На 23 април 2017 г. отбелязваме 95 г. от рождението на Радой Ралин, който продължава да е емблема на българската свобода. Поглед към историята на киносатирите „Фокус“.
Премълчаван, преиначаван, хулен и хвален – Радой Ралин и сега, през април 2017 г., продължава да е емблема на българската свобода, което ще рече и емблема на българската несвобода. Прожекцията на Ралиновите „Фокус“-и, достигнали преди дни до публиката в „Сити Марк Арт Център“ благодарение на усилията на Джони Пенков и Джеки Стоев и импровизаторската виртуозност на Милчо Левиев и Ицхак Финци, ме накара отново да се върна към историята на тази малко позната кинолегенда. История, която знам от срещите и разговорите си с Радой Ралин през годините.
„Фокус“-ите имат своя предистория – през ноември 1953 г. Радой Ралин е един от основателите на знаменития „Сатиричен театър „Стършел“, в който редом с Валери Петров, Борис Априлов, Христо Ганев, Емил Робов, Петър Незнакомов под зоркия режисьорски поглед на Илия Бешков са участвали и младите тогава актьори Нейчо Попов, Лео Конфорти, Ицках Финци, Григор Вачков, Досьо Досев, Леда Тасева, Хиндо Касимов. Художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев, проектите на декорите са на Илия Бешков, а музиката към спектакъла „Импровизация“ изпълнява оркестърът на Александър Николов – Сашо Сладура[1] с най-добрите джаз музиканти. Стършеловият сатиричен театър, замислен по подобие на театъра на Ян Верих и Иржи Восковец през 30-те години в Прага, има огромен успех, но след едва двадесетина представления – по решение на ЦК на БКП е закрит. По онова време и смехът, т.е. „Стършел“ е орган на ЦК на БКП.
През 1964 г. в. „Литературни новини“ е спрян лично от Тодор Живков. Между „прегрешенията“ на вестника, обявен за „вреден и антипартиен“, е и публикуваната още през 1962 г. от Радой Ралин статия на Владимир Василев „Сливенският Парнас“[2]. Радой Ралин е „изпратен на работа в кинопрегледите“. Директор там е Теньо Казака, „пълен догматик и сталинист – по думите на Ралин – но честен човек“. Верен на нрава си навсякъде да издирва и насърчава антидогматичното, през 1963-1964 г. Радой Ралин ентусиазирано се заема да организира и създава поредицата киносатири „Фокус“. Ето неговите думи от касетофонната лента в едно хисарско пладне на далечния април 1983 г., когато начевахме работата си върху литературната анкета[3]:
През това време нещата се меняха, бяха много несигурни. Ту краен догматизъм, ту опушване. Породиха епиграмата:
Културата са обсебили
разни фелдфебели.
Свободно и мирно
командват безспирно:
„Свободно!“ и „Мирно!“
…Започнахме „Фокус“, но никой нямаше доверие, че може да стане нещо. Събрахме се няколко души, пребродихме нашия хумористичен печат: „Трън“, „Жупел“, „Бодил“ – какво ли не… Но името, което даде Борис Димовски – „Фокус“ най-много ни се хареса. Защото има каламбурно значение. Фокус-център, фокус-огнище; фокусиране – изясняване на кадъра; фокус – факирска манипулация, фокус – среда; фокус – ловкост, фокус – магия; фокус – острота, фокус – точност; фокус – ловкост; фокус – хитрина; фокус – машинация и т.н. Заглавие, съвсем ново, още не послужило за фирма на никое издание или филмово производство.. Наше, българско и световно!
Доньо Донев нарисува подгоненото човече. Първият „Фокус“ направи Рангел Вълчанов. Тук започна сътрудничеството ни с Милчо Левиев – диригент на естрадния оркестър при Радиото… Върху монтирания вече „Фокус“ се слагаше музика. Една такава музика би могла и набързо, за 3-4 минути да се постави. Исках да създадем сатирична, пародийна музика! И Милчо импровизираше в момента, върху въртящата се лента на безконечника, със всичките му елементи на пародия, на контрасти, на деформация, на хипербола. Милчо се справяше чудесно и аз го помолих:„Вместо да търсиш този или онзи музикант, а те са постоянно заети, защо не си формираш едно съставче, което след време ще се опитаме да поемем“. Нямахме средства. Разчитах на старата ми идея, от Стършеловия сатиричен театър, че не със щат се създава изкуство, а с ищах… Тогава Милчо Левиев събра Любен Борисов – Камилата, Симеон Щерев – Банана, Петър Славов – Пъпеша, и Крум Калъчев. Първият опит, който направиха, беше чудесен. Милчо просто ги учеше, създаваше се нещо ново. Милчо експериментираше пред самия екран. От 4 ч. до 12 ч. репетираха само за 3-4 минути музика. Правеха по 30-36 записа! И от всичките извличаха последния вариант. Едновременно работехме с трима-четирима режисьори.
Цялото ми време беше погълнато. Преуморявах се и не можех нещо да напиша. Но ми беше сладка тая умора…
С безпогрешния си усет за всичко ново, Радой Ралин – като отговорен редактор – увлича във фокуса на „Фокус“ освен Леон Даниел, Дучо Мундров, Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Любомир Шарланджиев, Оскар Кристанов, Васил Мирчев, Георги Стоянов още Юли Стоянов, Едуард Захариев, Никола Рударов, Иван Ничев, Мариана Евстатиева, Весела Зарева…
„Фокус“ сплоти хора от различни изкуства, които повярваха в силата на смеха като форма на граждански контрол върху уж публичната, „народна“, но всъщност тоталитарна власт. Мнозина предпочитаха да са поданици – вместо граждани.
