0
432

Маскировка

YuzAleshkovsky
Юз Алешковски, снимка wikipedia

Публикуваме откъс от книгата на Юз Алешковски „Маскировка“, първата в поредицата „Руска тройка“ на изд. „Факел експрес“, и „Автобиографична справка“ от писателя.

РУСКА ТРОЙКА на „Факел експрес“ започва своя опит за бягство към Бога на времето с три шеметни фантасмагории на ненадминатия маратонец, гения на смеха и уличния език Юз Алешковски.

Aleskkovski Maskirovka Cover 3AПървата – лирическа – е новият, изцяло пренаписан и разширен вариант на знаменития „Николай Николаевич“, обявен преди повече от три десетилетия за „литературен паметник“ и обиколил половината земно кълбо. Втората – обществено-политическа – е  „Маскировка“, най-пророческият роман на великия сатирик, роман-метафора не само на зловещата криеница с живота, която бяхме изнудвани да играем до смърт през годините на  вездесъщата народна власт, но и на човешкото битие изобщо. И третата – трагическа – е „Малък затворнически роман“, определена впоследствие от автора си като „пореден празник на сталинщината, която не е нищо повече освен продукт на колективното несъзнавано на трудещите се маси“.

 

Юз Алешковски, „Маскировка“, романи: Николай Николаевич (2014), Маскировка, Малък затворнически роман, превод от руски Иван Тотоманов, Божидар Томов, съставител и редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков, изд. „Факел експрес“, 2016

 

Маскировка

1

Ето, ти, Гриша, макар и да си генерал-лейтенант, но, братле мое, ако не спреш да си тръскаш пагоните и да дрънчиш с ордените от смях, то аз за кучи курец няма да те броя, да не говорим за генерал. Да! Това се случи по време на тринайсетата заплата, за която казват, че самият Карл Маркс я е изобретил, но при култа към личността са я крили от работническата класа, крили са я. Само не си върти генералската зурла, като говоря за култа към личността. Знаем защо култът ви лежеше на сърцето, знаем. И самият ти знаеш какво си – паразит със заплата, с вила, с кола, капутино, с филе от треска и тъй нататък. Ах, да ти разясня ли защо си паразит, след като цял ден крещиш „мирноо!“? Моля! Никой не се готви да те напада. Това е всичко. На чий хуй си нужен? На Америка? Па тя и със себе си не може да се оправи и даже ако допуснем, че те завоюва, то какво ще прави с тебе, дето си една шеста част от света? Да си окачи на врата пияндури, дрипльовци и разни партийни и военни тъпанари ли?Неразумно. Китай, казваш? А не ти ли, куче такова, учеше китайците да карат нашите танкове и не ти ли пригаждаше кривите им очи към мерник. Ами мълчи си тогава и слушай как твоето родно братче го наебаха в гъза. Не! Не в преносен смисъл, в тотото там или другаде, а буквално, и къде гледаше в този момент нашата милиция, не знам. Глупаво е даже да ме питат за това.

И тъй: тринайсета заплата, хич да я нямаше макар! Спускам се за нея в нашето подземно счетоводство. Ти, братче, не се преструвай, че не знаеш защо е подземно. Колкото и да не си тукашен генерал, всичко ти е ясно. Но за да схванеш по-добре детайлите на нашенския живот, ще ти тръсна няколко военни тайни. Ние тука, горе, се борим за това – нашият град Старопорохов да изглежда най-мръсният, най-аморалният и най-лъжливият град в цялата страна. Маскираме се, с други думи, а под нас правят водородни бомби и другарят чужденец, разбира се, за нищо не се досеща. Самият аз съм маскировчик осми разряд. Моята специалност е алкохолизмът. Бригадир съм. Дойде ли заплата, бригадата ми се накърква, пръсва се по града, тъпанарства, буйства, прекроява зурлите на гражданите, също маскировчици по професия, а аз като старши трябва да се катурна на пейчицата до Ленин и да къртя до сутринта. Като се обучих и като тръгнах по тая линия, с жената, с Дуска, почнаха проблемите. Ами аз съм все на работа, все на работа, доколкото трябва да се пие от заплата до заплата и няма кога да опъвам Дуска. Сутрин цялата ми бригада си оправя махмурлуците, после събрания, другарски съд и така нататък. Обществени задължения също колкото щеш. Отдавна бих зарязал бригадирството, ако не беше една мърша от бригадата. Ще се разправя с него и ще зарежа. Но за тоя ще стане дума по-нататък. В общи линии, с жената не върви.

