0
1459

Поетите на „Златорог“ за Яворов

Във всичките двадесет и четири годишнини на сп. „Златорог” Яворов присъства многообразно, непрестанно; посмъртната му литературна личност облъчва мощно златорожката общност. За него се публикуват десетки статии, есета и спомени, съобщава се за посветени му нови издания и публични прояви, чествания и утра, нови постановки на пиесите му, представят се непубликувани до този момент документи, писма, страници от дневника и новоустановени авторски текстове от периодиката, свързани с националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринско; Яворов е централна фигура от литературноисторическите обзори и проблемни студии. Именно за времето от 1920 до 1943 г. редакторът на „Златорог” – литературният критик и историк Владимир Василев, създава своето епохално дело – двете големи издания на Яворовите съчинения – първо, тритомника на издателство „Александър Паскалев“ от 1924–1925 г., и след това – петтомника на „Хемус” от 1934–1936 г.

За Яворов в „Златорог” пишат и критици, и литературни историци, и поети, и белетристи, и хуманитаристи. През 20-те и 30-те години Яворов става всепризнатият голям трагически поет на българската интелигенция.

Точно Яворов, паметтта за него е и най-естествената връзка на „Златорог” с „Мисъл”; чрез Яворов (в по-малка степен и чрез Пенчо Славейков и д-р Кръстев) се осъщестява приемствеността „Мисъл”–„Златорог”.

В „Златорог” и в средите на златорожци Яворов е вторично митологизиран на една по-висока степен.

През 2020 г. празнуваме сто години от издаването на първата януарска книжка на „Златорог”. Имаме да наваксваме забраните и забравите от т.нар. „социалистически период”, когато златорожщината бе обявявана за вредно явление, а големият критик и редактор бе представян като злостен реакционер. Днес отдаваме дължимото на Владимир Василев и на съредакторите Сирак Скитник и Николай Лилиев, на десетките техни сътрудници – някои знаменити, като Йордан Йовков и Елисавета Багряна, другите – просто таланливи; на издателите Александър Паскалев и на Христо Хаджиев от „Хемус”. В годината на това честване на „Златорог” сто години по-късно ще бъде издадена в Нов български университет фототипна, луксозна и библиофилска книжка първа на списанието в специална кутия с брошурно приложение – студия и анотирана библиография-хроника; ще се проведе в Столична библиотека голяма научна конференция; ще има матине в Народния театър „Иван Вазов”, където Владимир Василев е бил на няколко пъти директор; акцент за „Златорог” ще има през януари в Чирпан с темата Яворов в „Златорог” и през юли на Яворовите дни в Поморие, както и на септемврийските празници на изкуствата „Аполония” в Созопол; ще бъде почетено през октомври делото на Владимир Василев със „Златорог” в родния му град Бургас. Всички тези юбилейни акции се организират от Литературноисторическата школа „Д-р Кръстьо Кръстев” към Нов български университет.

* * *

Поетите на „Златорог“ за Яворов

Още в годините на създаването на своето зряло поетическо творчество (1904–1910 г.) Яворов вече е поет за/на поетите. На неговата литературна личност се посвещават стихотворения и поеми (от Христо Цанев-Борина до Екатерина Ненчева, вече посмъртно), поезията му се пародира повсеместно, явяват се и десетки стихотворни подражания. За поезията на Яворов се пишат литературно-критически текстове, които са заразени с художественост, където се изразява едно усещане, че рационалното не е в състояние да назове нейната същност, където се прибягва до есеистичното; самата посветена му критическа проза започва често да звучи като своеобразна поема в проза.

Художествената нагласа при Яворов предизвиква идентификационни механизми за съкровена близост у новите поети, докато например Пенчо Славейков е респектиращо за „участ царствена роден”, той е някак монументализиращ се „жрец и воин на живота”, той възлиза горд на Голгота. Яворов остава задълго не само творчески близък на младите около „Мисъл”, но и продължава да е някак актуален като поетика и в 20-те години на ХХ век (независимо от разгръщащите се антияворовски стремления при един Атанас Далчев например и неговите радикални опити да се еманципира). Яворов обсебва, прави все нови и нови поети зависими, облъчва ги с всепомитаща сила така, както още по-отдалече това прави и Ботев. Гео Милев чете Яворов не само като „втора еманация на българския расов гений”, но и в изключителната си поема-панихида като български новомъченик, който е дал не само на поетите, но и на българите като общност, нови слова.