Сценарии за киносатирите „Фокус“ пишат Валери Петров, Александър Геров, Йордан Радичков, Леда Милева, Борис Априлов, Владимир Голев, Стефан Цанев, Михаил Величков. Освен тях сценарии за киносатири пишат Чудомир, Димитър Чавдаров -Челкаш, Банчо Банов, Петър Незнакомов, Васил Цонев, Георги Друмев, Христо Пелитев, Георги Мишев, Васил Станилов, Димитър Стойчев, Врладимир Кирицов, Олга Кръстева. На Иван Стоянович, Светослав Пеев, Жельо Желев – бъдещия президент на България, принадлежат сценариите за филмите „Донос“, „Другари“, „Лекция“, „Защото, защото…“, „Екзекуция“. Във „Фокус“ е прощъпалникът на Климент Денчев, тук прави първите си опити операторът Виктор Чичов.
Радой Ралин създава сценариите за киносатирите „Лакпром“, „Борба за икономии“, „Вездесъщият“, „Инцидент“, „Новогодишен подарък“ и др. Така киното със своите специфични изобразително-изразни средства става жанр на сатиричното изкуство. През 1962 г. по сценарий на Радой Ралин е създадена първата българска киносатира – филмът „Невероятна история“ /реж. Владимир Янчев/, в който той е и актьор, и автор на песните. Впрочем Радой Ралин оставя забележима следа и в българската попмузика /наричана тогава естрада/, като автор на текстове на песни. Още през 50-те години той е един от най-ревностните радетели за създаването на български джаз, във времето, когато джазът е смятан у нас за „упадъчно“, еретично изкуство. И не случайно е между вдъхновителите на „Джаз Фокус – 1965“.
Нямам възможност тук да правя подробна филмография на киносатирите „Фокус“. Много от Фокусите, озвучени от Джони Пенков, вече са разпилени, изгубени или съзнателно унищожени като „вражески“ към „народната република“. Ако Джони Пенков – с характерната си интонация – даде на „Фокус“-а гласа на „първи простак на Републиката“, Милчо Левиев пък го огласи с безкрайно разнообразната в своята импровизаторска стихия сатирична музика. Тя не просто разказва, илюстрира, а показва и досътворява идеите на киноизказа, води свободен диалог с тях.
Амбицията на създателите на „Фокус“ – по думите на неговия вдъхновител Радой Ралин – е да правят не просто „филмчета със сатира“, а „сатири-филмчета“.[4] Тези сатирични неколкоминутни филми, които намират нов, нетрадиционен синтез на всички жанрове не само в киното, истински обновиха сатиричната ни традиция, апострофирайки я. През 1966 г. Кръстьо Горанов пише в официоза „Работническо дело“, че документалните киносатири „Фокус“ с „високото си гражданско и художествено съдържание“ са между най-значителните постижения на Студията за документални филми. По същото време кореспондентът на в. „Унита“ у нас ще каже, че те са „визитна картичка“ на свободата. Сравнявайки Радой Ралин със Славомир Мрожек, в обзорния си очерк за съвременната българска литература Чарз Мозер пък отбелязва, че Ралиновото творчество е „на базата на реалистичното обхващане на ежедневното разочарование от лицемерието на колективистичната държава.[5] А в знаменитите си „Задочни репортажи за задочна България“ /това е нецензурираното заглавие на репортажите/ по Радио „Свободна Европа“ Георги Марков ще каже на 6 юни 1978 г.: „В едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой Ралин се яви като самотен, но силен неин представител“.
„Фокус“ на дело съедини смеха и свободата и нагледно показа, че тоталитарното зло не би могло да съществува без съгласието на своите жертви. За „Селска хроника“, „От бука – вретено“, „Вездесъщият“, „Апотеоз“, „Сами“ не може да се разказва. „От бука – вретено“ напр. само на пръв поглед изглежда като журналистически репортаж за вездесъщите стопански разхищения. Всъщност това е триминутна киносатира за това как човешката устойчивост може да бъде така изманипулирана, че да превърнат човека в послушно вретено. Вретено, покорно на всякакви „врътки“. „Селска хроника“ пък е един от поводите „Фокусите“ да бъдат спрени през 1965 г. След случая с „Люти чушки“ през 1968 г. те още веднъж ще бъдат щателно преглеждани от „отговорни другари“ и обявени за вражески.
Колкото и безнадеждна работа да е, ще се опитам да разкажа киносатирата „Сами“ на Александър Хазин и Иван Даскалов – така, както съм я чул преди повече от 30 години от Радой Ралин:
Двама се сбиват на улицата. Случаен минувач спира до тях и страхливо, без глас, свива рамене: „Какво мога да направя аз самичък?“ След малко идват втори, трети, пети, които все така, свивайки рамене, безгласно се питат: „Какво мога да направя аз самичък?“ И ето: около биещите се вече се е образувала огромна тълпа, която прилежно-страхливо скандира: „Какво – мога – да направя – аз – самичък!“
А над агресията, страха и вцепенението на тълпата тържествено се носи Шилеровата „Ода на радостта“, прославяща „братството и разбирателството на цялото човечество“.
___________________
[1] Убит през 1961 г. в лагера в Ловеч.
[2] Василев, Владимир. Сливенският Парнас.// Литературни новини, № 28-29, 23 май 1962
[3] Въпреки 300-те си страници тази литературна анкета „Просто живях…“ – редактирана и подписана от Радой Ралин /заглавието е негово/ – по различни причини остана недовършена и непубликувана. Публикувани са само части от нея. Цитираният тук откъс се публикува за пръв път.
[4] „Имат думата създателите на „Фокус“. /Разговор с Радой Ралин, Борис Димивски, Милчо Левиев/.// Киноизкуство, 1965, № 2, с. 9-14
[5] The Literary Review, 1972-1973, № 2, p. 157
