2
1230

Киното на вълнуващите фонтани

1
„Лятото на замръзналите фонтани”

„Лятото на замръзналите фонтани” на Вано Бурдули бе отличен със Специалната награда на журито на София Филм Фест 2016.

Немският филм „Жалейка” на българската режисьорка Елица Петкова спечели Голямата награда на София Филм Фест. Този текст не е за него, защото не съм го гледала. Но от анотацията излиза, че е доста различен като история от личния ми фаворит „Лятото на замръзналите фонтани” (отличен със Специалната награда на журито на СФФ). Дали журито на един конкурс взема решение по-лесно, когато заглавията в селекцията са по-сходни, или когато са противоположни? Защото в първия случай по-ясно се оформя критерий за качество по определени показатели, докато във втория субективните предпочитания (към сюжет, жанр или естетика) могат да отклонят оценката… Пет човека, 13 филма, резултатът вече е известен. За качествата на конкурса като цяло нямам съвсем представителна извадка, защото гледах едва пет претендента. Но отвъд конкурентната условност мога спокойно да заявя, че „Лятото на замръзналите фонтани” (Грузия-Русия) е чудесен филм. В класацията от „отврат” (чалнатия във всяко едно отношение полски хорър мюзикъл „Дъщерите на дансинга”), през „става” (предвидимия британски трилър „Онези отдолу”) и „много става” (сдържано-целеустремената, но леко неритмична българска драма „Сняг”), до „най-става” (меланхоличната българска притча „Жажда”, която преоткрива европейския киномодернизъм), „Лятото на замръзналите фонтани” на Вано Бурдули заема почетното лидерско място „трепач”. Шегата настрана, но ако наскоро (или никога) не сте гледали грузинско кино, определено си заслужава да поправите този пропуск.

2
„Лятото на замръзналите фонтани”

От ироничната пасторалност на Отар Йоселиани, през лиричните комедии на Нана Джорджадзе и горчивата романтика на „Срещи на сляпо” (отличен на 18-ия София Филм Фест) на Леван Когуашвили, грузинските филми винаги носят някаква неуловима иносказателност и искряща мъдрост, независимо от епохата, на която принадлежат, и съдбите, за които разказват. Това им придава своеобразен статут на притчи, които съдържат отговори на много незададени въпроси (най-вече за естеството на живота) и напомнят на онези безценни книги, които експериментално отваряш на произволна страница и (ако умееш да четеш между редовете) откриваш решение на проблем, който не си готов да признаеш.

„Лятото на замръзналите фонтани” може да бъде гледан с изследователския хъс на киноман, откриващ „линкове” (случайни или не) към различни филми и филмови модели от историята на киното, но също и с насладата на обикновен зрител, който усеща добрата драматургия и цени неподправената емоция. Фабулата е съставена от няколко сюжетни линии, които постепенно намират пресечни точки в хода на действието. Гио, чиято жена му изневерява, е приятел с 13-годишния Ник, който търси начин да осигури автограф от Боно за приятелката си Сали, докато майка му Диана много пътува, а баща му Зура спи със съседката от долния етаж Лика, която работи на летището с Ани, а тя се запознава с ирландеца Брайън, който може би познава Боно… Но последното е без значение, както и фонтаните от заглавието, които всъщност не виждаме, защото те са замръзнали „онова лято”, а днес са просто непостижимо чудо и повод за въздишки преди да завали първият дъжд и да започне есента. В един много различен Тбилиси, от онзи, който ни показа „Срещи на сляпо”, екстериорите са по-скоро процъфтяващи, а персонажите не се терзаят от финансови проблеми. Освободени от социално-битови тегоби, съседите от един квартален ъгъл могат изцяло да се отдадат на емоционалните си драми. Действието подръпва ту една нишка, ту друга, обгърнати в меланхолия и кротка ирония. Нещо нереално, като в приказка, витае из въздуха и пречупва сцени и образи през притчова символика. Главен герой няма – по-скоро отбор герои, но наред с тях филмът е населен с живописни второстепенни персонажи, които насищат атмосферата с поезия, философия и хумор. Бащата на Ани не може да излезе от къщи, но всеки ден снима града от своя прозорец – все същия кадър, обгърнат от промяната на светлината и сезоните; Мико и майка му тъгуват за своя покойник – всеки по своему; Мераб, Заза и сладоледаджията формират своеобразен „гръцки хор”, който знае всичко и коментира живота в квартала – от любовта и смъртта, до климатичните промени. Всеки от тях споделя няколко мига от всекидневието си със зрителите и придава плътност на галерията от образи, която оживява филма на Вано Бурдули.

3
„Лятото на замръзналите фонтани”

Ромео и Жулиета се „отбиват” за кратко, а иронията на съдбата е на всяка крачка – горчива или успокояваща (като майката на Сали, която е била първата любов на бащата на Ник), в зависимост от потребностите. Емоциите се сменят като в палитрата на природата, философията се прокрадва ненатрапчиво, персонажите плавно преливат от човеци в метафори и обратното, а хуморът се сблъсква с тъгата, както Брайън – с грузинската душевност, откривайки всеки ден неподозирани кътчета и преживявания. И ако трябва да си „отнесете” нещо от филма, не забравяйте за момичето, което храни (отсъстващите) врабчета, за да дойдат.

„Лятото на замръзналите фонтани” е прекрасен филм, от онези, които осмислят съществуването на София Филм Фест вече 20 години.

 

2 КОМЕНТАРИ

  1. А-а-а, не сте гледали добре, мила. Явно сте била заета да търсите линкове и мъдрост. Видяха се замръзналите фонтани – розови! На снимка във фотото – чакаха да им принтират снимките за визата.