Като надграждаща над наследството на „Мисъл” литературната култура на „Златорог” издига тази тенденция на още по-високо равнище. В „Златорог” за поета Яворов пишат осем нови поети; пишат съкровено и абсолютно нетрадиционно; в „Златорог” Яворов наистина е не само вторично митологизирания, но и пределно личностно преживявания от поетите поет. За него в „Златорог” пишат поетите: Дора Габе, Сирак Скитник, Николай Лилиев, Трифон Кунев, Никола Фурнаджиев, но и Георги Райчев (да не забравяме, че той е автор и на стихотворните „Димчови страници”), Асен Златаров (написал и своите сбирки „Цветя за него” и „Цветя за нея”, подписани с псевдонима Аура), както и комплексният литератор Петър Йорданов – една от младите звезди на златорожката общност, автор не само на стихотворни цикли в списанието, но и на статии, преводи, на студии с геополитическа и цивилизационна обхватност. Техните есеистично-поетически текстове се явяват най-често в годините на осъществяване на колективен помен (особено важна е 1924, но също и 1934 и 1939 г.); това са текстове, поръчани от редакторите, организирани, не са се появили като спонтанни индивидуални актове; печатани са редом с други съчинения за Яворов – включително и с традиционни критически работи.

Текстовете на Дора Габе и Трифон Кунев очаквано съдържат и мемоарни фрагменти, където звучат и мотивите на посвещаването в поетическото изкуство – колкото и трудно да се осъществяват подобни инициационни актове в български условия. И в двата известни мемоарни разказа на Дора Габе от „Златорог” (първия – от петата годишнина, втория – вече със заглавие „Моят учител” от двайсетата годишнина, от 1939 г.) е представена любовно съпротивата на младото еврейско момиче срещу опитите да бъде подчинено на могъщата прелъстителна творческа мощ на Яворов, разказано е за опитите на автора на „Калиопа” да наложи гледището си за това как трябва да изглеждат стихотворенията на една начеваща поетеса – не само при Дора Габе, но и при нейната посестрима Екатерина Ненчева, за готовността той да „пренапише” стиховете им по свой маниер. Цитирани са и откъси от писма на Яворов до Дора Габе; разбираме, че тече сложна и опасна (както я нарича самият поет) игра на ухажване и на не само творческо прелъстяване. В първия текст: „Нещо в мен се изплаши: да не бъде премазано, да не бъде обезличено. Писах му тоя си страх. Яворов разбра, че сбърка. Помъчи се да поправи нещо, но напразно. Моята упоритост беше голяма колкото неговата мъжка воля”. И от втория текст: „Още от първа стъпка усетихме как той се отпечатва върху работата ни. Стихът става полунаш, полунегов.” (Свидетелството е и за Екатерина Ненчева; помним, че впоследствие – както бе казано – тя пише едно изключително силно трагическо стихотворение-некролог.) Но и категоричното заключение на Дора Габе още в спомена от 1924-та: „Въпреки своята борба срещу опасното влияние на тоя силен човек и поет смятам Яворов за мой единствен учител. Онова, което научих от него, легна в основата на цялата ми по-късна работа”.

Спомените на Трифон Кунев са публикувани в изцяло посветената на паметта за Яворов книжка осма от „Златорог” за 1939 г. (г. ХХ) – редом с мемоарни текстове на Тодор Влайков и Александър Паскалев, както и с още много разнородни материали. Формули за взаимоотношенията им: „аз винаги спазвах разстоянието, за да засвидетелствам уважението си към прославения вече поет”; „Тогава младите жадуваха не да изместят признатите писатели, а да ги заместят достойно. А старите писатели гледаха с обич и бащинска грижа как се засилват младите”. Всъщност от т.нар. тук „стари писатели” на „Мисъл”, Яворов е млад с младите, той обединява и котка младите, замисля с тях бъдещи самостоятелни издателски проекти, печата дори в „Българан” свои автопародии – редом със стихотворните иронии и на Ланчелото (българановски псевдоним на Трифон Кунев). А ето го и конкретното творческо поучение: „Защо не напишеш чисто индивидуална лирика? Формата на песните с народен дух те ограничава…” Този път съветът е послушан, след като припомня за един получен дар от Яворов, Трифон Кунев прави ефектен пренос: „Но освен шапката върху главата, вътре в главата ми останаха Яворовите думи за индивидуална лирика: така се родиха „Хризантемите”, няколко от които Яворов напечата в „Мисъл.”