И не само при мене. При всичките ми пияндета вкъщи е ад. Ужас. Мрак… Ние сме ударници на комунистическия труд, а децата ни падат като топките в спорт-тотото: все не е това, дето трябва. Закъсняло развитие, забавени реакции, негативизъм, рахит, хромозоми някакви не достигат, глухи, еднооки, с по шест пръста, дясната ръка – лява, а лявата – дясна… да не изреждам всичко. Рекордът го постави Тетерин – неговият Игорка е с два езика. И двата – говорещи. Да, братче, не се чуди! Да се маскираш заради Пентагона, това не ти е като да охраняваш Берлинската стена и да превъзпитаваш разни чехи. Повтарям: не се чуди. Нашите електрончици всичко са проверили внимателно, пресметнали са и са запрограмирали. Щом прелети американски спътник над Старопорохов, веднага пред нашите гастрономи се строяват опашки, уж че дават месо, масло и колбаси, автобусите се търкалят по трапищата, пионерчетата маршируват, пеят песнички за вечно живия Илич, грузинците продават карамфили, курветините тичат някъде за кожуси, в парковете побоища, в баните се парят, театри, разбира се, танци-манци – с две думи, видимостта на живота се запушва, маскировка, братко, маскировка!… И ето, аз понякога, като се отръскам след работа, отспя си, сръбна чорбица с чесънче и сметанка, пък изляза на нашата Фрунзенска крайбрежна, седна на хълмчето над рекичката Пушка, вгледам се наоколо в гърбавия паваж, във въшливосивите къщи, в общата проскубаност на живота, в невзрачността на моите земляци и в нещастните дечица и усещам как потрепва гордост в душата ми: ама колко, мисля си, е направено през тези години, мамка му да еба! Колко маскировъчни обекти са построени! Болници, училища, яслички, градинки, кинотеатри, в които ти показват такива говна, че веднага се хвърляш към телевизора, а там – също абсолютна маскировка.

Но аз се отвлякох. Немалко е направено за тези години. Ето, откриха нов басейн. Море, а не басейн. В него вече трима от моята бригада се удавиха, докато изпълняваха служебните си задължения. Случва се шпиони, дипломати и разни от ЦРУ да идват и да се къпят, най-секретни американски спътници летят над басейна и какво? Ами такова, че Пентагонът само си преглъща зелените сополи и не вдява, че под самия басейн са разположени реактори и басейновата вода ги охлажда, пречиства и отново се пуска нагоре. Разбра ли? Ето това е маскировка. Но майната му на басейна. Ти стадиона вземи. Под него е парткомът на първичното сглобяване на водородните бомби. Върви мачът. Маскировчиците запалянковци крещят: „Хайде, наште! Хайде, наште!“, а отдолу заседава партийният комитет и решава да се приемат повишени соцобезателства по случай шейсетгодишнината на съветската власт, да се произведат свръхпланово осем бомби. И Пентагонът няма такава техника, че да подслуша речите в нашия партком, докато (момчетата се дерат: „Хайде, наште! Хайде, наште!“. Това да не ви е, мърши такива, уотъргейтският хотел?… Седя си, значи, на височинката, над рекичката Пушка, любувам се на моето градче Старопорохов и се кефя вътрешно с голямо удоволствие. Какво ли само не са писали и не пишат за него смрадливите западни вестничета! И го ругаят разни „гласове“ и по „немските вълни“ не спират да дрънкат. Демек пътищата са лоши, месо, масло, филе от треска няма по магазините. На лекарите времето стига да излекуват само всеки шести, а останалите петима или си боледуват, или умират. Заплатата, видите ли, е малка, религията я убиват, обувките са говно, колата на старо струва по-скъпо от новата, някого го затварят, изселват, пшеницата се купува от Америка, строят БАМ* с песни, равнодушно гласуват за народните съдии, крадат повсеместно и в общи линии на народ не приличат вече, разлагайки се душевно и даже не за маскировка пият, пият, пият.

