0
4299

„Малък сезон 2018“ – инкубатор за алтернативно изкуство

Основни теми в това издание на фестивала бяха любовта, носталгията, самотата

„Виктор“, Компания DISPENSABARZOTTI, Италия

Преди да започнем да говорим за „Малък сезон“ на Театрална работилница „Сфумато“, е важно да споменем защо това пространство представлява интерес и е от такава значимост за българската театрална сцена изобщо; с какво се отличава от останалите държавни театри и как възниква фестивалът „Малък сезон“.

За осъвременяване на театъра в България може да се говори едва в периода на късния комунизъм и дори след 1989 г. Проф. Виолета Дечева го разделя на два периода и първия нарича „революционно-екзистенциален“, доколкото е силно повлиян от общото усещане за революция след събитията от 89-а. Тогава в страната възникват форми като танцовия спектакъл, както и театралната лаборатория в лицето на камерния театър „Сфумато“. За последния проф. Георги Каприев пише: „Безкрайното ровене, издирването на най-дълбокото, постоянното съмнение, че под вече откритите дълбини се откриват нови бездни, изпълнени със същински мрак и истинната светлина на човешкото – това е двигателят на пространството „Сфумато“.“[1] 

Всъщност Театралната работилница се ражда през 1988 г. и отначало се помещава като студиен театър в зала 12 на Националния дворец на културата. В разработките си Маргарита Младенова и Иван Добчев критикуват превръщането на спектакъла в стока и посочват като свой основен методологически принцип „максималното разкриване на природата на актьора; неговото разкрепостяване; оттласкването от щампите, от вчерашните му постижения. Довеждането му до състояние на творец, а не на интерпретатор“[2]. Едва в този момент се заявява експлицитно намерението на българския театър да търси и изучава новите подходи и методи в театралната теория и практика. Театралната лаборатория на Добчев и Младенова поставя основата на възможността за развитие на един наистина „метафизичен“ театър, който проблематизира битието в неговата философска дълбочина.
Сред емблематичните представления на работилницата са „Луда трева“, „Апокриф“ ,„Черното руно“, „Роден във Ветил“, двете части на „Долината на смъртната сянка“ по Достоевски, „Не аз“ по Бекет, програмата „Стриндберг“.
Театрална работилница „Сфумато“ е пространство, в което за разлика от останалите държавни театри няма щатни драматурзи, режисьори и актьори, като това дава възможност на алтернативни артисти от различни направления на изпълнителските изкуства да демонстрират пред публика работата си.

Спектакълът „11:27“ на режисьорката Елица Йовчева е една от двете номинации на „Малък сезон“ 2018

И тъкмо в този контекст е важно отново да споменем фестивала „Малък сезон“, който представлява свободни показвания в рамките на десет дни – на пърформанси, спектакли и инсталации в залите на театъра. Фестивалът е ежегодно събитие още от 1998 г. „Чрез тази първа по рода си акция „Сфумато“ желае да даде самочувствие на младите режисьори и да им даде възможност за достойна промоция на първите им професионални стъпки“[3]. За участниците няма селекция и формални изисквания към представяните проекти. В края на събитието се избират няколко от тях, които остават на сцената за следващия театрален сезон. В Малките сезони биват канени и чуждестранни артисти. В тази „среща на фестивален принцип“ взимат участие вече утвърдени алтернативни режисьори и изпълнители като Ида Даниел, Ани Васева, Иво Димчев. В едно от първите издания Димчев заедно със Снежина Петрова показва една от малкото адаптации на съвременната драматуржка Сара Кейн – „Психоза 4:48“ с режисьор Десислава Шпатова.

Поредното издание на свободния театрален фестивал се състоя тази година от 25 юни до 5 юли. Подобно на предишни години в него се включиха както утвърдени режисьори и чуждестранни театрални формации, така и съвсем млади артисти, които демонстрираха нови и алтернативни подходи към сценичната презентация.

