В предишния текст обещах да разгледам проблемите около създалата се у нас след изборите на 4 април политическа ситуация. За тях също бе писано много през изминалата седмица, само че част от него ми се струва повърхностно, а друга – тенденциозно и даже манипулативно.
Така редица медии и публични лица (например бившият президент Росен Плевнелиев) започнаха да ни внушават, че в новия парламент се оформили две групи партии: „системните“ и „новите“. Не мога да не обърна внимание на това лукаво определение. Прилагателното „системни“ има за своя подразбираща се противоположност прилагателното „не-(или анти-) системни“, а то – без съмнение е натоварено с негативна конотация. Когато партиите на досегашното статукво – на първо място ГЕРБ, а след това БСП и ДПС – ни се приподнасят именно не като партии „на статуквото“, срещу което масивно гласуваха над 1 млн. избиратели, а като „системни[те]“ партии в страната ни, това определено трябва да ни внуши, че онези, които им противостоят в новосформирания парламент, не просто са политически неопитни или неоформени, но са и образувания с деструктивна програма – партии, рушащи една (така или иначе) изградена и функционираща „система“; партии и коалиции, които вместо позитивна промяна в „системата“ ще доведат до не-система, до хаос.
Тази тънка – на нивото на концептуалността – манипулация, разбира се имаше за първоначална цел да се опита да изкуши партиите на десетилетното статукво, които действително бяха в по-голяма или по-малка степен декласирани на 4 април, да изоставят досегашните си противоречия и да направят усилие да се „разберат“ в името на запазването на „системността“, в името на противодействието на настъпващия „анти-системен“ хаос. Да, детронираният ГЕРБ, тежко поразената БСП и вечният задкулисен „диригент“ ДПС не са и не могат да бъдат единомишленици – в довчерашната „система“ те са даже съперници, но са съперничещи си… „клиентели“, съперничещи си олигархични кръгове. Нещо повече – именно съперничеството им в различни сфери и постепенно отработения „баланс“ помежду им в задкулисието и е „системата“, на която се опитват да ни ги представят за изразители. Та ето – в този момент те са едновременно ударени от народния вот и това ги прави по неволя съюзници – обединява ги в една група, която манипулативно оттук нататък започват да наричат „системните партии“ и да ги противопоставят на онези, които, съумели да подрият тяхната десетилетна „система“, характеризират като „антисистемни“, почти рушителни и създаващи „хаос“.
Мисля следователно, че един от по-дълбоките (но и по-трудно забележимите на повърхността) проблеми, създали се в настоящата политическа ситуация в страната е именно този, за който ни свидетелства започналата да се извършва манипулация. Оттук нататък се появява един постоянен и имащ потенциала да се изостря антагонизъм – антагонизъм между солидно „ударените“ (но не и поразени) формации на досегашното статукво и онези, които олицетвориха протеста и отвращението от това статукво. Сега сякаш се вижда само антагонизмът на всички срещу ГЕРБ (та как иначе – тази партия практически иззе почти цялата „клиентела“ на „бившите комунисти“ и принуди ДПС да търси симбиоза с по-новата „гербаджийска“ олигархия). Аз обаче предвиждам възможен бъдещ антагонизъм на целокупното довчерашно статукво с т. нар. „партии на протеста“, намерили място в този парламент, който би могъл да доведе до ad hoc сближавания на БСП, ДПС и ГЕРБ. Ето защо разчитам тук на политическата зрялост на най-опитната между формациите на анти-статуквото – на „Демократична България“, която би трябвало да има съзнанието, че ситуационна подкрепа на БСП и ДПС за едно бъдещо управление не може да е нещо, на което да се разчита.
Разбира се, най-видимият проблем след изборите на 4 април е фрагментираността на самия анти-ГЕРБ вот, който, да – бе масивен, ентусиазиран (което не означава несистемен) и за който писах миналия път. Там е работата – и тук повечето наблюдатели са прави – че това до голяма степен бе главният мотив, който обединяваше общностите и групите, които постигнаха неутрализирането на Борисов. Днес вече трябва да започнем да си даваме сметка и за различията между въпросните „фрагменти“.
Имах възможност да прочета много острастени изказвания на привържениците на демократичната гражданска общност (на т. нар. „градска десница“) срещу „чалгарите“, гласували за формацията на Слави Трифонов. Прочетох и не по-малко страстни призиви (всъщност изхождащи от привържениците на същата тази общност) да бъдат загърбени „естетическите пристрастия и несъвместимости“ на тези две анти-ГЕРБ групи в името на бъдещите, неминуемо налагащи се общи действия. Ще кажа, че разбирам и двата вида реакции, но трябва да предупредя, че зад двете формации действително стоят две не просто политически различни групи избиратели, но и две дълбоко културно-политически и даже манталитетно-културно различни общности. Всъщност, мисля че въобще не става дума просто за „естетическите“ им пристрастия. Ако бяха само те, то наистина те биха могли да бъдат и „заскобени“. Само че – нещата са по-дълбоки.