Да, мисля си аз на хълмчето: всичко това е точно така, а може би още и хиляда пъти по-зле, защото собственото око по-добре вижда. Да, обувките са говно. Да, пием! Но затова пък тъй е отгоре, на земята, около нас, така да се каже, а отдолу, в просторните, залени, да го еба, с изкуствено слънчево осветление цехове, лаборатории, кабинети, взривариуми и парткоми най-добрите съветски хора в бели престилки коват атомно-водородния щит на нашата родина или пък меч, ако речем да ви ебнем първи, прости ми, Господи!

Подземната ни служба отлично си знае работата, а ние, наземната, също не сме вчерашни и плана преизпълняваме, и за рационализациите не забравяме. Що се отнася до плана, братле, нещата стоят така: лично моята бригада пие по сметките с 22 години напред. Сега – за рационализациите. Почерпихме се веднъж на профсъбрание всички заедно и Тетерин, дето синът му Игорьок се роди с два езика, предлага: трябва да се понижи качеството на водката. Аплодираме. Нали Тетерин като пълен идиот се въртеше край бензиностанцията, където зареждат чуждестранните туристи, търкаляше се пиян-залян на поста си, а ето, размърда си мозъка и поднесе буквално инженерна и икономическа идея. И нито един умник дотогава не беше се досетил, макар че идеята просто се търкаляше на повърхността в нашия град Старопорохов. За Тетерин после даже и статия се появи във „Висша Правда“ – „Идеята: простота и изящество“. Той, кучето му с куче, може да се каже, че предизвика революция в производството на спиртни напитки. Химиците в движение внедряват в живота предложението му. Между впрочем, не снижиха качеството изведнъж. Не се предаваше водката, не искаше да се разваля, но човекът надделя накрая. Тя взе да струва на държавата стотици пъти по-евтино, а ние, пияндурите маскировчици, взехме да се омотваме по-силно. От махмурлуците станахме по-зли, а децата все излизат кривомутрести, с гнил ген. Коефициентът на маскировката следователно се повиши… Ето тъй, братче, стоят нещата в Старопорохов. Всичко, което си чул, го забрави, иначе ще ме хвърлят в реактора без съд и присъда, както стана с Пронкин, и има да събираш братлето си тогава молекула по молекула.

А тъй като вече се раздрънках, то няма какво да се стеснявам от повече информация. Всичко ще ти разправя.

2

Днеска имам почивен ден, ще отскочим до гробищата, ще поседнем край гробовете, ще поменем старците, след това ще обядваме в стола на Дуска, на жена ми. Тя ще ни настани в специалната стая и ти викам: ще замезим на корем, без всякаква маскировка. Сельодчица – значи сельодчица! Обелват ѝ кожата, а тлъстинката ѝ е такава, братле, нежна, че се топи пред очите ти от топлината и от светлината на електрическите крушки. Бисер! Ще пернем и по една супица. Също без маскировка. И бъбречета ще има в нея, и кренвиршчета, и месце, и подправчици всякакви – всичко, както се полага, включително маслини. И разбира се, шишове. Ти такива в Кремъл не си плюскал. Никакво менте! От агънце. Дуска го кисне във вино, лучец още, тревици там всякакви, чушлета… да се побъркаш! Жив шиш, формено жив, абсолютно не се налага да го дъвчеш, той сам се разполага в тебе до самия ти стомах. Впрочем бачкаторите, нашите маскировчици, народът, с една дума, всичко знае. И как да не знаят, като на тях им дават шишчета от мерлуза и от акулско месо, пържени в тиган с олио, в което преди това са опържили хиляда понички? Всичко знае народът. И разбира, между впрочем, че шишчето, нашето шишче, дето ще го ядем с тебе, кремълското, това е секретно шишче, а тяхната супа-помия, ръждивата сельодка и пържолките по домашному, в които замразеното месо е по-малко, отколкото в гладна дървеница кръвта – това е маскировка. Та нали, братко, ако народът ни не беше толкова съзнателен и грамотен, то от такова плюскане би се разбунтувал и би устроил втора Октомврийска революция, най-натурална. А той, умникът, разбира задачата на партията и правителството, кове ядрен щит и меч, през кура му е качеството на храната и че филето от треска някъде е изчезнало. Той е сит не от единия хляб, не е като вашата генералска путкомафия…

