0
3567

Най-доброто и не съвсем #2

Лятно издание

Навин Г. Кан-Досос, Pool Paintings. Part I , снимка Яна Лозева

Празна ли е София (или всеки друг град, който не е на морето) през лятото? Традиционно сме свикнали да си мислим, че през юли и август всички са на море, животът е спрял и всички тихичко хибернират на плажа с чаша узо и порция сафрид. Не оспорвам, че това е така в политиката, сценичните изкуства или симфоничната музика, но затова пък визуалните изкуства наваксват и разбиват клишето на пух и прах. Да вземем за пример края на юли, когато се откриваше по една изложба почти всеки ден – от тази с номинираните за наградата БАЗА, през инкогнито откриванията във филиалите на НХГ, за които разбират само приятели и роднини, до редица изложби в частни галерии. Ето го и моя втори обзор на най-добрите и не съвсем изложби в София, а и не само там.

НАЙ-ДОБРОТО     

Pool Paintings. Part I, самостоятелна изложба на Навин Г. Кан-Досос
куратор Виктория Драганова
Swimming Pool
13 юли–26 август 2018

Swimming Pool е от онези места, които са толкова невероятни сами по себе си, че през последните две години, откакто то отвори врати, ми се е случало понякога да се чудя как изкуството може да надвие смайващата гледка и архитектурата. Имало е страхотни изложби там, но такава като Pool Paintings. Part I на Навин Г. Кан-Досос ми се струва, че не е имало. Художничката, базирана в Атина, работи изключително със спецификата на мястото, успявайки да го усвои и „подчини“ с много разбиране и нежност.
Работата на Кан-Досос се базира върху задълбочено проучване за историята на басейните – като архитектурен елемент, носител на колониалистки и класови белези, отразяващи политиката и баланса на силите на времето. Ако се отдалечим за момент от конкретната изложба на конкретното място, проектът е особено значим и с това, че деликатно ни напомня, че животът и средата ни са неизбежно политически натоварени и носещи знака на минало, което понякога дори не съзнаваме.
Изложбата включва огромен стенопис, който се разлива в цялата галерия и реално „вкарва“ басейна във вътрешността, прибира го, освобождава го от конкретиката му на празно пространство и въвежда наблюдателя в подводен пейзаж. На този фон сякаш плаващи на различни дълбочини и с различен ритъм са изложени абстрактни и семи-абстрактни рисунки, отразяващи формите на различните видове басейни. Изложбата е съпроводена и от текстови описания на всички басейни, тяхната история и политическия контекст, в който възникват.
Усещането за внимание и нежност към мястото и желанието за контекстуализиране и разбиране на това необикновено пространство в София са осезаеми и правят изложбата истинско и вълнуващо изживяване. И именно заради това може дори да не ти хрумне да излезеш на терасата на Swimming Pool-а, именно това ми се струва и най-сериозно доказателство за успеха на една изложба там.

Боряна Петкова, H220 см, фотография Яна Лозева

H220 см, Боряна Петкова с участието на Андре Сер-Милан
куратор Ирина Баткова
Галерия Plus 359 (Водната кула)
27 юли–26 август 2018

