времена, преди около 15 години, посредствеността и провинциалният комплекс на българина бяха още по-живо присъстващи като стадно-инстинктивна характеристика на „нормалния” човек. И в този смисъл тогава имаше по-голяма необходимост от разобличаване на лицемерието чрез по-крайни и по-шокиращи средства. Тогавашният българин имаше повече вътрешни защити срещу наричането на нещата – и то особено на лошите – с истинските им имена, отколкото има сегашният обезверен и нищо не очакващ уморен наш сънародник. „Кал” е резултат на такава моя необходимост: от шок, от разтърсване и от събуждане на хората около мен, която аз болезнено изпитвах в себе си. Аз изразих представата си за безнадеждността и застрашаващата деградация на света около мен чрез една апокалиптична визия, чрез един преувеличен образ на разпад, разложение и ценностен упадък. Целта беше чрез провокация да се отворят очите на заслепените и в същото време да се посочи изход.

В този смисъл, това е референтен образ на самата българска действителност, да, нейна метафора. Заглавието, като органична част от цялото, участва наравно в създаването и оживяването на тази метафора: на всички нива на смисловото и асоциативното внушение. Да, очевидно става въпрос за кал.

Това че имаше съпротива да се назове и приеме една такава действителност, която да бъде припозната като наша, българска, си личеше през цялото време докато правех филма, но особено след като го завърших. За мен тази съпротива беше само доказателство, че съм на прав път. Измежду многото примери на подобно отхвърляне в съзнанието ми са се запечатали два, които ми се струва уместно да спомена. Единият беше обяснението, което получих при един от поредните откази да излъчат филма по БНТ, че „представял България в неблагоприятна светлина”!

А вторият се случи веднага след прожекцията му в Кан. Представете си тази напомпана, изкуствено претруфена, напудрена, снобска и свръхофициална атмосфера на черни фракове, папийонки и скъпи вечерни рокли: самó по себе си това влиза в абсурден конфликт с непреднамерената природа на филма, чието основно действие се развива по сметища и пейзажи на разрухата. Но въпреки всичко, реакциите на почти всички зрители бяха много топли и ласкави… с изключение на няколкото българи, които бяха в залата. Никога няма да забравя лицата им след излизането от тъмното – кисели, смачкани, намусени, а някои направо притеснени и дори изплашени. Една госпожа, филмов критик, беше просто възмутена до предела на съществото си от видяното. Беше се буквално разтреперила от омерзение, и цялото й същество излъчваше срам и неудобство, прикрити зад гняв. Само успя да смотолеви нещо от рода на: „Кой му е дал правото да ни резили така”, докато цялото й същество агонизираше от мисълта, че тя, която така старателно се беше наконтила и така усърдно се стараеше да си придаде аристократичен финес, за да заприлича на истински западноевропеец, сега ще бъде позорно свързана с този филм, който представя такава ужасяваща картина на България; и по този начин ще я „разкрият”, въпреки цялото й старание да заблуди чужденците, на които искаше с всички сили да се хареса и да се представи за равна с тях по външен (и следователно и по вътрешен!) блясък. Всъщност тя и тези като нея изобщо не се интересуват от съдържанието на филма. И по никакъв начин не могат да проумеят, че посланието му всъщност е свързано с много оптимизъм, чистота и богатство, с които си струва и те лично да се гордеят.

Очакваше ли нещо да се промени след успеха на „Кал” и наградите от фестивалите в чужбина?

В самото начало след успеха, когато още бях наивен ентусиаст, – да, определено очаквах нещата ми да потръгнат със същия или поне с подобен устрем нагоре. По световните фестивали непрекъснато срещах млади хора, чиито първи или студентски филми са имали някакъв успех, и заради това те са получили последваща грижа и подкрепа от родните си кинематографии да продължат напред със следващите си проекти. Говоря за шанс за следващ филм, пълнометражен, както беше в моите амбиции, с който да потвърдиш или съответно да провалиш първоначалния си успех. Това е нормалната схема почти навсякъде по света, особено ако става въпрос за първите крачки на млад творец. Може би единствено в България нещата не стоят точно така. Тук не само не се случва нещо подобно на това, а даже напълно обратното.