Е, а преди обяда, както казах, ще отскочим до гробищата. На нашите им провървя, те са там, погребани по човешки. Сега другите ги горят, а цветята и букетите, тези, дето ги слагаме в ковчезите, тях не ги горят. Тях ги продават пак после на Тихия пазар. Аз веднъж за осми март купих такъв букет, а той тъжно мирише, тъжно, но е свеж и се пъчи сякаш, все пак от оня свят се е върнал. Аз викам на жената, дето го продава: „Е, какво, проститутко, как можеш да живееш от това?“. „Благодаря, вика, маскираме се по мъничко“. Скръцнах със зъби, щеше ми се да я прасна по мутрата и да я завлека в ЦК на КПСС, но тъкмо тогава дойде време да прелети пентагонският спътник. Сринах се между сергиите с картофи, пъхнах букета под бузата си и заспах. Да, братко, провървя им на нашите старци. А пък ако не беше бетонджията Вуков, гад мръсна и пълен капут, то нямаше да забранят гробището, честна дума, не биха го забранили. Нашият парторг беше казал на митинг веднъж: „Успокойте се, другари, исторически не може да се случи това – партията да не погребе всички ви!“. И какво направи тая гадина Вуков? Седим си един път в подземния дворец на тържествен концерт по случай Деня на маскировчика и тъкмо Райкин** каза на Зикина***: „Ух-ха-ха! Смърт на капитализма!“, а отгоре им и едва ли не баш върху тях се пльосна труп с ковчега барабар. Тръшнахме се от смях и ръкопляскаме, докато Райкин праска своята сатира за недостатъците, а Зикина продължава да пее: „Руси-я-а! Ру-у-уси-ия!“. Самият труп изпадна от ковчега, лежи нелепо в черен костюм, бос, объркан, цветенце в ковчега, забележи, братче, няма ни едно и изведнъж Тетерин вика: „Та-те-е!“, качва се на сцената, забутва Зикина и Райкин на пичка им лелина, взима трупа под мишниците и пак крещи в микрофона: „Другари! Ама това е тате!“. Ние отново аплодираме, тропаме, ето, мисля си какъв номер са ебнали за Деня на маскировчика, а от тавана се сипе пръст и скелети. Цялата сцена затрупа. И вече стана ясно: авария. После вече направиха експертиза и в крайна сметка се оказа: виновен е Вуков. Забравил, свинята му със свиня, да сложи арматура в основите, защото от тая арматура правел и оградки на гробовете халтурджията ниеден. И ето че гробището пропадна върху сцената. А Тетерин още веднъж погребва татко си. При него нещо все е двойно: погребение, панахиди, езикът на Игорьок, макар че и самият е измет и ако не беше той, аз никога нямаше да стана педераст. Ще разбереш всичко. Само се дръж. Дръж се, братче генерал! Да изживееш живота си, то не е като да преминеш границата с Чехословакия, както обича да казва приятелчето ми Вася. Той също е нещо като тебе – танкист. Но майната им на вашите танкове, макар че, все едно, нито аз, нито моята бригада, колкото и да си напъваме мозъците, никак не можем да разберем защо превзехме шибаната Чехословакия, след като тя не се готвеше да ни превзема, а ето – срещу Китай не тръгнахме, не го праснахме с някой лазер. Защо? Първо, ние преди смяна четем вестници и виждаме: китаезите са ни такива смъртни врагове и при тях върви такава суматоха, че в никакви кремълски врата не влиза в сравнение с чехите.

