Начало Книги Изборът Органът на мълчанието
Изборът

Органът на мълчанието

Ружа Лазарова
03.01.2013
3157

Париж през 90-те години е декор на необичайната любов, която пламва между оцелял от нацистките лагери и жертва на комунизма. Любов между 70-годишен мъж и 35-годишна жена, между психиатър и неговата пациентка – анорексичка, която бликва като жизнена необходимост и ще излекува раните от миналото.

Романът „Органът на мълчанието” дава нова перспектива за двата тоталитарни режима – нацизма и комунизма, като сравнява не толкова тяхната същност, колкото белезите, които те ставят в човека. Разказът изследва властта, паметта, желанието – все ключови думи, които съставят постепенно своеобразен речник на оцеляването.

Ружа Лазарова живее в Париж от 1991 г. Досега има публикувани няколко романа на френски език – „На върха на езика” (1998), „Кръстосани сърца” (2000), „Спирачки” (2004). Още с появата си в началото на 2009  г. книгата й „Мавзолей” бе посрещната въодушевено от критиката и селекционирана за три престижни френски литературни награди. Новият й роман „Органът на мълчанието” бе издаден от „Сиела” през 2012 г. Преводът е на Веселин Трандов. Публикуваме откъс от книгата.

Ружа Лазарова, „Органът на мълчанието”, издателство „Сиела”, превод от френски Веселин Трандов, 2012 г., 12 лв.

Ружа Лазарова
Ружа Лазарова

Защо е трудно тази книга да бъде представена чрез откъси – защото е изградена на основата на ключови думи, които се повтарят в текста и повторението постепенно ги видоизменя, натоварва ги с нови значения. Така например, да кажем на 10-та страница, думата „движение“ е отъждествена с желание, с еротика. Когато движението се повтаря на страница 30, по повод на писането, което кара тялото да се движи, читателят разбира, че има нещо еротично в това. Но ако прочете сами страница 30, няма как да го разбере.

Ружа Лазарова

 

Органът на мълчанието

 

– Кога се появи повръщането?

Повдигнах рамене, не си спомнях. Осъзнах, че психиатърът беше заменил във въпроса си спрегнатия глагол „повръщам” със съществителното. Тази граматична промяна ме облекчи, по някакъв начин ме дистанцираше от извършеното.

– На никого ли не си говорила за това?

– Не.

Не разбирах въпроса му, как си въобразяваше, че можех да говоря за нещо толкова лично, толкова противно?

– Никога не съм мислила да говоря истински за личните ми неща. Никой не говореше, в детството ми родителите ми ме учеха да си мълча.

Дрънкахме, дърдорехме, шегувахме се, но не говорехме. Социализмът беше развил у човека специфичен орган на мълчанието, тъй като думите, произнесени веднъж, можеха да се обърнат срещу него; те представляваха потенциална заплаха. Разположен на нивото на диафрагмата, този своеобразен мускул ги хващаше и ги запираше. Това беше защитният орган на вида. Той се развиваше различно при различните индивиди, но с възрастта ставаше все по-здрав при всички. Органът на говора от своя страна отслабваше, неговите тъкани залиняваха.

Имаше най-различни начини да мълчиш. В семейството скандалите заместваха говоренето. Избухваха при най-малкия повод, юрвахме се в тях както в току що снабден магазин, замервахме се с обвинения и доводи – все едни и същи, изборът беше ограничен. Караниците запълваха времето, в което бихме могли да говорим. Навън еквивалентът на мълчанието беше лъжата.

– Лъжех като всички други.

Страхът беше отнел човешката същност на говора, бе го лишил от първичната му функция: да предава мислите и чувствата. Неговите обществени функции се бяха запазили, ала изтъкаваха фалшиво усещане за разбирателство, което се опираше на подозрението. Оказа се, че подозрението сплотява хората, но разбива съзнанието, раздробява го на фрагменти.

Опитах да проследя пътя на лъжата. Първо се бях научила да разграничавам говора от мисълта. После създадох второ, паралелно мислене, което подхранваше говоренето. Истинската мисъл я зарових надълбоко, тя постепенно се покри с кора. Думите ми се адаптираха към социалистическата действителност.

– Имах две личности. Едната вътре, а другата отвън. Истинската ми личност беше вътре. Тя мислеше свободно, беше искрена, ненавиждаше лъжата. Но не тя говореше. Не й достигаше въздух, задушаваше се…

Тъгата ме сварваше винаги неподготвена: душата ми плачеше, оплакваше тази част от мен, която не беше живяла.

В края на шейсетте за първи път преживях нещо ужасно болезнено: афекта на спомените, които дълбоко си изтласкал в подсъзнанието, за да оцелееш. Поради причини, свързани с личния ми живот, реших да отприщя потока на паметта си. Затворих се у нас, седнах и записах съвсем сам една касета. Тази касета беше моят сеанс по психоанализа. Тя промени живота ми. Вътре разказвах за влака, който ни откарваше към Треблинка, беше кошмарно. Говорех, крещях, ревях и се записвах. По-късно разбрах, че съм изживял афекта на спомена за раздялата с моите родители, които не скочиха от влака. Бях на петнайсет.

Никога на никого не съм я пускал тази касетата, самият аз съм неспособен да я слушам. Когато започнах да свидетелствам за ужаса на концентрационните лагери, да ходя по училища, да давам интервюта, съвършено успявах да разделям афекта от спомените. Освен в много редките случаи, когато усещам афектът да се надига.