След проведените този сезон театрални ателиета по Йордан Радичков – „Луда трева“ (проф. Маргарита Младенова) и „Суматоха“ (проф. Иван Добчев“), Малкият сезон бе вдъхновен от гениалната метафора на Йордан Радичков за Ноевия ковчег, където ние всички сме длъжни да събираме и пренасяме през Времето трохите от нашия въшкав, сиромашки животец. Представяме си десет дни, наситени с артистични акции от всички изкуства, възпалени от страстта да събираш и съхраняваш уникалното в своя малък свят и да го пренасяш в контекста на голямата европейска цивилизация“.[4]

Тъкмо в такъв контекст беше показан и визуалният спектакъл „Виктор“[5] – един от акцентите тази година. Вдъхновена от „Франкенщайн“ на Мери Шели, постановката на италианската компания DISPENSABARZOTTI в сътрудничество с UOY Teatro alla Corte di Giarola, от една страна, наистина впечатлява с изключителното естетическо въздействие на сценографията, светлината и телесното присъствие, но в нея не отсъства и провокацията към размисъл. Характерно за визуалния спектакъл изобщо е отхвърлянето на вербалността и фабулата по начина, по който те се използват в конвенционалния театър. Тук вместо върху текста се акцентира върху средства като ритъма и начина на движение на артистите, като нарочно изработените предмети и многофункционалните реквизити (във „Виктор“ – диванът, който поглъща седящия в него и той сякаш изчезва в тривиалността и скуката на всекидневния си свят-затвор). Трансформациите на човешкото тяло тук са постигнати чрез грима, маската и костюма. Особено активна роля получават звукът и светлината, които условно „организират“ и дори „композират“ времето в спектакъла. Няма да сбъркаме, ако поставим „Виктор“ в категорията „театър на образите“, доколкото начинът на представяне в този тип театър скъсва с традиционното изграждане на сценичния персонаж, с традиционното действие, разказващо някакъв възможно протичащ сюжет, с имитативната или метафорична сценография. Макар тези елементи привидно да отсъстват, представлението съхранява и спазва законите на действеността на драматургичната структура, като се съсредоточава върху времевите трансформации. Свидетели сме на нов сценичен език, на визуална граматика, написана с изтънчения език на кодовете за възприятие. За „Виктор“ е и първата номинация от фестивала тази година.[6]

„Светулки“, авторски визуален спектакъл на Анна Янакиева

Освен Александра Вентрела, опит за „театър на образите“ или „визуална драматургия“ направи и младата режисьорка Анна Янакиева със спектакъла „Светулки“[7], който от своя страна е свободно вдъхновен от ателието „Луда трева“ на проф. Младенова. Авторският визуален спектакъл не е базиран върху конкретно литературно произведение, но въплътява причудливата образност на магическата Радичкова реалност. Това, което обединява привиденията на сцената, е крайната цел на представлението – да провокира въображението на публиката, като даде възможност за различно възприятие и тълкувание на мрака. За изграждането на звуковата и визуалната среда са използвани предмети от бита, които обаче изпълняват различна от обичайната си функция. (Чашите се превръщат в музикални инструменти, цигарите – в светулки.) По този начин всичко се случва на живо, като се създава усещане за естественост на фона.

Основни теми в това издание на фестивала бяха любовта, носталгията, самотата. Във „Виктор“ те са свързани посредством една особена безнадеждност, която преплита минало и бъдеще и ги превръща в статична и безвремева меланхолия. В „Нещо като трохи в чиния“[8] от Васил Ряхов, на сцената излизат мъж и жена (Марияна Иванова и Васил Витанов), които кротко се „обичат“ в монотонността на всекидневието, но са безумно влюбени в измерението на носталгията от спомена за страст, преживяна само един момент по-рано.