И маскировчицата им пo си я бива от нашата, а под всеки град, под всяка даже, казват, къщичка има завод като моя или дори работилница, където ръчно майсторят водородни бомбички. Те не се гнусят от такива технологии само и само да имат с какво да ни праснат. И защо, генералска мутро, политбюро допуска такава ебантерия? Какво, откачило ли е политбюро? Какво, то да не се е просрало след банкетите и вечния празник и не разбира, че китайците не са 800 милиона човека, а двойно повече, и останалите под земята са заети с бомби и ракети? На тия от политбюро Зорге-2, Зорге-3, Зорге-4 и даже седемнайсетият Зорге**** всеки ден им тракат по морза: ще ни ебнат… ще ни ебнат… ще ни ебнат…

Те какво, тия, Трета отечествена война ли им се е приискала? Тъгуват за военната романтика изродите, що ли? На Брежнев, разбира се, к‘во му е? Ще се качи на Мавзолея, ще мръдне веждичките, ще се прокашля, ще опъне чашка коняк и подобно на оня, сипаничавия и любимия, ще пусне сълза в микрофона: „Скъпи братя и сестри, деца и внуци! В този преебващо тежък за нашата родина час се обръщам към вас, приятели мои! Врагът коварно премина границата при реката и прекъсна строителството на БАМ. Смърт на китайските окупатори! Световъртежът ще бъде за нас!“.

Разбирам по очите ти, братче, че ти тъкмо това искаш. Моят приятел, къркачът Наум, той е евреин и затова пише стихове, правилно казва: „Поетът иска да умре в родината си, а генералът – на война“. И ето, ти иди, качи се на Останкинската кула, изпий в поднебесното ресторантче половин литър, замези, повоювай с проклетите келнери, с бутилка от шампанско разбий прозореца и си хвръкни надолу, размахвай пагоните си като крилца. А мене и моята бригада… колко души са в нея между впрочем никога няма да ти открия, това е свято за мен, тайна, но бригадата ми, подчертавам, не я дърпай след себе си, не я дърпай. Дошло ни е до гуша. Всички до един сме над шейсет години. Зад гърба ни са Гражданската война, гладът, разкулачването, изселванията, фюрерът, Сталин, Никита, дето вдигна цените, а сега и таксито поскъпна. Двойно! Двойно! Между нас, братле, ама Косигин***** се забрави. Добре де, казват, че се оженил за Зикина, хубаво. Оженил се, не е зяпал дъртият пръч, хванал си пуйчицата и се кефи! А той и с такситата се заловил. Е, я като Пасов например да свърши смяната си на другия край на града – нощ, целият транспорт е мъртъв, ръцете и краката ти треперят и ще треперят до единайсет сутринта, а в джоба – две рубли. По-рано стигаше заедно с бакшиша да се добереш до дома, че и за чаша бира оставаше. Какво наблюдаваме сега? Таксиджията те изхвърля на половината път и драпаш до вкъщи на собствен ход. Драпаш едва ли не на четири крака, до такава степен си се намаскирал, изпълнявайки плана. И не си се старал за себе си, ами за същия този Косигин, преебвал си Пентагона. И защо да се удвоява цената на таксито? По-добре измислете някакви по-евтини бомби! По-взискателни бъдете към своите физици и електрончици, дето не си размърдват достатъчно мозъците, мършите му с мърши! Аз тия дни питам парторга: „Може ли като бригадир да изляза на Тихия пазар и да кажа на народа, че Косигин е пръч, къде е филето от треска и долу ръцете от такситата?“. Парторгът вика: „Върви. Викай колкото ти се иска, янките тъкмо ни подслушват от спътниците. Викай каквото искаш. Това даже ще бъде великолепно за обективната маскировка. Нали знаеш – пита парторгът, – че ние подписахме в Хелзинки споразумение? Ето – викай сега, създавай демокрация и свобода на словото, а какво ще правим с тебе, това ще го решаваме после“.

Добре. Отивам на Тихия пазар. Труден обект. Дипкорпусът тука си купува продукти, защото от магазинската ни храна го хваща гастрит, ври му стомахът и му се образуват камъни. „Колко е говеждото?“ – питам. „Шест рубли“ – отвръща колхозничката. Нейната задача е маскировъчна, но свръхсекретна: ние с момчетата от бригадата се мъчихме, мъчихме и тъй и не можахме да разберем защо партията и правителството понякога продават месо на населението три пъти по-евтино отколкото някаква червендалеста кучка. Защо? Аз разбирам: дипломатите пазаруват тука.