Социализмът и четенето

Беше топло, някъде в началото на май. Пердето беше дръпнато, слънцето нахлуваше свежо през полуотворения прозорец и отпечатваше върху килима и част от библиотеката голям жълт правоъгълник. Блестящи прашинки изпълваха образувания куб светлина, зад който седеше психиатърът.

– Единственият хубав спомен от пубертета ми е четенето, – казах аз с гръб към библиотеката и поглед, блуждаещ към зеленината на дървото навън.

Спомнях си порива на юношеското ми четене, страстната връзка, която бях имала с книгите. Цензурата, опасността – обстоятелствата – я усилваха, вдъхваха й огъня на незаконните и обречени любови. Но прегръдката с текста можеше да навреди на четенето, да затрудни разбирането на някои романи, тези написани зад Стената, докато още затваряше соц-лагера. Някои от тези текстове съдържаха скрити ключови думи, които разказваха една успоредна интрига, тази на съпротивата, а съпротивата ми беше жизненонеобходима. Беше нужно да охладя страстите си, за да разбера. Трябваше да се отпусна и ключовите думи сами изплуваха от страницата. Научила се бях да контролирам чувствата, четях книгите пламенно или хладно, прониквах ги или ги изоставях. Развила бях невероятен диапазон на чувства към четенето: любов и омраза, желание и презрение.

Начинът, по който четях, се беше променил в Париж, беше станал безчувствен. Вече не подпалваше книгата, бързо се отегчаваше, искаше да я зареже. Прескачаше от книга на книга, нищо не можеше да го задържи. Моето четене беше станало капризно, искаше да притежава, а аз нямах пари и ме беше страх от книжарниците.

Дали четенето беше пострадало от раздялата с моята библиотека? Дали бе изморено от изобилието на книги? Аз бях недоверчива към изобилието, подозирах, че притъпява сетивата, че удавя значението. Или пък беше въпрос на възраст – дали чувствата остаряваха едновременно с тялото? Внезапно разбрах: в Париж четенето ми все още не беше обичало.

Толкова бих искал да я прегърна и да й кажа колко е безстрашна, колко е смело да извади на показ грозното чувство на отвращение към хорицата, които обичат да си хапват, да си угаждат, да закусват в леглото. Така бих искал да й кажа: „Продължвай да не се предаваш!”.

Беше ме страх от книжарниците, претъпкани с книги. Чувствах се странно още навлизане, когато минавах между охранителните колонки. Те пищяха ако засекат електронните пачове, които съвремието бе залепило на гърба на книгите, за да ги предпазва от крадци. За сметка на това, законната покупка бе възнаградена с подарък, картичка или календарче и с шарено найлоново пликче.

Бях почувствала някаква неотложна необходимост да чета, налагаше се да превъзмогна своята неприязън. Дълго време си търсих книжарница. Спрях се пред една витрина, в която книгите бяха красиво подредени, в която заглавията и имената ми говореха. Приближих лице към стъклото и погледнах вътре: размерите ми се сториха подходящи. Беше на точното разстояние от вкъщи: нито прекалено близо, нито прекалено далеч. Избрах си я.

Нямаше крадци, нямаше и читатели в този ранен следобед, само две млади продавачки бъбреха тихо зад касата. Озовах се сама с книгите. Изпълваха рафтовете по стените, изкачваха се по две правоъгълни колони. Трупаха се по масите и техните корици съставяха пъстри мозайки. Имаше по един екземпляр от заглавие, по няколко заглавия от автор, стотици и хиляди автори. В социалистическите книжарници беше обратното – рафтовете бяха монотонни, имаше много екземпляри, но малко заглавия и още по-малко автори.

Привиквах с изобилието, разхождах се между книгите. Спирах, взимах някоя, разлиствах я, четях напосоки, подушвах я. Някои връщах, други стисвах под мишница. Спомнях си. Сдобиването с книги зад Стената беше много по-тънко изкуство. Някои подривни текстове, някои преводи на западна литература, се изплъзваха от цензурата и излизаха в малки тиражи. Книжарниците нямаха имена, носеха името на улицата, на която се намираха. Слуховете ни информираха за доставките. Тогава, рано сутрин, още преди книжарниците да отворят, пред тях се виеше опашка, както пред магазините за храна.

Случваше се някоя подривна книга да се изплъзне дори от слуховете и да се появи инкогнито. Хората, които случайно се намираха в книжарницата по време на доставката, купуваха по два или три екземпляра, в зависимост от парите, с които разполагаха и бързаха да си тръгнат. Знаеха, че става въпрос за грешка, че администрацията ще бъде предупредена, а милицията няма да закъснее и ще пристигне, за да конфискува наличните количества.

Имаше също и забранени книги на чужди езици. Те бяха пътували. Бяха пресекли нелегално границите зад Стената, бяха треперили на всяка митница, унгарската, чехословашката, югославската или румънската, скрити в двойното дъно на куфара или другаде. Имах няколко в моята библиотека. Бях лъгала, бях крала – бях вършила престъпления, за да ги притежавам. Говорехме си на чужд език, който другите не владееха. Обичах ги страстно. И тях също ги бях изоставила там…

Ружа Лазарова
03.01.2013

Свързани статии

Още от автора