„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Радоил Серафимов (1988, Габрово) е последният носител на Наградата за млад художник „Едмонд Демирджиян” (2014), връчвана всяка година от фондация „Едмонд Демирджиян”. Той е пети поред лауреат на престижния приз и както сам признава, изобщо не го очаквал. Живописта му е с остро чувство за цвят и в същото време леко отстранена от обекта – хладна и подчертано изчистена . Завършил е Средното художествено училище за приложни изкуства в Трявна, специалност „Иконопис”, както и „Живопис” във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Участвал в национални и регионални изложби, има и една самостоятелна изложба в галерия „Орловска” в Габрово (2013). Споделя, че живописта най-много отговаря на неговите емоционални и интелектуални стремления. И тъй като той е сравнително непознат на столичната публика, Митко Новков го помоли най-напред да се представи: 

Да се представите…

Казвам се Радоил Серафимов, от Габрово съм. Завърших най-напред Средно художествено училище в град Трявна, специалност „Иконопис”, после от 2007 до 2011 г. бакалавърска степен във Велико Търново, живопис, и 2011-2012 – магистратура пак във Велико Търново.

Защо там? Защо не в София, в НХА?

Не знам. Може би когато кандидатствах, не бях достатъчно ориентиран…

Ориентиран или уверен?

Може би и уверен. Пък и Велико Търново е, нали, по-близо до Габрово, също по някакъв начин и това ми повлия да кандидатствам там.

Не ви ли убеждаваха после да се прехвърлите?

Да, казваха ми приятели и колеги, върви в Академията, там е по-добре и като среда, а и самият град…

Има ли разлика да учиш тук, в София, в Академията, и във Велико Търново, в Университета?

Да, има. Въпреки че аз тук не познавам средата, не съм много вътре в нея, но спрямо работите, които виждам, на хора, завършили тук, има разлика. И в живописта, и в скулптурата. Макар че във Велико Търново има добра база за правене на скулптура – нивата между двете висши училища са близки там, но в някои отношения повече ми харесват нещата, създавани от колегите тук.

Ще отделите някои, които сте харесали?

Минко Йовчев, Калия Калъчева, Любен Петров, Велислава Гечева… Предишните носители на Наградата „Едмонд Демирджиян”. Калоян Илиев-Кокимото , Зоран Георгиев. Има и други, не мога да се сетя за всички, но ето – Самуил Стоянов…

Изненада ли ви наградата?

Изненада ме, да, аз не я очаквах. Изведнъж стана, просто ми се обадиха и… Аз съм кандидатствал и по други конкурси, ама…

А като разбрахте, че вие сте носителят, какво си казахте: „Е, най-после, забелязаха ме!”, или: „Ха, защо пък точно мен?!”

По-скоро първото – най-после някаква възможност и аз да покажа какво мога вече извън Габрово. Човек се чувства признат по някакъв начин. Казва си: „Е, може би пък не съм толкова некадърен!…” (Смее се.)

В Габрово сте правил изложба?

Да, в галерия „Орловска”.

Как мина?

Добре, мина добре. Имаше доста хора.

Откупки?

А, откупки не, с големите формати трудно става. Имам една единствена през сайта saatchiart.com.

Трудно е с откупките на големоформатни картини. Защо тогава ги правите?

Ами големият формат ти дава повече възможности, по друг начин се разполага боята, по друг начин се рисува, по друг начин стои картината в една зала. Самото усещане да рисуваш на голям формат – не знам, но за мен е по-близко.

Но ограничава покупателните възможности на ценителите…

(Смее се.) Вярно е, вярно е… Но когато ги рисувам, не мисля за това. Мисля единствено за картината и какво искам да направя. Не толкова за съдбата ѝ след това.

Значи мотивацията да направите картината е по-важна от мотивацията да я продадете?

Да, както и от мотивацията какво ще се случи след това с готовата картина.

И какво се случва след това с вашите готови картини голям формат?

(Смее се.) Стоят си в ателието.

Много ли са?

Ами вече към 38 работи.

За колко време?

За три години. Аз, след като завърших магистратурата, около година и половина не бях рисувал въобще, тъй като нямах условия, но намерих едно помещение в Габрово, което е достатъчно голямо с нисък наем, и това вече ми позволява да правя нови работи.