Заглавието на статията на поета Никола Фурнаджиев от същата тази паметна книжка осма на „Златорог” от 1939 г. звучи ортодоксално, като за текст с толкова натрапваните ни по-сетне през социалистическите десетилетия разделения на поезията на Яворов на първи дял с гражданска ангажираност и на втори – с индивидуалистически мотиви, с декадентски мрачни настроения. То е: „Социалните мотиви в поезията на Яворов”. Трябва ли да очакваме, че отдавна приютения в списанието „септемврийски поет” от Четворката в Бакаловия „Нов път” и превърнал се в истински златорожец голям лирик се е върнал внезапно към идеите на своя отдавнашен комунистически ментор? Предположенията ни бързо се разсейват. Защото, след един паралел с литературната и обществената личност на Ботев, Фурнаджиев настоява: „Би могло да се говори за социални мотиви в поезията на Яворов, но той не е социален поет, защото в стихотворенията му не се забелязва определен обществено-политически мироглед, той не е борец за такъв мироглед”. И веднага отбелязва, че при Яворов не можем да прилагаме един стеснен въглед за социалното в литературата, противопоставен на разбирането за „художественото”, не можем да мислим за такова противопоставяне – в духа на знаменития левичарски схоластичен спор между „идейници” и „качественици”. Защото, пише Фурнаджиев: „Израсъл в друго време, с други разбирания за поезия, Яворов и в социалната си поезия остава на оная висота, която естетиката на неговото време определяше. Но и тук той е поет с изключителна сила, какъвто е в цялото си творчество”. И авторът на „Пролетен вятър” чувствително разширява представата за това какво са наистина въпросните социални мотиви. А за посмъртното битие на Яворовата литературна личност добавя:

В двадесет и петте години след смъртта на Яворов много неща се измениха в поезията ни. Безсъмнено, нейното развитие не спря – нови хора, ново съзнание, в по-нови форми я тласкаха напред. Заедно с това обаче се затвърдяваше и значението, растеше името на големия поет Яворов. Днес то е скъпо не само на литературно образованата ни интелигенция, но и на всички, които познават българската книга. Не затуй ли обаче и днес се намират хора, които името на Яворов хвърля в тревога, дори в озлобление. Едни от тях не обичат историята.

И т.н.Търся в това отношение опора в някакъв фрагмент от „Почит към литературата”, не намирам, искаше ми се да проследя такава генеалогия – Яворов–Фурнаджиев–Иван Динков…

Своите афористични „Случайни мисли” Георги Райчев (жестоко-психологичният белетрист, но и поет, дал ни своите куплети, редуващи се с есеистични фрагменти от „Димчови страници”, където стои и стиха за траурното ритуално пренасяне на костите на оплаквания от всички певец на меланхолията: „Завърнахме те в бащината къща…”) помества също в книжка осма на „Златорог”, но от 1924 г. Ето две от тези афористични мисли:

Казах: всяка поезия е онова, което е авторът ѝ. Ще прибавя – всяка поезия е дотолкова ценна и трайна, доколкото има корените си в живото чувство и преживени мисли. Всичко друго е маниер, фокуси, виртуозност, и живее докато дойде и го измести по-нов маниер, по-нови фокуси.

За Яворова ние можем да сме спокойни, ценното в неговата поезия са тъкмо това живо чувство и преживени мисли. Дори ние сме поразени, нас ни вълнуват не само откъснатите от вечността и вковани в строфите му мисли и чувства, но и бурното напрежение да се даде повече от онова, което е дадено – нещо неуловимо, неизразимо и страшно.

