Лило Петров за своята пиеса „Ботушът“, чиято премиера е на 24 март във Варна. За неизговорения все още в обществото период на комунистическия терор и нощта на масовите убийства без съд и присъда
С вашата пиеса „Ботушът“ насочвате вниманието към безнаказаните убийства на първите хора в държавата на 1 февруари 1945 г. и последиците от комунистическия терор. Защо млад човек като вас се обръща към онова време, за което дори очевидци избягват да говорят, също историци и хора на изкуството?
Не съм живял по време на комунизма, роден съм през 1990 г., но тази сянка, тази ужасна рана – незарасла и незарастваща, тегне все още. Усещаме я навсякъде около нас в различни процеси – и индивидуални, и обществени. Моят интерес към онзи период тръгна по съвсем банална причина. Като повечето млади хора, и аз се колебаех дали да емигрирам, дали да се махна оттук, дали бих искал децата ми да растат в България и така стигнах до въпроса: А като бягам, от какво бягам, от какво искам да се махна, какво искам да е друго? Така някак естествено започна ровенето назад в историята. Разбрах, че всъщност ние нищо не сме учили за комунизма. Учехме история само до 9 септември 1944 г. и моето поколение съвсем не е наясно с последвалите злокобни събития. Това е огромен проблем, защото някои исторически събития могат да се повторят и как бихме могли да предотвратим повторенията, ако не говорим за историята.
„Помня, за да държа миналото в миналото…“, с думите на Георги Господинов във „Времеубежище“. Или както Теодора Димова казва в интервю за театралната постановка по своя роман „Поразените“: „Травмата не е преживяна, тя продължава да тежи в нас и в общата ни памет“.
Да. Точно така, трябва да помним и да говорим за това. Защото тук има според мен два процеса – единия, че случилото се тогава, през всички тези дълги години, не е достатъчно изговорено в обществото, не е достатъчно преживяно дори и в нашия, всъщност неосъществен, демократичен преход. Престъпленията на комунизма не са изговорени. Другият процес е, че ние сме длъжни – поне аз чувствам дълг към паметта на тези хора, които са станали жертва на престъпленията на комунизма. Като горяните. И защото става все по-тъжно, когато на първи февруари няма кой да почете паметта на загиналите. Малко хора се събират на мемориала в София и това е изключително плашещо. Млади хора въобще отсъстват там. Ако моето поколение не се ангажира с този разговор, рискуваме целият този период да остане в абсолютно забвение, а това е опасно.
Така разбираме и посланието на „Ботушът“. Без да е буквално продължение на „Поразените“, пиесата остава в същата тематика, за да доразкрие жестоката картина. Такъв ли беше замисълът?
В нито един момент не съм го мислил като отговор на „Поразените“. Това беше просто една история, за която знаех и която се нуждаеше да бъде разказана. Аз някак също усетих вътре в себе си потребността да я разкажа и така се получи пиеса с четирима мъже, като реплика на четирите жени в „Поразените“. Замислът не беше такъв, просто така се случи.
Пиесата се опира на исторически събития за осъдените от т.нар. Народен съд, разправата с истинския или набеден враг извън и в партийните редици (Трайчо Костов, споменаван тук само с инициалите Т. К.), историята с ботушите на регента княз Кирил… Всъщност налагаше ли се да използвате художествена измислица, или архивните документи, които очевидно добре сте проучили, бяха достатъчни за изграждането на сюжета?
Съществуват огромни като количество архиви и исторически извори, така че информация за онзи период лесно може да бъде намерена от младите хора. Освен архивите, има и документална литература. В книгите, които съм изчел по темата, са документирани безчет съдби, които, описани дори в сух документален стил, разтърсват. Моята задача беше да разбера как човешкото същество стига дотам, какви са вътрешните механизми, които превръщат един човек в такъв, какъвто не се е родил, какво го кара да стигне до крайности. В този смисъл да говорим за художествена измислица, която отговаря на реално съществуващи събития, е доста условно.
Ако „Поразените“ разтърсват с изповедите на четирите героини, страдащи заради погубените си близки и самите те жертви на комунистическия геноцид над българската интелигенция, то „Ботушът“ въздейства още по-радикално с агресията и бруталността на системата, готова във всеки момент да се обърне срещу всекиго. И това много ясно е изведено в съдбите на четиримата мъже. На какви логически принципи подчинихте изграждането на персонажите? Освен конфликтните, търсихте ли и допирни точки между тях, или заложихте предимно на различията?