Боряна Петкова не спира да ме удивлява със своята деликатна и все пак твърда художествена позиция. В работата ѝ рисунката придобива ново значение и успява да ни отдалечи от конкретиката на медията. Петкова разглежда рисунката като акт на споделяне и преосмисляне на връзката с другия, както и на присъствието и движението на тялото в пространството.
220 см е височината, която Петкова стига с протегната ръка. 220 см обаче са и усещането ни за тялото на художничката по цялата му дължина. Специално за пространството на галерията тя създава нови творби, отразяващи именно движението на тези 220 см в пространството, но също и онези 220 см, които могат да отделят нашето тяло от това на някой друг.
Особено хипнотизираща е творбата, в която въпросните 220 см са превърнати в красив стъклен обект – уред за рисуване, за синхронизиране, приковаване, контакт или дори любов? Уред, в чиито два края влизат две ръце, които едновременно рисуват, а свободата и волята са изместени от синхрон, който може да бъде резултат колкото от любов, толкова и от агресия и насилие.
За изложбата Петкова за пореден път работи с Андре Сер-Милан, който създава звуковата среда.
След като преди месец Желко Терзиев за пръв път използва и водохранилището като част от изложбената площ на галерията, сега Петкова и Сер-Милан превръщат плашещото (за някои дори всяващо панически страх) пространство в място за аудиоинсталация. Звукът представлява отново добре познатият ни шум от рисуване, комбиниран със слизащите по същата тази стълба стъпки. И въпреки че работата продължава концептуалната линия на цялата изложба, тя е по-скоро недостатъчен жест, който неминуемо сравняваме с инсталацията на Терзиев, а тя много по-добре се вписваше в цялостния контекст на изложбата му заедно с Красимир Терзиев.
Прави впечатление и изложбената политика на галерията, която под ръководството на Ирина Баткова представя много стойностни концептуални изложби в последно време. Усеща се конкретна линия в изложбената програма, която очевидно се прави с много мисъл и внимание. Всяка от изложбите до момента – кога успешно, кога не толкова – работи активно със специфичното и много трудно пространство на галерията. И макар да съм привърженик на подобна политика и в частност на отделните автори, си мисля, че с времето деликатният концептуализъм на Plus 359 може да се изхаби и да омръзне. За момента оставам в очакване на по-смели и радикални експерименти, защото пространството наистина има огромен потенциал за това.

Валентина Траянова изпълнява Arrivederci, галерия Zoo, Нант, юни 2018

UOOOOooooOO, изложба на Валентина Траянова
куратор Даниела Радева
0GMS, Софийска градска художествена галерия
17 юли–12 август 2018

Ако има нещо в летния художествен живот в София, с което човек може да си достави истинско и неподправено удоволствие, то това е изложбата на Валентина Траянова в едно от най-добрите, макар микроскопични и лукаво „паразитиращи“ пространства за изкуство – 0GMS. С отварянето на всяко от чекмеджетата се активира (или направо се излива) по една от звуковите скулптури на Траянова. В работата си тя използва тривиални думи и изрази, които преобразува до неузнаваемост с мелодия, модулации на гласа, повторения и странни комбинации и звуци. 
Четирите скулптури умело балансират между мелодия и изговорен текст, между звуково и пространствено усещане. Подредени вертикално от най-горното към най-долното чекмедже, работите градират и затварят цикъла – от добро утро до ариведерчи. Така шкафът на галерията никога не е бил по-пълен, макар и чекмеджетата му на практика да са съвършено празни.

Мич Брезунек, Shadow Man, 2017

„Венерин ритуал“, изложба на Мич Брезунек
Галерия L’union de Paris – Пловдив
15 юни–15 август 2018

Макар и да е все по-активен в последно време, Мич Брезунек си остава неизменно встрани от разговорите за младата сцена за съвременно изкуство в България. Дали защото е чужденец, дали защото името му трудно се запомня, или защото твърде много го свързват с други художници, той така и не успява да влезе в широкото публично внимание. А работата му всъщност доста добре се вписва в популярната напоследък естетика, комбинираща абсурд, гротеска и инфантилизъм и представена от вече утвърдени млади (ако можем условно да използваме подобна измислена категория) автори като Мартина Вачева, Мартин Пенев, Димитър Шопов, Вълко Чобанов и др.
Когато видях изложбата „Венерин ритуал“ на Брезунек в Пловдив, аз също бях склонна да я подмина, макар и да има някои доста симпатични работи. Заслужава си обаче човек да се върне, да погледне отново женските образи в живописните работи, да види деликатните реплики за жената между идеализираното естетическо и сексуално тяло и това на дома и майчинството, между култа към красотата и гротеската. Керамичните скулптури, разглеждани поотделно, изглеждат като странни абстрактни форми, които трудно се поддават на каквато и да било вербализация. Но в комбинация с живописта формите сякаш се изясняват и работите взаимно се допълват, разменяйки си иронични реплики.
Брезунек се занимава с женствеността по доста нетипичен за един мъж начин – без да налага свои образи и стереотипи, без да се опитва да борави с чужд за него речник, а по-скоро като студен наблюдател, който ни оставя достатъчно пространство да изберем сами по кой от предложените пътища за интерпретация да поемем.