В пърформанса „Моето последно тяло V. 2“[9] на Мариян Ценов пък любовта беше демонстрирана като особен тип ритуал на свързване, който не произтича от никаква емоция, а представлява по-скоро естествена необходимост от катарзис на автоматизирани и „анти-човешки“ същества. В пърформанс презентацията често пъти можем да станем свидетели на артист, който се самомалтретира, с цел да покаже, че страданието и болката не се съпреживяват. Тук артистите изложиха телата си на реална опасност, излизайки на сцената с макетни ножове и дори ранявайки се с тях. От идеологическа гледна точка изглежда, че такъв тип пърформанс има претенцията да е протест срещу бездушието, отчуждението и антихуманните, умъртвени сетива на консумативното общество, автоматично изпълняващо ритуалите на собствената си изгубена духовност.

KUNST STRUKTUR, Адам Аврамов и Деси Илиева

Освен Мариян Ценов, пърформанс изкуството тази година представиха и Адам Аврамов и Деси Илиева с проекта си KUNST STRUKTUR, както и Руслан Василев с „Гние си там“. И двата проекта бихме могли да класифицираме като „музикални пърформанси“.
KUNST STRUKTUR представлява импровизационен пърформанс с електронна музика, композирана на момента. Звуците са тежки, хаотични и сякаш целят да „откъснат“ слушащия от състоянието му на покой, от предварителната му нагласа да възприеме ролята на „зрител в залата“ и да го преведат през катартичния хаос на внезапното случване между артиста и „музикалния инструмент“. „Публиката наблюдава свещенодействието „човек-обслужва-машина“, на което звуците са просто отходен продукт, в близък план“ – Адам Аврамов.

„Гние си там“, Руслан Василев

Авторският проект на Руслан Василев – „Гние си там“ също е ориентиран към шумовата музика и lo-fi eстетиката. Подходът отново е интуитивно-импровизационен. Интересното в този пърформанс е, че се използват главно самоделни синтезатори и генератори на шум. Фокусът е върху ниските честоти, които биват „вчувствани“ от възприемащия, индуцирайки у него различни емоции и настроения, които се колебаят, от една страна, между блаженството и спокойствието, а от друга, биха могли да провокират дискомфорт, безпокойство и дори страх и ужас. „Звуковите пейзажи“ бяха съпроводени с визуализации на картини от художника Димитър Маринков.

Тъкмо участието на съвсем млади артисти и некомерсиални проекти, струва ми се, препотвърди както идеята за „Малък сезон“ от 1998 г., така и ролята на Театралната работилница като функциониращо пространство за алтернативни проекти в сферата на сценичните изкуства.

[1] Вандова, Мария, и Никола Вандов. Театрална работилница СФУМАТО 1989-2009. Театрална работилница „Сфумато“, 2009, с.10.
[2] Пак там, с.12.
[3] Пак там, с.580.
[4] http://sfumato.info/news/%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D0%BA-%D1%81%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D0%BD-2018/6587
[5] „Виктор“, инспириран от „Франкенщайн“ на Мери Шели, Компания DISPENSABARZOTTI – Италия, режисура Алесандра Вентрела, с участието на Рикардо Калабро, Консуело Джирети и Роко Манфреди.
[6] Номиниран е и спектакълът „11:27“ (режисьор Елица Йовчева, с участието на Александър Евгениев, Елена Иванова, Славена Зайкова, Цветан Пейчев). Пространство за доработване получи и проектът „Настане вечер“ (режисьор Весела Василева, с участието на Явор Борисов, Никола Мутафов и Мак Маринов).
[7] „Светулки“ , авторски визуален спектакъл на Анна Янакиева, композитор Мира Искърова, с участието на Адриана Димова, Димитър Димитров, Галя Костадинова, Цветелин Бранков и Мария Сотирова.
[8] „Нещо като трохи в чиния“, текст и постановка Васил Ряхов, с участието на
Марияна Иванова и Васил Витанов.
[9] „Моето последно тяло V.2“, автор Мариан Ценов, участват Мариян Ценов, Боян Аврамов, Йоанна Петкова, Юлия Лазаркова.