Аз се впуснах на вълната на този свой утопичен ентусиазъм с огромни очаквания. Вече имах написан пълнометражен сценарий и веднага го включих в надпреварата (предлагах го в пакет с „Кал”). Подкрепен от успехите на „Кал”, той предизвика немалък интерес и на няколко пъти получих много щедри предложения – едно от тях дори беше за над половината от търсените средства… Но при едно условие, че бъде подкрепен първо от България. Като български проект чуждите продуценти и инвеститори се интересуваха да бъде спазено това основно и естествено правило – вече да има официална държавна подкрепа от България, преди да се включат те. Тази подкрепа можеше и да е минимална, почти формална, буквално от няколко хиляди – например само за развитие на сценария, но важното беше да е официална: т.е. от държавен фонд, НФЦ или БНТ.

Сега, след толкова време, аз съм все по-сигурен, че не получих подкрепата заради една основна причина – точно защото имах нужда от нея. Бях достатъчно глупав и наивен да оповестя зависимостта си от такава подкрепа и с това задействах един древен примитивен инстинкт в българина, който не съм виждал никъде другаде в такива размери и с такава ефективност – инстинкта да навредиш на по-успелия от теб. Няма друго качество, което да се нарече толкова автентично и толкова неизменно българско, като това. Това е своеобразна форма на солидарност провокирана от „обща заплаха”; това е защитният механизъм на малкия човек срещу надвисналата опасност, която наистина застрашава да го дезинтегрира и смаже напълно, да го направи още по-нищожен, отколкото е. Опасността да видиш някой по-успял от теб никак не е за подценяване при определена категория хора, с които очевидно преобладаващо е населена България. Действието на този рефлекс се задейства почти със същата ефективност и неизменност както при смъртна заплаха.

Дълго време отказвах да проумея, че това е нещо неизтребимо и повсеместно и че няма никакъв смисъл да се опитвам да го променя или преодолея. В продължение на няколко години аз бях най-упоритият и може би най-глупавият, най-сляпо вярващ участник на всички конкурси за отпускане на субсидии; буквално не пропусках сесия. Пишех нови сценарии и отново и отново кандидатствах. Винаги намирах начин да работя и не съм спирал да снимам, но всичко, което правех с помощта на няколко ентусиасти като мен, беше някак „междувременно”. Чувството, че все още не правя най-важното, не ме напускаше.

И един ден, след години на упорито повтарящи се опити, които съчетаваха наивност, маниакален ентусиазъм, вироглавство и доза самозалъгване, аз най-накрая проумях. Разбрах, че това, което правя, е обречено.

Защо напусна България?

И тогава решението за напускане на България дойде съвсем закономерно. Аз нямах никакво намерение да се предавам, да спирам да опитвам. Оттам решението ми дойде като най-логичният и неизбежен извод.

Напускането на България беше класическо бягство. Бягство от панически тип. Избягах от абсолютната невъзможност да получа тук това, което търся. Избягах от перспективата да ми докажат, че са били прави. Избягах от самоубийство. Или от убийство. Избягах от чувството, че съм сам и с изключение на няколкото единици мои приятели, които с цената на много усилия и жертви ме подкрепяха, аз нямах никого зад себе си. А и на тях можех да им бъда единствено в тежест. Избягах от гледката на нравствено разложение на хората около мен, които затъваха все по-дълбоко в меркантилност, корупция, посредственост, отчаяние (най-големия грях!) и примирение. Не можех повече да понасям гледката на лицата им, по които ясно се четеше всичко това, то беше силно заразно и действаше разложително и за самия мен. Достигнах някакъв предел на поносимост и се махнах, за да не експлодирам. Имаше всички симптоми на наближаващата експлозия и се евакуирах точно преди тя да се случи. Ни повече, ни по-малко.

Преподаваш кино в САЩ, лесно ли свикна с начина на живот там, със студентите? Има ли нещо общо представата за повърхностните американци с действителността според теб?

С живота в Америка не съм свикнал лесно, даже не мога да кажа, че изобщо съм свикнал. В известен смисъл дори умишлено се опитвам да не свиквам, защото там има много неща, с които не искам и знам, че не трябва да свиквам. И за това най-силно ми подсказва нерадостната гледка на „свикналите” с него хора наоколо. Но няма да навлизам в подробности, защото темата е огромна.

С преподаването обаче нещата са различни. С него „свикнах” веднага. Сякаш винаги съм го правил и без да има каквато и да е разлика дали съм тук или там. В крайна сметка хората се еднакви в същността си, когато влезеш в контакт с тази същност, няма никаква разлика дали са българи или американци, или каквито и да било други.