Да правиш изкуство в Габрово, изобщо в България – какъв е подтикът?

Не се замислям чак толкова за средата, в която живея. Вътрешна потребност е да изразиш нещо, което те е впечатлило, което те е провокирало по някакъв начин. Човек иска да изрази тази емоция, която е насъбрал. Видял е нещо, харесало му е поради някакви причини.

Направи ми впечатление на съвместната ви изложба с Едмонд Демиржиян в галерия „Ракурси”, че представяте два типа работи: едни само загатват присъствието на човешкото, докато другите – два женски портрета, доста категорично го заявяват, предизвикателни са и са много обсебващи, бих казал… Тези два типа художествени изображения, хайде да се изразя така, дали отразяват два различни периода във вашето творчество?

Портретите са последните неща, които съм направил.

Защо се обърнахте към тях?

В един момент този изчистен минимализъм – стила, в който работих преди, исках да [го] разнообразя все пак, да не влизам в някакъв стереотип. Това е естествено: човек като се умори по някакъв начин, търси нещо друго.И оттам се обърнах най-вероятно към хората, към портрета, вече чисто индивидуално. Макар че самото рисуване, самите портрети, които съм избрал, там пак има от предишното – самата цветност е много премерена, прибрана, всичко е много изчистено. Комуникират като цвят може би, както и с другите, по-предни работи.

От кого се учите на такъв избор на цветовете?

Не знам дали точно съм се учил от някого. Мой преподавател във Велико Търново беше Красимир Карабаджаков. Иначе много съм гледал западни художници – Дейвид Хокни, Алекс Кац, Герхард Рихтер… Има и други съвременни автори, които наблюдавам – Леон Голуб много ми харесва, макар че той няма общо с моя тип работа.

Вметвам само, че Минко Йовчев, първият носител на Наградата „Едмонд Демирджиян”, също спомена Дейвид Хокни като един от художниците, които харесва и от които се е учил… Вие сте нейният пети носител, говорите и за Дейвид Хокни: имате ли усещане, че наградата търси един сходен тип рисуване – в цветове, в тема, в образност, които да открои?

Да. Аз досега всичките наградени съм ги наблюдавал, възможно е да има такова нещо. Въпреки че има разлика между всички ни, малко или много. Велислава Гечева например прави доста различни неща от всички останали…

Тя май е най-различна наистина, доста по-многолюдна, тъй да се рече…

(Замисля се продължително.) Да…

Питам това, защото ми се струва, че като че ли съществува една такава сякаш тенденция сред младите художници – Минко Йовчев, Калия Калъчева, Нора Ампова: човешкото присъствие като неприсъствие, останали са само следите от човешкото, а то току-що си е заминало…

Да, да. И тогава има значение друго присъствие – на цветове, на форми, които – така или иначе – отново водят към човека.

Празнотата – това ли е днешното усещане за света?

(Замисля се дълбоко.) И празнота, и, може би, този забързан живот, който водим в големите градове. Тези реклами, опаковки… Всичко става все по-стерилно, все по-изчистено. Има едно отчуждение, всеки слага очилата, слушалките – като някаква преграда, откъснат е от всичко останало.

Как влияе тази отчужденост върху вашата естетическа чувствителност?

Не знам точно какво да кажа… Отреагирам, отреагирам чрез изкуството си. Да, забелязвам, че млади живописци и други, които съм гледал, се обръщат към външните образи, към всякакви такива теми, които са около нас. Това са темите на сегашното време по някакъв начин.

На тези теми не съответства ли повече концептуалното, съвременното изкуство? Защо вие например решихте да работите със „старомодната”, казвам го в кавички, живопис?

Според мен в днешно време има всякакви медии, всякакви изразни средства. Всяко ново нещо е нов начин да изразиш една идея. В този смисъл и живописта може да бъде много концептуална, много съвременна. Може да бъде свързана, допълнително около нея да има и обекти, и инсталации. Тя не се къса, тя, според мен, е част от всички останали съвременни изразни средства. А вече кой художник кои от тях избира или усеща, че най-добре може да представи чрез тях идеите си – при всеки е индивидуално. Аз също съм имал идеи примерно за такъв тип работи, но още не съм ги достатъчно избистрил, за да мога да ги приложа. Имах една идея за езиковата бариера, за възприемането на информацията. Когато ние си говорим на български, възприемаме предимно информация, не се замисляме за звука на думите, но когато чуваме друг език, непознат за нас, вече възприемаме само звук, не толкова информация. Мислех в такава посока, въпреки че при толкова художници по света сигурно някой е правил нещо подобно. Трябва да се помисли как да бъде визуализирано това …

Да съдя ли от думите ви, че проблемът за общуването, да има общност доста ви вълнува?