И НЕ СЪВСЕМ…

„Автобиография“, изложба в САМСИ

„Автобиография“
Аделина Попнеделева, Боряна Росса, Любен Фързулев, Людмил Лазаров, RASSIM®, Сашо Стоицов, Станислав Памукчиев
куратор Надежда Джакова
САМСИ
24 юли–2 септември

САМСИ, изложба „Автобиография“, Боряна Росса, RASSIM®, Сашо Стоицов… Звучи познато, нали? И наистина първото, което те обзема в настоящата изложба, е болезненото усещане за нещо познато, нещо вече видяно и изживяно.
По всяка вероятност това е поредна изложба от дългогодишния кураторски проект на Надежда Джакова, в който тя кани художници да представят изложба, в която рефлектират върху своята биография. Казвам „по всяка вероятност“, защото не можах да намеря доказателства за предположението си нито на сайта на институцията, нито в самата галерия, просто защото липсва какъвто и да било текст, дори и едно изречение няма.
Въпросната изложба събира редица стойностни и важни за съвременното българско изкуство творби, но това не променя факта, че липсват какъвто и да било контекст или спойка между работите. Какво все пак се опитва да раз/каже тази изложба? Какво е общото между тези (авто-)биографии? Все си мисля, че една кураторска изложба трябва да бъде нещо повече от обикновен сбор произведения, събрани с тематично задание.
Другото, което особено дразни, е изборът на творби – не просто добре познати, а показвани многократно в рамките на последната година в София, някои дори и на същото място. Да вземем за пример документацията на пърформанса „Витрувианското тяло“ на Боряна Росса, която можеше да бъде видяна и в самостоятелната ѝ (отново автобиографична!) изложба в САМСИ през септември–октомври 2017 г. Или четирите живописни творби на Сашо Стоицов. Наистина, това е прекрасен цикъл, с най-любимите ми негови работи и не спирам да се наслаждам на леко напомнящото за Ротко усещане, комбинирано с реди-мейд. И все пак, когато ги виждаш толкова често, започва малко да ти омръзва. Справката показва, че Стоицов е показвал творби от въпросната серия в следните изложби в последната година: „Илинденци. Зона за изкуство“ (СГХГ, март–април 2018), „Характерна обоснованост“ (галерия „Аросита“, юли 2018), изложбата на Сашо Стоицов в новооткрития Полиграфия Офис Център, а сега и в САМСИ. И преди съм говорила за това по повод на втората част на изложбата „Спорът за реалостта“ (https://toest.bg/dos-donts-stefka-tsaneva-02/). Може и да се повтарям, но тук случаят е удобен отново да поставя въпроса за това доста често срещано повторение, да не казвам дори предъвкване на едни и същи работи. Не само художниците трябва да имат усещането кога, как и къде се представят, но и галеристите/кураторите трябва да проявят малко съзнание и да не подценяват така жестоко публиката. За хората, които се занимават с изкуство, все едно. Но какво точно си мислят случайните посетители – наистина ли арсеналът, с който разполага българското съвременно изкуство, е толкова ограничен, че се налага да се повтаряме?

Прогнози, снимка Антонио Георгиев Хаджихристов

„Прогнози“
Анжела Терзиева, Елеонора Терзиева, Моника Тошева, Елена Велкова, Северина Даниелова, Силвия Богоева, Ангеларий Димитров, Елина Симеонова, Мартин Трифонов, Мартиан Табаков, Анатолий Йончев
куратори проф. Аксиния Джурова и проф. Станислав Памукчиев
Галерия „Контраст“
7 август 2018–14 септември 2018