В досег с поезията и личността на Яворов поетите винаги имат най-силен усет за страшните дълбини в душата му, за тъмните страни на натурата му…

Най-цялостен, най-системно и всестранно обхващащ личността на Яворов от тук обсъжданите творби на поетите е краткият есеистичен текст на Николай Лилиев от десетата годишнина на списанието, от 1929 г., с простото название „П. К. Яворов”. Иска ми се да възпроизведа тук целия този текст, но все пак ще се огранича и ще цитирам началото:

Петнайсет години, откакто Яворов отмина, а сякаш е още при нас, с нас – със своята душа, със своите безсмъртни стихове. Той живее с тайнствената хубост на поет – и за ония, които първи го откриха, и за тия, които сега проникват в неговата поезия. Творец на ново изкуство, той намери свои форми, в които заключи за вечен живот трепета на нашите дни. Няколко поколения вече, различни по дух и настроение, живеят с очарованието на неговата поезия, изляна с неповторими образи и слова. И от истински съвременен поет Яворов се превръща в поет на всяко време.

И целият по-нататъшен текст на финия поет на смирението и съредактор в списанието е отговор на реторическия въпрос: „С какво го предава нашето време на вечността?” Ето с какво:

Яворов пръв у нас разкри душата, своята душа, душата на човека. Проникна в тайните ѝ, освети със светкавичен блясък нейните пропасти и намери само страданието. Надникна от много върхове, спусна се по всички наклони и, чрез жестокостта, която изпита, позна Бога.

И още, първото заключение:

И все пак Яворов не мина през живота като безплътна сянка. Той не презря земните радости, подири любовта – любовта към човека, любовта към родината, любовта към жената. Сред своята „студена непрогледна нощ” той живя в копнежа за небесен мир и към дверите на рая поведе разтреперената ръка на усмихнатото дете. Той живя с тревогите на своето мъдро сърце, което виждаше, чуваше, знаеше всичко и мълчеше. С това сърце пленяваше, диреше, гореше в пламъка на две непримирими души: душата на ангел и демон. С това неспокойно сърце не намери утеха дори в любовта.

Искам да обърна внимание на прозвучаващата като мотив употреба на глаголите тук: „отмина” – „Яворов отмина, а сякаш още е при нас”; „мина” – „Яворов не мина през живота”. Помним, че с тях се играе и в собствен текст на самия Яворов, в неговия „Философско-поетически дневник”, станал първообраз и на драмата „В полите на Витоша”, че тази игрословица има и трагически конотации чрез звуковото съответствие с името на любимата Мина – тя, Мина, мина. Но тук думата ми е за друго: в едно скорошно мое съчинение определих Яворов като „преминаващ” поет, за разлика от други – стабилно стоящите тук, пре-биваващите (напр. Пенчо Славейков, въпреки финалното му оттегляне навън, извън пределите на Родината). Ето, Лилиев очевидно е имал интуиции за тази „преминаваща” същност на Яворовата литературна личност.

И още един построен чрез афористични фрази есеистичен текст също е поместен в традиционно пазената за Яворовата памет осма, ноемврийска книжка – отново от 1924 г.: на автора на оригиналните петербургски стихотворения и картини, на големия есеист и изкуствовед, на втория съредактор в „Златорог”, на човека-енциклопедия, за когото Анна Каменова написа, че всички златорожци са споделяли помежду си, когато е трябвало да се реши някакъв въпрос: „Да питаме Сирака” – това е озаглавеното есе „Непреодолимото” на Сирак Скитник. И отново е текст с трагическо внушение. Четем:

Какво е Яворов?
Неговите песни са твърде ранни билки за нашата пръст.
Самият той – смесената кръв на нашите деди, необузданата воля на една далечна орда.
В него спят пет века и изгрява слънцето на шестия.
Той съединява малкия с големия.
Раздвижи съня на „вечните води” и никой не го обича като брат.
Но пред богатия, който остави златото си на земята, стоим изправени без шапки.

И финалният фрагмент:

Моят последен „спомен” за поета – който изличи всички други, е:
Вечер. Една протегната сляпа ръка, търсеща друга за сбогом.
Това е краят.
Не символ, а – пътя на непреодолимото.