Но населението в Старопорохов е повече отколкото агентите на ЦРУ! Нима колхозниците така са се разгащили, че диктуват цените си не само на нас, но и на членовете на политбюро? Това, другарю братле, генерал-лейтенант, вече не е диктатура на пролетариата, ами ограбване посред бял ден на този, който превзе Зимния дворец и даде този прекрасен Зимен дворец в ръцете на парторзи, секретари на райкоми, обкоми и всякакви други серсеми.

Ето това е, когато трябва да ръсиш за такси вместо една омачкана кинта цели две. И не ме прекъсвай, недей да ме притесняваш. След като сме се видели в края на краищата, нека ти разкажа цялата история… Диктатура на пролетариата! Та ако им пъхнеш на Маркс-Енгелс-Ленин брадищата и хуйовете в магданоза, една тънинка опашчица струва 20-30 копейки, или в лука, в морковите и другия зеленчук на Тихия пазар, то те навярно биха си помислили: не, другари, не революции трябва да устройваме, а да по-нижаваме цените по пазарите и да затрупваме с продукти гастрономите!

Ето какво биха си помислили и биха отишли да ловят риба в нашата рекичка Пушка. Карл Маркс би заметнал въдичката и би попитал Енгелс: „Как е, Федя, кълве ли?“. „Не, Коля, хич го няма…“ – би отвърнал Енгелс и щеше да поиска от Вечно живия филе от треска. „Ей, Вова, клъвна ли?“. „Ние, болшевиките, смятаме до такава степен да замърсим околната среда, господа опортюнисти, доколкото това го изискват интересите на пролетариата от всички страни“.

 

* Байкало-амурска железопътна магистрала в Сибир и Далечния изток. – Б. ред.

** Аркадий Райкин (1911–1987) – съветски комедиен артист. – Б. пр.

*** Людмила Зикина (1929–2009) – популярна певица, изпълнителка на руски народни песни и произведения на съветски композитори. – Б. пр.

**** Рихард Зорге (1895–1944) – съветски разузнавач, действал в Германия, Китай и Япония през 30-те – 40-те години на миналия век. Разстрелян от японците. Герой на СССР (посмъртно). – Б. пр.

***** Алексей Косигин (1904–1980) – председател на Съвета на министрите на СССР (1964–1980) и член на политбюро на КПСС (1948–1980). – Б. пр.

 

Автобиографична справка

Чета живота си с погнуса в тоя час
и се проклинам, и унивам.
и горко жаля се, но и със сълзи аз
словата скръбни не измивам.*

Ако най-великият от Учителите, Александър Сергеевич Пушкин, не ме беше научил мъжествено да поглеждам отминалата част от живота си, то в никакъв случай не бих се решил самолично да запозная Читателя с небюрократизирания вариант на своята автобиография.

Откровено казано, смятам живота си в общи линии за успешен. Но за начало нека си припомним, че „успех“ произлиза от глагола „успявам“.

Да започнем с това – успехът ме съпътстваше буквално от мига, в който родителите ми са заченали тъкмо мен, а не друга някаква личност в Москва през суровата зима на 1929-а. Слава богу, че имах късмета да се родя в Сибир, в Красноярск, на улица „Диктатура на пролетариата“ през септември същата година, защото това беше годината на ужасния, уродлив Прелом и можеше да се случи какво ли не. След това аз успях да се върна в Москва и да се запозная с уличните псувни, за съжаление доста по-рано, отколкото с приказките на Братя Грим, Андерсен и други велики писатели.

После се озовах в болницата с пробита от солидно парче асфалт глава, което завинаги наруши в нея способността ѝ да мисли формално-логично и уби дарбата ѝ да почита здравия смисъл.

Скоро след това тръгнах на детска градина, но бях изключен от нея заедно с едно момиченце за съвършено невинно и, естествено, крайно любопитно изучаване на анатомиите на нашите малки тела.

Тъй че попаднах в училище като човек, леко травмиран от варварски-бездушния, еснафски морал на тоталитарното общество.