И затова клишето за глупавия, неграмотен и ограничен американец изгуби всякаква стойност почти веднага, като започнах да работя със студенти. Напротив – бях поразен колко са отворени към истинско познание и колко чувствителни и интелигентни могат да бъдат. Да, като цяло има една известна неграмотност и стереотипизация на представите им за света, но това е така по-скоро, защото са жертва на системата си, отколкото по техен избор. Невежеството не е порок. Порок е отказът да излезеш от него; самодоволното пребиваване в него. Нищо подобно не видях там. Напротив – много по-готови от нас са да си отворят очите. По отношение на любознателността и уважението към познанието американските студенти със сигурност превъзхождат българските, поне доколкото аз познавам и двете групи. Имат повече смирение и повече добронамереност от нас. Такава жажда за знание и такава истинска отвореност за него не си спомням някога да съм срещал тук. А за съжаление, нивото на грамотност и образованост тук в България през последните години е паднало толкова ниско, че тази подценяваща характеристика за американците от някаква наша позиция на предполагаемо превъзходство вече отдавна изглежда напълно несъстоятелна.

Какви са студентите ти в Югозападния университет в Благоевград, на какво най-много искаш да ги научиш?

Аз не третирам студентите си различно тук и там. За мен те са еднакво скъпи. Но най-важната ми задача – и тук, и там – е да им покажа колко важно е да вярват в значимостта на това, което правят, и да го отстояват. Ако аз самият на времето като студент се бях поддал например на съпротивата, която срещах, докато правех „Кал”, ако бях послушал всички съвети, които ми даваха различните авторитети около мен, филмът нямаше да струва и стотна от това, което се получи. Целият успех на филма приписвам на това, че останах верен на себе си и направих точно това, което исках, въпреки многото препятствия. Не защото съм някакъв невиждан талант и никой не може да ме оцени или разбере, а защото да си верен на себе си е единствено правилният път и никой не може да успее в истинския смисъл без това. И това е най-важната и най-сложната ми задача за „преподаване” на студентите ми.

В някакъв смисъл ги уча да не ме слушат. Защото не аз съм важният, а те. И защото аз самият съм научил повече, като не съм слушал учителите си, отколкото когато ги слушах. Но специално тук, в България, студентите имат нужда от малко повече ентусиазъм и вяра, че нещата могат да стават въпреки всичко. И се опитвам да им предам това по всички възможни начини. Те имат нужда от по-големи амбиции, от по-високи цели и от повече самочувствие – това е най-голямата трудност, която срещам тук, и с нея най-много се опитвам да се преборя. И освен това се опитвам да им внуша нещо, на което американските студенти изглежда са научени от най-ранно детство, – че колкото повече неща владеят, колкото повече могат и знаят, от колкото повече неща разбират и колкото по-малко разчитат на други, толкова по-лесно ще постигат желаното. В културата на българина има едно дълбоко вкоренено самоопиянение от неуспеха, което неусетно го превръща в заветна цел и необходим и неизбежен резултат. Влагаме интелигентността си основно в това да изобретяваме извинения, че не успяваме, и да прехвърляме отговорността на други. Това са много дълбоки наши национални особености и първостепенната ми задача е да ги изкореня или сведа до минимум при студентите ми.

Виждаш ли промяна в живота в България след твоето дълго отсъствие?

Не чувствам, че съм отсъствал чак толкова дълго, за да имам този поглед на външен човек. Но от друга страна, може би винаги съм гледал донякъде отвън. Защото никога не съм могъл да се идентифицирам със случващото се или да свикна с него. Това е моя универсална черта и тя не важи само за България.

Промяната, за която всички се надяват да чуят, за която политиците ни лъжат, а връщащият се иска да види, я няма. В толкова много важни отношения нещата са станали по-лоши, че да говорим за положителното е нелепо и нищожно. Вече споменах за този процес по-горе. Ако има някаква промяна, то тя се дължи именно на това, че промяна липсва. Хората се променят по един много особен начин, когато толкова дълго се надяват на положителна промяна и тя все не се случва. Намирам България в някаква крайна фаза, когато всичко изглежда загубено и хората са се примирили с това. Това примирение по-рано го нямаше в тези размери и мощ.

Как виждаш бъдещето на българското кино?

Не е моя работа да съм съдник на българското кино. Някога имах такива претенции, даже се чувствах като упълномощен говорител на българското кино; дори още по-високомерно – като негов единствен законен представител, тъй като имах чувството, че никой друг няма нужда от него и не му пука за него.