Текст, преизпълнен с енигматична символика…

Оставих за последно при този обзор на текстовете на писалите за Яворов в двадесет и четирите годишнини на „Златорог” поети, критическите творби на автора на стихотворения като римското „Via Appia antica” и на статии и студии, изразяващи общото за цялото им поколение усещане за застрашената от гибел Европа (пак в тази годишнина, 1939-а, Никола Фурнаджиев публикува удивителния си цикъл стихотворения за настръхналия пред взрива тъмен Берлин), на един от най-ярките представители на третото златорожко поколение, на модерно-европейски комплексния литератор Петър Йорданов. Отново в така пространно обговорената тук книжка осма от трагическата година преди разразяването на Втората световна война, той има малък, но силен синтетичен есеистичен текст с простото заглавие „Яворов”. Той също обобщава натрупаното вече през десетилетията знание на българския нов интелигент за централното място на трагическия поет на България не само в националната памет, но и някак поместено във всекидневното битие. Ето как парадоксално започва този текст:

До самия край животът на Яворова остана безсмислена, феноменална игра. Този поет не се издигна до хипотеза за света, защото бе изцяло поет, не мислител. Той живееше в безизходност, загатваше я в образи, но се пазеше, всъщност не бе способен да я закрепи в понятия. Той бе изцяло интуитивен.

Поезията му е тежка, трудна, смазваща. Същевременно тя освежава, защото поставя душата в досег с дълбоки извори. Тя е още безидейна, в най-прекрасния смисъл на тази дума. Тя не предлага нито една идея, а – целия живот. Все пак това е свят вътрешен, духовен, който остава неподчинен на външните неща.

Можем много да размишляваме над истинността и валидността на ред формули от това късо есе: „Той никога не разбра дали за него страданието беше спътник на живота, или същина”; „В живота му играха роля две жени, които той, според склонността си, преобрази в символи”; „Този поет живя, повече от всеки друг, с мисли за смъртта”; „Като всеки чувствителен човек, той беше пророк, когато засягаше своята лична съдба”.

В следващата година, 1940-а, в книжка трета, март, Петър Йорданов публикува на уводно място важната статия „Някои аналогии в съвременната ни поезия”, където Яворов, неговата литературна личност е централната фигура, тук е поставена гледната точка, към която непрекъснато се връща и откъдето се тръгва в нови посоки. Малък пасаж от статията: „Яворов /…/, който живее в непосредна близост с Пенчо Славейков и Кръстев и определя себе си върху фона на умственото състояние на техното време – се явява духовно близък, духовно „идентичен” на Лилиев, Дебелянов, Траянов („Химни и балади”), като с цялата своя същина прескача времето, в което е живял, за да бъде съвременен на една епоха друга, основно неспокойна, разколебана, предлагаща му истинската атмосфера, в която би могъл да диша и да бъде разбран”. И още една обобщителна аналогия: „Но един много по-широк кръг е възможен, в чийто център безусловно застава Яворов, когато строим своите аналогии за общата склонност на едно поетическо поколение към затворен, съсредоточен и упорит себеанализ, към една неясна и неформулирана философия, в която има елементи на солипсизъм и която е основно идеалистична”.

Макар и не толкова грандиозен като обем, целият този корпус от текстове за Яворов на поетите на „Златорог” е извънредно богат на оригинални и неочаквани мисли, на прояви на тънки интуиции, на изискващи смелост и свобода на съзнанието прозрения. Много често поетите имат други усети и за биографическите сюжети на трагическия ни поет, каквито професионалните критици нямат (тук изключвам, разбира се, гениалния предговор на Владимир Василев към изданието от 1934 г.). Само един пример: в своите ранни спомени от „Златорог” (по-късно тя добавяше все нови и нови фрагменти, доразвиваше мемоарни сюжети) Дора Габе е изразила в подтекст знанието си за последната година на Яворов като невъзможност да се носи такова бреме – да имаш едно битие в смъртта, както го назовах през 2014 г. – през общо съпреживяната от всички нас Яворова година на траура. Писано е: „Колко века ме делят от деня, в който го видях за последен път, когато беше още жив”; „Как странно и фалшиво прозвучаха думите ми. На него да кажеш „добре дошъл”, също тъй както на всички живи, които виждаш всеки ден и всеки час”.

Разгръщането на формите на социализация на наследството на Яворов и на митологизирането на личността му (включително и в сп. „Златорог” и в златорожката общност) са сами по себе си в своята съвкупност и протяжност един значим литературноисторически сюжет.

12 януари 2020 г., София

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.