Lunar 2026 като пространствено преживяване. Пет места с публика, всяко със своя гледна точка

Lunar 2026 създаде на софийското Ларго обща светлинна сцена върху три от знаковите фасади на властта и обеща потапяне на зрителя в прожекцията. През четирите вечери на специалното издание „Светлините на София“ проследих конкурсната програма „Градски пулс“ от различни места и постепенно стана ясно, че публиката чрез избора на позиция, дистанция и степен на участие създаваше различни версии на събитието. Някъде водеше панорамата; другаде – архитектурният детайл; на трето място –  историческите пластове; някъде басът в музиката се усещаше телесно, а на друго място оставаше възможност за разговор. Нямаше „правилна“ точка, от която да се види всичко.

Международният конкурс събра седем кратки произведения, създадени специално за фасадите на Министерския съвет, Народното събрание и Президентството. Особеното при прожекционния мапинг е, че образът не е  положен върху неутрален екран, а работи с прозорци, колони, входове, корнизи и с цялата символна тежест на сградата. За разлика от представление с предварително определена зрителска позиция, повтарящата се програма на Lunar позволяваше на публиката да се движи между фасадите и да наблюдава едно и също произведение от различни гледни точки.

Архитектурният ансамбъл на Ларгото е замислен да внушава държавна устойчивост, ред и монументалност. За четири вечери светлината направи тази архитектура подвижна и ефимерна. Временната промяна на значението не настъпи само върху стените. Тя се случи и долу, между зрителите: пространството беше използвано като сцена, за стоене, движение, срещи, снимане и семейно преживяване. Политическите спомени са неизбежни, но предпочетох да проследя временното присъствие на публиката в това пространство: къде застават зрителите и как избраното място променя онова, което виждат и чуват.

Пет места с публика, всяко със своя гледна точка

От вътрешността на Триъгълника фасадите бяха близо, а входовете и колоните на централните сгради – отчетливи. Това беше позицията, от която най-добре се виждаше как анимацията „хваща“ архитектурния детайл. Колони, капители и други детайли се променяха ефектно и в синхрон. Същевременно нито погледът, нито фотообективът можеха да обхванат трите страни едновременно. В тази част бяха разположени най-много прожекционни кули и близо до тях ниските честоти се чуваха отчетливо и понякога се усещаха в тялото. За част от публиката това вероятно усилваше ефекта на потапяне, друга част след два последователни цикъла търсеше как да избегне силния бас.

Оттук забелязах следващото място за наблюдение в софийското пространство – подземната улица на Ларгото. Виждаше се, че хората минаваха забързано, но спираха, вдигаха поглед и се усмихваха. Трите големи стъклени купола отразяваха светлината и римските стени проблясваха. На следващия ден отидох долу. Беше интересно да стоиш на улица от времето на Римската империя, да наблюдаваш сгради от средата на ХХ век и дигитални образи от XXI век. Светлината играеше по стъклените покриви,  виждаха се и осветените сгради. Тук най-добре се усещаше съжителството на различни времеви пластове. Мястото предлагаше по-защитена от времето и по-отдалечена от основната тълпа позиция за наблюдение.

Третото място за наблюдение беше и най-централното – на главната площадка в края на стъклените куполи. Оттам се добиваше по-ясна представа за обема на общата сцена. Звукът беше по-мек и зрителят можеше по-спокойно да следи преходите между фасадите или да се потопи в преживяването. Цената на панорамния обзор беше отслабването на важни архитектурни акценти – монументалните входове и колоните вече се виждаха отдалеч. Тук ясно се очертаваше как дистанцията определя възприятието: колкото повече печелиш като цялост, толкова повече губиш като детайл.

Още две позиции подсказваха, че хората не избират място само според видимостта. Към бул. „Княгиня Мария Луиза“ се оформяше група, която имаше панорамен поглед, но оставаше на прага на същинското пространство. В бележките си я нарекох „кръгът на резервираните“. Това е лично впечатление, само предполагаме за мотивите на тези зрители: възможно е оттам да са се чувствали по-удобно. При фонтана пред Президентството образът беше още по-ограничен до една фасада, но широкото място позволяваше разговор и свободно движение. Там видях и единствения човек с инвалидна количка, когото срещнах през четирите вечери. За някои посетители удобното и достъпно място очевидно беше достатъчно, дори когато от него се виждаше само една фасада.

Имаше промяна и от вечер на вечер. В първата вечер реакциите на хората ми се сториха по-предпазливи – тишина, кратки аплодисменти, известно стъписване пред сградите, колебание какво ли ще предложи следващата творба. После зрителите вече разпознаваха реда на програмата. Чух жена да казва на спътниците си: „Сега ще бъде Китай“. Хора оставаха поне за два цикъла, понякога се местеха, за да видят пропуснатите детайли. Публиката постепенно се научаваше как да гледа това необичайно разположено представление.

Една от отличителните черти на прожекционния мапинг в публична градска среда е способността му да създава спонтанно формираща се публика. Наред с хората, дошли специално за събитието, зрители стават и минувачите, които спират, привлечени от светлината, музиката или реакциите на останалите. Те не са избрали предварително произведението и може дори да не познават тази форма на дигитално изкуство. Така мипингът разширява публиката отвъд обичайния кръг посетители на културни събития.

Участието на публиката тази година имаше и съвсем буквална форма: гласуване чрез мобилното приложение. Гласуването беше възможно само на място. Това е логично ограничение, тъй като допуска до вота само действително присъстващите зрители. Чух посетители да се изненадват, че не могат да гласуват по-късно или от друго място. По-ясното обяснение на начина на гласуване е лесно осъществима организационна промяна.

Наградата на публиката получи прожекцията Pink Punk на китайското студио Skgplus. Творбата работеше прецизно с прозорците и ритъма на фасадите, едновременно с това ги населяваше с ярки, почти анимационни персонажи. Авторите от студиото Skgplus се позовават на американската графити артистка Lady Pink при представянето на творбата и това е добре обмислен подход. Това позоваване поставя цветната, привидно консуматорска образност в традицията на графитите, градската намеса и женското присъствие в уличното изкуство. На публиката непосредствено въздействаха анимацията, хуморът, енергичната музика и множеството детайли. Творбата се разпознаваше лесно при повторно гледане и насочваше погледа към фасадите, тъй като не можеше да бъде обхваната наведнъж.

Lunar обещаваше зрелищни прожекции и ги даде. Но преживяването не беше само върху фасадите. То се смесваше със звука, движението, дистанцията, компанията и физическия комфорт. Общата светлинна сцена се разделяше на множество частични гледки, а всеки зрител сглобяваше своя версия на събитието. Това има значение и за документирането на подобно ефимерно изкуство. Официалният запис може да запази проекцията в най-добрия ѝ вид, но трудно предава маршрутите, разговорите, телесното усещане от баса и невъзможността всичко да бъде видяно наведнъж. На тръгване в последната вечер дъщеря ми попита кога и къде отново може да види нещо подобно. Въпросът ѝ може би най-точно показа какво беше направил фестивалът: не беше променил завинаги Ларгото, а беше породил желание преживяването да се повтори.

Таня Миткова е докторант в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, катедра „Библиотечни технологии и културни политики“. Изследва документирането и съхраняването на 3D прожекционен мапинг и други форми на ефимерно дигитално изкуство в институциите на паметта.