Мисля, че най-върлите и най-агресивните, дори най-бруталните палачи на комунизма са били докарани до някакво душевно, физическо и най-вече емоционално състояние, за да станат такива. Тоест – насилието ражда насилие. Преди 9 септември 1944 г. тези хора са вярвали в едно, а то се оказва друго, след това – трето и т.н. Въпросът е по-скоро кой къде поставя точката и именно на това се опитвах да отговоря. В текста са дадени абсолютно всички предпоставки единият персонаж – най-пострадалият, най-малтретираният, да отмъсти на своя мъчител. Даже някак бихме му простили, ако го направи. Но той избира другия път – прошката. И точно това е най-важното, защото за мен поставянето на точка минава през прошката. Да спрем да се сочим с пръст – нещо, което и в днешно време продължаваме да правим. Ако само се мразим и не си прощаваме, не бихме могли да продължим напред. В този смисъл, малко отдалеч отговарям на въпроса ви. Неминуем е конфликтът на персонажите в пиесата – имам предвид реалните личности, ако приемем, че всеки един от персонажите пресъздава реална личност. Различната идеология и различното ниво на техния морален упадък логично предопределят сблъсъка, но в крайна сметка най-големият конфликт е между продължаващата омраза и прошката.
Всеки от четиримата герои претърпява различно развитие и това е едно от достойнствата на пиесата. Тримата овластени, които биха могли да бъдат охарактеризирани като идеолога Георгиев, изверга Бачи и конформиста Симеон, с поведението си свидетелстват за онези манталитетни характеристики, които някои наричат „българските бесове“. За разлика от тях обущарят Петър, макар и жертва, избира, както споменахте, пътя на прошката. Съотношението става трима срещу един… В този смисъл, любопитен би бил коментарът на автора на „Ботушът“ за народопсихологията на българина, наследник на предците си от времето на „Ботушът“…
„Българските бесове“ със сигурност ги има и днес, поради това разделение и тази лесна крачка към омразата, към това да подходиш по-скоро със зло към другия, независимо той как е подходил към теб. Тази разделеност в нашето общество, това непрестанно делене на групи, на все по-малки и по-малки групи, за мен прави днес взаимоотношенията помежду ни още по-сложни. Да, тогава групите са били по-големи и престъпленията са били по-крайни… Но кое днес ни пречи да прекрачим границата към другия? Мен лично, като млад човек, на когото му предстои да изгради семейство в България, това много ме плаши.
Тема за размишление в „Ботушът“ – една пиеса от внука на Димитър Димов, със силна драматургия, сложни взаимовръзки, напрежение, колизии и неочакван край, която след „Поразените“ от Теодора Димова и „Тютюн“ от Димитър Димов идва логично на сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Така ли си представяхте и вие пътя на „Ботушът“?
Текстът беше публикуван от Младен Влашки в списание „Страница“, след което съвсем неочаквано получих обаждане от Стоян Радев, който ми каза, че харесал пиесата и би искал да я постави. Това безкрайно много ме зарадва по няколко причини. Много харесвам Стоян Радев като личност, също и като режисьор. Работата му над „Поразените“ е невероятна – едно представление, което трудно се преглъща и в същото време изживява цялата човешка същност.
Какви очаквания имате за постановката?
В началото на репетициите отправих към екипа на „Ботушът“ моето извинение за това, че пишейки този текст и ровейки се в архивите, аз вече съм изживял моя ужас, а сега те трябва да се справят със същото. Трябва да стигнат до дълбини, от които трудно се изплува. Въпреки това съм абсолютно сигурен, че те ще го направят. Всички ние сме длъжни да го направим. И съм безкрайно благодарен на екипа, че се захвана с този нелек текст.
„Ботушът“ от Лило Петров; режисьор Стоян Радев Ге.К.; художник Даниела Николчова; композитор Калин Николов; плакат Славяна Иванова. Действащи лица и изпълнители: Петър – Константин Соколов; Бачи – Николай Божков; Симеон – Недялко Стефанов; Георгиев – Станислав Кондов и гласовете на Красимир Добрев, Димитър Костадинов, Христо Колев, Траян Лечев, Стоян Радев. Вокали Деница Серафим. Спектакълът не се препоръчва за лица под 14 год. Премиера – 24 март 2023, 19 часа, The Center Варна.
Лило Петров е сценарист, драматург, музикант и композитор. Роден е в София, завършва Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, следва европеистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и завършва драматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като сценарист, продуцент и консултант на телевизионни сериали, като сценарист и продуцент на Фортисимо Фамилия – образователната музикална програма на Софийска филхармония, и др. Има номинация за награда ИКАР за драматургичен текст, 2020 г., и Награда в конкурса на НБУ за нова българска драматургия, 2019 г. Наградената негова пиеса „Добролюб“ беше поставена в МГТ „Зад канала“ от В. Василева.