Сега имам повече смирение. Знам, че ако българското кино няма нужда от мен, това не е краят на света – нито за мен, нито за него. Все по-малко мисля какво ще стане с него; все по-малко го чувствам като моя отговорност.

А има и нещо друго. Постепенно започнах да откривам, че моите филм не са съвсем български филми. Имам предвид, че те са по някакъв начин рожба единствено на някакъв мой собствен уродлив, неизтребим и необясним нагон към изкуство. Тази тяга е абсолютно нехарактерно, незакономерно и неразбираемо явление в контекста на местните дадености. Във филмите ми няма нищо национално или географски характерно. Появата им не е „узаконена”, те не са родени по нито едно от възможните правила за „филмопроизводство”. Всеки друг би се отказал от тях и на една трета от усилията, които аз полагам, за да се появят. И за всичко това няма никакво обяснение.

Това, което виждам, е, че най-после, след толкова години на драпане, българските филми са започнали по-добре да наподобяват образците, които винаги са се опитвали да имитират. Ако това е някакъв напредък, мога да им го отчета. Но аз не виждам амбиции, особено много надхвърлящи тази, и затова нямам представа, докъде точно киното ни може да достигне по този път. И изобщо какъв път може да бъде това? … А и не може да има разговор за българското кино, без той да е пряко свързан с разговор за българите. А за мен това, което става с българите, е по-скоро загадка. Аз по никакъв начин не мога да си обясня на какво точно се дължи това уникално съчетание от слабости, страхове и недостатъци, което ги прави толкова оригинално и самобитно неспособни да сътворят каквото и да е добро, в каквото и да било. Така че докато бъдещето на българите не се проясни, не може да има яснота по въпроса с българското кино.

UnknownИвайло Симидчиев е роден в София през 1970 г., през 1997 г. завършва НАТФИЗ. Работи като филмов режисьор, сценарист, продуцент: http://www.ivaylosimidchiev.com; IMDB: http://www.imdb.com/name/nm0799521/. Понастоящем преподава филмова и тв режисура в Югозападния университет „Св. Н. Рилски” в Благоевград. През последните години е преподавал в Kemi-Tornio University of Applied Sciences, Торнио, Финландия, в The Art Institute of Washington във Вашингтон.

Филмография: Semi-Nuclear, 2011, документален, Almost an Island Productions, Финландия  (http://www.berlinale-talents.de/campus/project/profile/47811); „Последно пътуване”, Almost an Island Productions, 2010, док. (http://www.lastjourney.tk/; http://www.imdb.com/title/tt1877799/); „Невиждана история”, 2005, док., БНТ (www.imdb.com/title/tt0489785/); „За самоубийството”, 2005, док.,Техно Сид БГ (www.on-suicide.tk; www.imdb.com/title/tt1439245/); „Синемет”, 2004, док., KB Projects, USA (www.berlinale- talentcampus.de/campus/project/profile/2 5721); „3.33 a.m.”, док., 2002; Техно Сид БГ (http://www.imdb.com/title/tt1432880/); „Лимонът си е лимон”, 2001; KB Projects, USA (http://www.imdb.com/title/tt1151822/); „Кал”, 1997, Студия „Време” и НАТФИЗ (http://www.imdb.com/title/tt0158009/) и др.

Награди: за филма „Кал”: официална селекция на Международния филмов фестивал в Кан, в секцията за млади таланти, 1998; „Особен Поглед”, Награда за операторска работа, Попово, 1998; „Най-изненадващ филм”, Международен фестивал Одензе, Дания, 1998; Първа награда на „Кодак”, Международен студентски фестивал София; Специална почетна награда на журито на 10-я Фестивал за дебютни филми, Анже, Франция, 1998; Награди за режисура (на СИЛЕКТ) и „Млад Талант”, 17-и Международен студентски фестивал в Мюнхен, Германия, 1997; Най-добър балкански филм, Трети международен фестивал за късометражни филми в Драма, Гърция, 1997; Почетен диплом на ректора на ВГИК, 1997;

„Лимонът си е лимон”: Наградата „Лицето на дрогата”, Палм Спрингс (Калифорния), Международен фестивал за късометражни филми, 2001; Най-добър късометражен документален филм, Филмов фестивал Синекуест (Сан Хосе, Калифорния), 2002; Почетна диплома, Международен филмов фестивал в Ан Арбър, 2002; „Режисьорски цитат” Фестивал Black Maria, Ню Джърси, 2003