В текста си към изложбата кураторите проф. Аксиния Джурова и проф. Станислав Памукчиев коментират: Представените произведения са показателни за нова чувствителност и рефлективност, за мотивациите и естетическите избори на най-младите в живописта и скулпурата. Изречение, което ми е трудно да преглътна, и да приема, че представеното в галерия „Контраст“ наистина отразява „новото“. Наистина ми се иска да вярвам, че въпросното младо поколение може да се отърси от тежката и необяснима меланхолия и мрачност и до болка познатата естетика на 80-те и 90-те и да се включи в XXI век…
Изложбата „Прогнози“, както става ясно и от текста, включва – само и единствено – живопис и скулптура. И за да не стане неволно объркване, жанровото разграничение е подчертано дори и с изброяването на художниците – първо са споменати живописците, после скулпторите (макар Мартиан Табаков да е представен и с рисунки, и със скулптура). И с тези два жанра явно се изчерпва младото изкуство, други форми и медии няма. Разбира се, какво и как да се включи в подобна изложба е избор на кураторите и се вписва в цялостната им концепция, но тук проблематичен ми се струва въпросът, че отново и отново репродуцираме класическото разделение и насилствената категоризация, затваряйки си очите за съвремието.
Прогнозата на проф. Джурова и проф. Памукчиев за съжаление на мен ми се струва не особено оптимистична, което се отнася не толкова до самите художници и техните произведения, колкото до цялостното отношение и възприемане на т.нар. „младо изкуство“. Време е то да започне по-малко да отразява учителите и образците си и повече да търси новото и да експериментира, а за целта това трябва да се насърчава и от образованието, и от сцената за изкуство.

Олаф Остен, Commuting

Commuting, изложба на Олаф Остен
куратор Борис Костадинов
Национална галерия – Квадрат 500
26 юли–26 август 2018

Изложбата Commuting e поредното събитие от активната културна програма на Австрийското посолство по повод на българското и австрийското председателство на Съвета на Европейския съюз. В сравнение с други проекти от тази програма като Бронзовата къща на Пламен Деянофф и разнообразния афиш на Австрийския културен павилион FLUCA, изложбата на австрийския художник Олаф Остен е значително по-скучно и безлично събитие.
Накратко Остен е художник и пътешественик, който прави изключително симпатични рисунки в тефтери върху страничките с карти на света например. Рисунките, освен в оригинал, представя и под формата на огромни принтове на винил, сгънат по средата, за да наподобява разтвор на книга. И с вдигането си в мащаб те се превръщали в „монументални обекти, които респектират с мащаб и размах“. Не съм сигурна обаче с какво точно трябва да респектират, освен с големината.
Истина е, че рисунките са хубави, но какво от това? Кураторският текст например загатва и обещава коментар на миграцията и мобилността в съвременна Европа:
Неслучайно за нейното реализиране беше поканен Олаф Остен – съвременен художник от Виена, който активно и целенасочено работи върху проблематиките на европейските общества, границите и тяхното преодоляване, интелектуалните и историческите взаимовръзки между културите, възприемането на настоящето общество като едно цяло, съставено от милиони хора, устремени към една хуманна цел.
Но срещу това обещание получаваме симпатични рисунки на пътешественик, в които или изобщо липсват коментар и рефлексия за преминаването на границите и културните различия, или те са толкова субтилни, че се губят в сумрака на зала 19.

„Светлина и слово“, изложба на Цветислава Колева и Жаклина Симова, снимка Антонио Георгиев Хаджихристов

„Светлина и слово“, изложба на Цветислава Колева и Жаклина Симова
One Monev Gallery
26 юли–1 септември 2018

Накратко, двете авторки се опитват да представят изкуството на калиграфията под формата на широкоформатни рисунки, принтове и обекти от хартия. Според заглавието трябва да очакваме и игра със светлина, което не се е получило много, но не това е важното в случая.
Важното е, че липсва усещане за смисъл – ок, нека да е калиграфия, но какво се казва с нея, каква е целта? Калиграфията е изкуство на красивото писане на текст. Ако махнеш текста, остава само красивото изписване – без смисъл. А тук случаят е точно такъв. Макар и прекрасно изписани, буквите не образуват думи и изречения, те не са част от някакъв текст, а произволно подредени с цел естетическа наслада. Това пък, от своя страна, превръща цялата изложба в безсмислено упражнение по калиграфия, което може и да има място в НХА, но какво прави в галерия, която се опитва да бъде сериозен фактор на софийската сцена?