Според мен гласувалите за ИТН в немалка своя част въобще не са с профила на… гласуващи за политическа партия и за тях ИТН действително можеше да се нарича по всякакъв друг начин. Защото това са (нека от предпазливост да повторя – в немалка своя част) хора, гласували за шоу-звездата Слави Трифонов и – колкото и неприлично да е (но в името на точността) – за „пича Слави“. С други думи това са хора, чийто мотив при гласуването не е тъкмо политическото, не е „полисът“, а… шоуто, играта – да наложиш „своя любимец“ над „чуждия“, или – в този случай: да дисквалифицираш, да извадиш от „мача“ нелюбимия, онзи, който – казано с езика на тази манталитетна група „вече не можеш да дишаш“. Никак не е случайно, че сред избирателите „на Слави“ преобладават хората между 19 и 28-годишна възраст, „учащите“ и хората със средно образование. Това са хора, за които (все още или поначало) участието в политическия живот се преживява като спортно състезание, като сблъсък на „фен-клубове“. Да, наистина и в един „фен-клуб“ може да възникне нетърпимост към определена публична личност, още повече ако „звездата“ на клуба се е заявила като неин противник (както бе в случая със Слави Трифонов, обявил се яростно срещу „бате Бойко“). Само че тази нетърпимост се изчерпва бързо след „победния край на играта“ и най-важното: не иска нищо друго, нищо определено, нищо повече след „победния край на играта“. Ако си позволя да се „вживея“ в местния представител на електората на „ИТН“, ще кажа, че на въпроса „какво очакваш от тези избори“, той най-вероятно би отвърнал „да падне Бойко Борисов“. На въпроса пък „какво искаш да стане, когато Бойко Борисов падне“, отговорът би бил „да дойде Слави“ и накрай – на въпроса: „а като дойде Слави?“ отговорът би бил – „ами да е Слави“. Толкоз.
Вече съм на възраст и доста ясно си спомням как изгря на политическия небосклон звездата на самия Бойко Борисов. Собствено – по доста подобен начин. Първоначалният Борисов бе „шоумен“ само че в други поприща – „ловеше бандити“, дефилираше в черни „тужурки“, демонстрираше мъжество в телевизионни предавания от типа на „Нощни птици“ и т. н. И да, от самото начало (за разлика от Слави Трифонов) имаше заявки за влизане „в политиката“. Партията му – ГЕРБ, бе формирана като представителство на неговия „фен-клуб“ и именно неговият „фен-клуб“ в началото го изстреля във властта. След това, едва след това, ще припомня, Борисов бавно и постепенно преобразува представителството на „фен-клуба“ си в организатор на бизнес и служебна „клиентела“, която именно вече го задържа на власт цели 10 години. Ето защо обаче – без да се тревожа толкова от „чалгата“, чийто „майстор“ е Слави, безпокойство у мен буди обстоятелството, че над 17% избиратели у нас все още са склонни да гласуват „шоу“-мотивирано, на принципа на „фен-клуба“, така както гласуваха през годините и за днес опротивелия им Борисов. Подчертавам: проблем за мен е избирателното тяло на ИТН. По-голямата част от депутатите на тази партия са ми непознати; от биографиите им разбирам, че имат някаква професионална квалификация, но… как ще се съвместят с другите политически субекти „анти-ГЕРБ“, не те, а техният електорат? Повтарям, той е не просто политически, а и манталитетно различен.
По-нататък: третият политически субект от реализиралите общата политическа задача „фрагменти“: да детронират ГЕРБ и да нанесат удар на десетилетното статукво – „Изправи се, мутри вън“ в най-голяма степен наистина наподобява на „Отечествения фронт“, с който критиците на летния протест сравняваха всичките негови групи. Казвам: формацията ми прилича днес на един микро-анти-ГЕРБ „ОФ“, защото обединява (силно проблемно) определени леви политически персони, неуспели да се интегрират в голямата лятна протестна общност (определено „сегрегирани“ от нея) и амбициозни протестни активисти, идеологически нямащи почти общо с тях. Тук, проблемът който виждам следователно е не толкова в избирателната общност, която ги изпрати в парламента (тя е просто част от голямата протестна общност), а в самите избрани нейни представители – доста различни и с неясен идеологически профил.
И ето: тези три „фрагмента“ на анти-ГЕРБ вота от днес нататък трябва да правят (при това обща) политика в този парламент. Не мога да не отбележа проблемността на тази ситуация, в която „Демократична България“ стои най-стабилно и (нека и аз си послужа иронично с тази дума) „системно“. Проблематичност, казвам, още и затова, че поради различния електорален профил на въпросните „фрагменти“ те – усеща се – имат и различни стартови виждания за близкото бъдеще. Ако ДБ има същинска политическа програма, която се надява да осъществи, без да се бои от (но и без да желае непременно) бързи нови избори, на които, ще кажа и тук, има обоснована надежда да получи по-голям успех, то ИТН – тласкан от масивния си „фен-клубен“ електорат (и от определени задкулисни „гуру“) сякаш е склонна да привижда 45-ото Народно събрание като бърз епизод между първата си – все още частична и една евентуална бъдеща, вече същинска победа. „Изправи се, мутри вън“ пък са по-склонни да съхранят колкото се може по-дълго трудно постигнатото си и крехко единство. А тези три визии за бъдещето, доколкото, както се вижда също се различават помежду си, са още един проблем, който не би могъл да се пренебрегва.
Така или иначе аз откровено заявявам, че желая успех на описаната конфигурация, защото отвъд различията между съставляващите я, тя нанесе сериозен удар на досегашното, трудно поносимо вече политическо статукво в България. Нанесе го, но, мисля, на този етап той не е окончателен и поне в името на довършването на започнатото, едно усилие за решаването на проблемите, които се опитах да очертая, е просто задължително.