Разхождайки се веднъж, се сринах в някакво дълбоко мазе, повредих си гръбнака, но оживях. Лекарите и родителите ми се опасяваха, че ще остана лилипут за цял живот, въпреки че самият аз вече бях почнал да се готвя за кариерата на мъничък цирков клоун.

За голямо мое разочарование, не само продължих да раста, но се превърнах и в окупатор на Латвия заедно с военната част на баща ми; успешно се давих в ледените води на Западна Двина; след това успях да се изтърся обратно в Москва и през лятото на четирийсет и първа отново да отпраша за Сибир, в евакуация.

Въобще много от най-важните събития в моя живот се случиха отвъд Уралския хребет. Така че аз имам повече конкретни права да наричам себе си евразиец, отколкото някои днешни руски политици, стъпили с единия крак в Държавната дума, а с другия – в Индийския океан.

По време на войната, в Омск, успях да се влюбя в съученичка буквално месец преди зверския указ на Сталин за разделното обучение на двата пола. Драматично изоставах по всички предмети в училище. Това не ми попречи да успея не само да хвана охтика от любовта си и от коварната съученичка, от пушенето на качак и от гладуването, но дори да оздравея и да се върна в Москва като як дангалак – победител на пръчиците на Кох, който умее да готви супи, да цепи дърва, да отглежда картофи, а също тайно да ненавижда вожда, с такава непонятна жестокост прекъснал романтичните общувания на момчетата с момичетата в съветското училище.

Бях веселяк, безделник, лентяй, картоиграч, мошеник, хулиган, негодник, пушач, безпризорник, колоездач, футболист, чревоугодник, макар винаги да помагах на майка ми вкъщи, възторжено се интересувах от тайната на раждането на деца и отношението между половете, от устройството на Вселената, произхода на видовете растения и животни и природата на социалните несправедливости, а също успявах да чета великите съчинения на Пушкин, Шарл дьо Костер, Дюма, Жул Верн, Гогол – всички любимци на моите очи и душа не бих изброил. Може би именно затова аз, многогрешният, нито веднъж през живота си не продадох и не предадох никого. Поработих половин година в завод, но да завърша училище и ВУЗ тъй и не успях, за което ни най-малко не тъгувам. Скоро се случи събитие може би не по-малко важно от победата тъкмо на моя зародиш в зимния маратон на 1929 година, годината на великия и страшен Прелом. Безумно хлътнах по съседката си по чин в училището за работническа младеж Ниночка Антонова. Тази любов ми напомняше всяко мое контролно по химия: тя беше съвършено безответна. Но работата не е в това.

За щастие, общата химия на Битието е такава, че от скръб и мъка почнах да нижа стихчета, тоест измених на обожаемата съседка по чин и пламнах от страстна любов към Музата, която впоследствие неведнъж ми отговаряше с взаимност. Изобщо това бе щастие – да успея да почувствам, че моето любовно и предано служене на Музата е пожизнено, а че всичко останало – кариера, кинти, обществено положение, благоволение на властите и други такива от същия род – е фъшкия, както се изразяваха махленските криминални типчета.

След това ме привикаха да служа във флота. Преминавайки за пореден път Уралския хребет, извърших нищожно, повярвайте, нищожно углавно престъпление и успях да попадна в лагер преди началото на Корейската война. Слава богу, успях да доживея до деня, когато Сталин опъна петалата, по-точно пукна, че можеше и да го изпреваря от развитата в лагера язва на стомаха.

Скоро след това маршал Ворошилов, уплашен от народния гняв, обяви амнистия. Какво ли само не успях да направя след освобождението! Изпълни се мечтата на целия ми живот: станах шофьор на аварийна кола в „Мосводопровод“ и завинаги си излекувах язвата с „Московская особая“.

Започнах да печатам отначало отвратителни стихчета, а след това сносни разказчета за деца. Съчинявах песнички, без да предполагам, че хората ще пеят с пречистващ смях и сърдечна тъга някои от тях.

