Ver-fremd-ungs-ефект – ателие в ТР „Сфумато“. Водеща Жанет Спасова; участници: Александър Притуп, Бетина Маркова, Боряна Бабанова, Валентина Панова, Ивана Керанова, Лора Тенчева, Мариела Димитрова, Николай Колев, Стефани Йорданова, Теодор Кисьов, Тодор Лазаров, Цанко Байков; сътрудници: Ива Тодорова, Константин Русенов, Мария Страшилова, Ростислав Георгиев. Показ на 20 септември 2026 г.
Когато говорим за Брехт и още повече за Брехтовата естетика в театъра, някак съвсем първосигнално изниква един от основните принципи, които той формулира: „Който не учи, развличайки, и не развлича, поучавайки, той няма какво да прави в театъра“. Именно през този принцип, изразен в сгъстената смисленост на сентенцията, можем да разгледаме и показа на ателие-спектакъла Ver-fremd-ungs-ефект, представен в Театрална работилница „Сфумато“ с режисьор Жанет Спасова.[1] Проведено в рамките на десет дни, от 10 до 20 септември 2026 г., ателието потърси съвременното присъствие на Брехт.
Базиран на биографични факти от живота на драматурга и на неговото начално творчество, обхващащо 20-те и 30-те години на ХХ век с основен фокус върху поезията му, спектакълът си постави за цел да щрихира контурите на противоречивата му личност. Самата същност на ателието не носи в себе си идеята за завършеност, а по-скоро акцентира на концептуалното намерение и на започналия в лабораторни условия процес. Това усещане бе присъщо и на предложения показ. В него е положена крехката конструкция на разпиления наратив, който извежда солидни заявки за смисленост.
През разделения на три части драматургичен скелет – „Сцени от живота на Берт Брехт“, „Братоубийството“ и „Агитпроп“, се полагат някои от основните моменти в динамичния и активен живот на автора. Самата конструкция на текста изразява намерение за фактологичност, като все пак се отказва от бъбривата обяснителност. До известна степен това е добър подход за биографичен спектакъл, който съчетава и интерпретативни визии върху литературното наследство на автора. Проблематично все пак е присъствието на някои от персонажите и конкретните им функции в живота на Брехт, които остават недоизяснени. Логическите връзки и преходите между отделните части също носят усещането за вътрешно-работна обосновка, достъпна само на екипа на спектакъла. Но дори и през тези пукнатини представлението наложи усещането за съществено важното в Брехтовата тревожност, а именно намерението да поведе зрителя към най-парливите проблеми на времето си. В този смисъл няма как да не се открои безспорната злободневност на антивоенния хуманизъм в „Легенда за мъртвия войник“ и „Анахронично шествие за права и свободи“. Всяко от тези стихотворения се явява своеобразна поанта в сценичното действие.
Важен въпрос е до каква степен тези отново актуализирани текстове се отразяват през Брехтовия театър на отчуждението. В режисьорската работа на Жанет Спасова не присъства стриктно-догматичният образ на Брехтовия театър, а по-скоро трансформация, породена от необходимостта формата да изразява вътрешния смисъл на думите. Това е постигнато през шаржирания, иронично-саркастичен стил на игра. Образите са окрупнени, а актьорите скриват сериозното в смешното. До голяма степен актьорският състав работи като едно неделимо цяло, което изразява конкретна индивидуалност в необходимите моменти. Показът на ателието разработва още един интересен прийом, характерен за цялото творчество на Брехт, а именно, че през утвърждаването всъщност се опровергава (един добър пример за това може да се намери в пиесата „Майка Кураж и нейните деца“). Методите обаче не са дидактични, а съвсем по изискването на автора крият тъжното във веселото. Погледнато по този начин, съвсем оправдано изглеждат доведените до крайност инфантилизирани и окарикатурени образи на актрисите Лора Тенчева и Ивана Керанова, особено в техните части на стихотворението „Анахронично шествие за права и свободи“. Можем да потърсим и клоунадата като един от изразните похвати на спектакъла, но дотолкова доколкото клоунът е събирателен образ на наивното и чисто детско Аз, което успешно ни подтиква да сверим часовника на съвременната чувствителност с идеали с позабравена стойност.
Визуалният език на спектакъла се характеризира с изчистена сценична среда, в която отсъстват бутафорни елементи. На практика декорът се състои от две редици столове, поставени в двата края на сцената. През този най-прост предмет се оформят пространства, които не „запушват“ сцената с ненужни детайли, а реквизитът от тенджера, колело, китара, пишеща машина и пр. е напълно достатъчен, за да наложи визията на средата. От предмета се извличат максималните му възможности. Въображението, с което се подхожда към реквизита, е наложено още от самото начало на спектакъла, в който Берт Брехт метафорично се ражда от разкъсана бяла хартия. Костюмографията е заложила на монохромните цветове. Черно-белите изчистени костюми представляват възможно най-естетизираното стилизиране на епохата от началото на ХХ век.
Музикалната среда, избрана от режисьорката, е базирана на произведения от композитора, с който Брехт работи – Курт Вайл. Финалът е оставен за Alabama song, кавъра на The Doors по текст на Брехт и музика на Вайл.
Ателието, проведено от Жанет Спасова, щрихира черти от образа на Брехт, акцентирайки върху осъвременяването на театралната му естетика като противовес на клишираното възприятие за ефекта на отчуждението.
А темите, с които самият Брехт ни сблъсква, ни дават причина да сме ужасени от възможността съвременният свят да преповтори грешките от нетолкова далечното минало. Само че сега не е препоръчително да се ужасяваме.
[1] Изградила успешна кариера в Германия и работила с режисьори като Франк Касторф, Кристоф Марталер, Алберт Сера на сцени като Фолксбюне, „Хебел театър“ и „Мюнхнер Камершпиле“, актрисата Жанет Спасова е известна с дългогодишното си сътрудничество с отишлия си преди три години режисьор Иван Станев. Б.р.
