За книгите, хората и историята като съдба – с писателя Миленко Йергович разговаря Рада Шарланджиева, превeла неговия роман „Орехови двори”.
Големият босненско-херцеговински и хърватски писател Миленко Йергович ще гостува за първи път в България от 22 до 26 септември. Пристига за срещи с читатели в София и Пловдив, на които ще представи четири свои книги, излезли напоследък на български език – „Буик ривера”, изд. „Панорама” в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне” и ново издание на „Сараевско марлборо”, изд. „Жанет 45” в превод на Русанка Ляпова, и „Орехови двори”, изд. „Летера” в превод на Рада Шарланджиева. Иначе Миленко Йергович е автор на близо 40 книги художествена проза, поезия, есеистика, публицистика. Преводите на творбите му на европейските езици го направиха един от най-четените съвременни писатели на континента и го наредиха сред първите имена в днешната европейска литература.
Българските читатели ще започнат запознанството си с вас с четири ваши книги. Къде стоят тези четири произведения в творчество ви дотук? Къде е мястото им във вашата емоционална биография?
Това са наистина много различни книги. „Сараевско марлборо” започнах да пиша по време на обсадата на Сараево, докато живеех в града, върху който падаха бомби, и я завърших по-късно, когато пристигнах в Загреб. Книгата излезе през 1994 г., тоест, когато войната все още беше в разгара си. Тези разкази по един или друг начин бяха моментно отреагиране на случващото се. „Мама Леоне” е книга за детството и изгнаничеството. Първата й част е изцяло автобиографична, втората – чиста фикция. „Буик ривера” е кратък роман за двама босненци, които се срещат на някаква Измислена земя и там продължават войната, започната в родината. А „Орехови двори” е роман за ХХ век, разказан назад, така че започва днес и се връща към началото на миналия век. Но в същото време всяка от тези истории е опит да се подложат на изпитание границите на жанра, границите на документа и фикцията, за да се разкаже една уникална история. Обичам хората да си мислят, че описаното действително се е случило.
Какви са пътят и рецепцията на всяка от тези книги в другите езикови среди, техните преводни истории? Различно ли откликва публиката от място на място?
Реакциите от страна в страна са много различни. Най-превеждана от споменатите книги е „Сараевско марлборо”. Появила се е на двадесетина езика в голям брой издания. Интересно ми е да следя и да се вслушвам как различните хора от различни култури реагират на моите разкази за войната. По същия начин много ми е любопитно отношението на читателите към „Мама Леоне”, защото сверявам приликите и разликите между нашите детства. И винаги се изненадвам, когато читатели от други култури и езици с разнороден исторически и обществен опит реагират с разбиране на книгите ми.
Вашите четири книги на български са равно разпределени по жанр – два сборника с разкази и два романа. Горе-долу, както във вашето творчество – вие сте автор на приблизително еднакъв брой книги с кратка проза и романи. Пишете и в други жанрове. Кое определя избора ви на жанровия формат. Бих казала, че не са темите – ако вземем например четирите книги, преведени на български, темата на всички е историята, независимо в какви параметри е разгърната…
Аз обичам да смесвам жанровете, да преминавам от един в друг, да пиша различни видове текст. А що се отнася до историята, тя занимава съзнанието ми само дотолкова, доколкото отрежда съдбата на конкретните хора, като ги формира, унищожава или пренастройва. Животът на всички наши семейства в Хърватска и Босна, както и в България, първостепенно е определен от повече или по-малко трагичните исторически обстоятелства, подчинили нашите общества и общности. Историята на ХХ век е история на нашите семейства. Както никога преди това, в нашия век политиката стана съдба на хората.
При два от вашите романи, „Родът” (който възлиза на почти 1000 страници) и „Орехови двори” (наближаващ 600) има плътно покритие между физически обем на текста и тематичен мащаб, между величината и обхвата. Един от нашите най-авторитетни литературоведи казва, че само по себе си „зданието на романа е вход към времето”. Защо изпитваме толкова силна потребност да градим входове към времето, назад и напред?
Вход към времето – хубава и точна синтагма. Да, хората имат потребност да влизат във времето, и то преди всичко в миналото време. Опитваме се да разберем какво ни се е случило. Или се опитваме да изживеем отново собственото си минало. То ни е по-интересно от бъдещето, защото го познаваме. Бъдещето е нещо мрачно и непознато. Така е в литературата, така е и в живота. Тази тема занимава умовете дори на хората, които нищо не четат.
Историята като фабула и като фикция – нима въображаемата реалност е по-истинският начин да се запомни и разбере историята? Защо документите, фактите и свидетелствата, „осезаемата” реалност, губят контури, убедителност и достоверност в човешката памет, а сюжетът, разказът, поемата оставят много по-траен отпечатък?
Мен най-много ме занимава фабулирането, най-интересно ми е въображението, което стъпва на основата на документа. Това е голямото предизвикателство – да разгръщаш фабула в зададена рамка, вътре в истинските исторически събития. В това занимание трябва да уважаваш историческата фактология, трябва да се движиш в зададените времеви развития и в точно очертаните пространства. Този начин на писане е като да пишеш сонет или поезия. Писателят е воден от собственото си въображение, но и от урагана на историята.
Вашите персонаж са „продукт” на времето, но и на страстите. Кой е главният ваятел на характерите – времето или страстта? Или пък случайността?
Не вярвам на случайността в писането. Случайностите стават в живота. Случайностите определят поетиката на живота. Литературата изневерява на тази поетика. А що се отнася до времената и страстите, в моя свят страстта не играе особено голяма роля, освен когато героите ми не пропадат от излишък на страсти…
Прави впечатление, че в „Орехови двори” най-лаконично е описана последната война в Босна и Херцеговина и доста по-пространно предишните войни. А тя е единствената, която лично сте преживели, писали сте за нея, пък и сякаш младите поколения читатели по-лесно биха разбрали посланията през тази „врата”? Каква е причината за това?