Навреме успях да разбера, че главното е да бъдеш свободен писател, а не печатан и затова бях щастлив да пълня чекмеджето със съчинения, които сега вече, слава на Бога и на издателите, се предлагат на вниманието на Читателя. Какви успехи още ме причакваха на жизнения ми път? В съавторство с моята първа жена произведохме сина ни Алексей, безразсъдно наследил скромна част от моите не най-скверни пороци, но и притежател на куп такива достойнства, наследени от майка си, каквито аз не съм и сънувал.

Мислех си вече, че никога в печалния ми залез не ще блести любов с усмивчица прощална, когато изведнъж преди двайсет години на небесата, слава на вси светии – от юдейските и руските до индуските и китайските – бе сключен моят щастлив, любовен брак с най-прекрасната, както ми се струва, от жените на света, с Ира.

Държейки се здраво един за друг, ние успяхме да се измъкнем от блатния застой – на брега на Свободата; иначе със сигурност щяха да ме окошарят за съчиняване на антисъветски съчинения. И се разкарахме. В противен случай не бих преживял раздялата с Ира, с Альоша и Даня, с Музата, с милата свобода или просто щях да се пропия до дъно. В Америка успях да напиша повече от десет книги за трийсет години. След като за първите трийсет и три години живот съчиних всичко на всичко една тънка книжка за деца.

Какво е това, ако не успех?

Разбира се, аз смятам за личен свой успех и това, че заедно с целия свят дочакахме все пак издиханието на гнусната Система, изхитрила се, за нещастие, да остави на руското общество такова гнило наследство и такова количество от своите зловредни гени, че тя, Системата, още дълго ще изглежда на хората, лишени от инстинктите на свободата и достойната жизнедеятелност, образец на социално щастие и мярка за благонравие.

И тъй, какво още? В Америка, във Флорида, успях, не без помощта на Ира и личния ми ангел-хранител, да спася собствения си живот. За тази цел ми беше нужно първо да получа инфаркт, след това да седна зад кормилото, да се откарам до болницата и да успея да кажа на хирурга, че съм готов да рискувам със стопроцентно успешна операция на сърцето.

Така или иначе, аз действително успях тогава да си издърпам краката от оня свят, което, ей Богу, беше още по-удивително, отколкото мигът на моето зачатие, доколкото…

Честно казано, ако през 1929-а имах някаква информация за условията за живот на Земята и ако зависеше лично от мене да бъда или да не бъда, то… не знам какво решение бих взел, не знам.

Впрочем, независимо от справките за ужасите на земното съществуване, за войните и въобще за трагизма на Битието – за геноцидите, мерзостите на Сталин и Хитлер, дивото бълнуване на болшевишките утопии, терариумите на комуналките и т.н., и т.н., все едно, пак бих успял да изкрещя: ДА БЪ-ДААААА! – за да не ме изпревари някаква по-жизнелюбива личност. Възможно е това да би било спокойното, умно, дисциплинирано, прилежно, талантливо, свръхчестно момиченце, мецосопрано или арфистка, за което мечтаеха горките ми родители…

С една дума, днес, както винаги, сърдечно славословейки Бога и Случая за едва ли повторимото щастие на съществуването, и горко жаля се, но и със сълзи словата скръбни не измивам, както е казал Пушкин, обичам жена си, децата, шпаньола Яшкин, благодаря на живота за всички подарени ми от него прекрасни – понякога до родство на душите – приятели, а пред Свободата благоговея. Разбирам, че много неща не съм успял да узная, да видя, да прочета, да съчиня, да вкуся, да изпробвам и, естествено, да умра.

Не знам как ще бъде в следващия живот с обучението по латински, гръцки, китайски и английски, но да опъна петалата винаги ще успея като всяко от живите същества на – нека лицемерите и идиотите да сметнат това за политически некоректно – белия свят, обожаван от всички разноцветни хора, животни, птици, пеперуди и растения.

Повярвай ми, Читателю, с всичко друго, но не и с такава неизбежна работа като умирачката никой от нас не бива непристойно и истерично да бърза – дай, Всевишни, всекиму, на всички и на всичко време да живее и време да мре.

Имение „Петте дъба“

Кънектикът, САЩ,

21 септември 2010 г

 

* Ал. Пушкин. Спомен. Превод К. Кадийски. – Б. ред.

Превод от руски Божидар Томов