В разказа за ХХ век най-безинтересно е онова, което се случи в края му. Далеч по-вълнуващо е да се вникне в истинските предпоставки за точно този край на века. Но „Орехови двори” не се вторачва в това. Романът просто разказва една пълноводна семейна история във време, което тече назад, така че миналото вече не е увод към бъдещето, а изглежда, че е обратното. Звучи заплетено, но всъщност не е.
В „Орехови двори” описвате различни явления на злото и омразата, на употребата им и на злоупотребата с тях – войните като „мистично упражнение по кръв и кланета”, но и ред други явни и подмолни форми на злодейството, в мирно време, в общностите, в семейството, между индивидите… Човешка потребност ли са злото и омразата? Или са инструментариум на властта, или природен закон, или историческа неизбежност? С какво злото е „мистично” привлекателно?
Хората по природа са зли. Злото е тяхното нормално състояние. Да си зъл е лесно и просто. Да си добър е трудно и уморително. Добротата е сътворяване, а за злото не ти е нужно никакво творчество. Освен това от литературна гледна точка добротата най-често е безинтересна. Тя въздейства монотонно, докато злото е безкрайно разнообразно.
Казвате, че достоверните разкази са страшни, а разкази със щастлив край винаги могат да се измислят. Вашият епос на ХХ век, „Орехови двори”, е точно такъв – истинен и страховит, независимо че в него има и много светли, красиви и лирични епизоди. Въпреки това щастлива остава само дървената кукличка, която седи пред ореховите двори, загледана в утопичната картина на бъдещето. Нима, за да е щастлив, човек трябва да се превърне в дървена фигура или може би обратно – в обезчовечаването единствената жива и чувствителна душа, която може да бъде щастлива, е душата на дървото?
Накрая единственото щастие в човешкия живот е онази детска играчка, от която е започнало всичко. А единственият щастлив дом е куклената къща. В къщата на хората не е имало щастие. Илюзия е, че човек може да бъде непрестанно щастлив. Щастливи са миговете, случайните блясвания на живота. Нещастието е нашето постоянно състояние. Така е за онези, които не вярват в Бога, но и за онези, които вярват. Между другото, в никоя от светите книги не пише, че Бог е създал човека, за да бъде щастлив. По-скоро изглежда обратното. Само Карл Маркс е говорил за човешкото щастие. Но нито една марксистка революция не е дори доближила индивида до щастието, въпреки че много често е успявала да убеди обществото колко е щастливо. Няма нищо по-страшно от обществото, което задължава индивидите да са щастливи.
Кой е вашият щастлив и вашият страшен разказ за ХХI век?
Както казах, щастливи са само някои мигове, изключителни, лични, интимни мигове.А страшната приказка за ХХI век са изгубването на вярата в по-добрия свят, подивелият капитализъм и расизмът, национализмът и шовинизмът, произлезли от това подивяване. Ако се интересувате за какъв расизъм става дума, погледнете през прозореца си или се загледайте в екрана на вашия телевизор. Начинът, по който Европа постъпва днес със сирийските бежанци, е същият като начина, по който същата тази Европа е постъпвала към евреите през тридесетте и четиридисетте години.
В „Орехови двори” казвате „всяка човешка история започва от края”. Така се разгръща и сюжетът на романа – началото е край, краят е начало, началото и краят описват един верижен кръг. Лично върху мен тази композиция произведе потресаващо впечатление. Проследени в ретроспектива, причинно-следствените свързаности между човешките мечти и обективните развития, между човешките намерения и последиците от постъпките ми въздействаха много драматично. Темите ми звучаха по-трагично и ги видях по-знаменателни, отколкото ако действието следваше хронологията. Сякаш чувах мощен реквием на човешкия устрем. Какви бяха мотивите ви да изберете този композиционен подход?
Ами причините за моя избор са именно в това, което описвате като ваше преживяване. Ако е така, значи съм успял.
Човечество, останало без сърце – това е вашата алегория в „Орехови двори”, също и в „Буик ривера”, където двамата герои, сърбин и мюсюлманин от Босна попадат в „намерения рай”, но са неспособни да си върнат сърцата, защото „раят” сам по себе си не е достатъчен. Можем ли ние, хората, да си върнем сърцата – днес ставаме свидетели, на събития, които са не по-малко, а може би и по-страховити от извършените през чудовищния ХХ век, които сте описали? А ако не можем да си ги върнем?
Проблемът на човечеството е изгубването на илюзиите, изгубването на вярата в нещо и на увереността, че трябва да се борим за свободата. Само робът престава да се бори за свобода. Свободата не е постоянно състояние, свободата е процес. А робството започва с втълпяването, че сме свободни.
Утопия ли е красотата?
Не, красотата е това, за което живееш. Животът е красив, колкото и да го оклеветяват. Животът е красив и когато е нещастен. Ако не можем да сме щастливи, правим нещастието си красиво. Да вземем например Балканите, красотата на Балкана е в това, че знае как да пресъздаде нещастието си красиво. Има ли по-съвършен звук от българското, македонското, албанското народно пеене? Едва ли ще се намерят на света по-красиви песни. А в никоя от тях не се пее за щастие.
В смеха ли да търсим истината, в погледа, улавящ парадокса и абсурда на случващото се?
Може да ви прозвуча като полудял свещеник, но аз мисля, че истината е в морала. Истината е в това на всяка цена да се говори истината. Извън това няма истина.