Донякъде да, въпреки че необщуването също е някакъв начин на общуване. (Смее се.)

Да, да, разбира се! Макар че мен повече ме интересува общността, вашата общност. Имате ли общност в Габрово? Съмишленици, опоненти, хора, с които да споделяте и спорите?

О-о-о, има, да, няколко човека, с които можем да си говорим горе-долу. Художници и не само. Но като цяло не чак толкова голяма. Всеки все пак има своите убеждения, разбирания, виждания и допирните точки не са чак толкова много. Имаме разминавания…

В какво се разминавате?

В много неща. Всеки човек може да гледа една картина по съвсем различен начин от друг. Визуалният език се чете по различен начин от всеки.

Не продавате картини… Извинявам се, разбира се, за този въпрос, но все пак – какво работите, за да се изхранвате?

(Смее се.) Безработен съм, баща ми все още ми помага от време на време. И рисувам друг тип картини, които са точно с цел продажба. От тях успявам спорадично да си докарвам някакви доходи и до този момент съм на това ниво.

Не тежи ли такова ниво?

Тежи, разбира се!

И как човек понася подобна тежест?

Засега я понасям, но не знам докога. В един момент трябва да се започне работа каквато и да е, за да мога да се издържам. Тогава пък рисуването може да остане на заден план…

Има ли работни места в Габрово, които да съчетаят творчество и издръжка?

В Габрово освен преподавателски места за учители друго не виждам. А и аз нямам завършена педагогика. Едно време си казвах: „О-о-о, не искам да преподавам!”, сега вече си мисля: „Може би трябваше да я завърша…” Но пък има толкова колеги, завършили педагогика, които не могат да си намерят работа. За едно място са толкова много кандидати, че… Няма гаранция, че като си завършил педагогика, ще те вземат за преподавател по рисуване. Другото са компютрите, някъде в областта на графичния дизайн. Въпреки че аз с компютрите… Имам познания по разни програми, но не са така задълбочени.

Компютърът не е вашето изразно средство?

Като цяло мисля, че не. При принтирането всичко е равно, няма повърхност, рисунък. В компютърните програми има една такава подреденост, стерилност – каквито и растери да се прилагат, които да имитират нещо, те го имитират, те не са истински.

Как стигнахте до рисуването, до боите?

Още от малък. Откакто се помня, имам интерес към боите, към белия лист. Оттам нататък вече майка ми, баща ми ме записаха на уроци по рисуване и след това всичко лека-полека си тръгна в някаква посока. После в Трявна иконопис и така…

Иконописта не е ли шанс за съвместяване на художество с препитание?

Възможно е, но аз не я чувствам толкова близко до мен, както живописта. В живописта намирам пълна свобода за изразяване. Там мога да коментирам по някакъв начин неща, които са ме провокирали. А иконописта – там е съвсем друга нагласа…

Свободата ли е най-важна за вас като художник?

Може би да.

Още нещо?

Когато остана сам в ателието, имам нещо на ум, върти ми се в главата и тогава пред бялото платно всички скрупули, всичко трябва да изчезне. Има само един мисловен процес и реагиране на тази бяла чиста повърхност.

А кое повече чувствате свое, кое ви говори повече – четката, боите, платното?

За мен те вървят в комплект, заедно. Когато видя едно бяло платно, изчистено перфектно, това съвършенство провокира у мен желание за някакво действие. Най-малкото то да бъде зацапано, да бъде разрушена тази геометрична, правоъгълна правилна форма.

Помагат ли ви социалните мрежи да не се чувствате изолиран, сам?

Може би да. Аз отначало бях малко скептичен към фейсбук, защото всеки публикува там какво ли не. Става хаос от информация, интернет всъщност е един голям хаос от информация, всеки гледа да прокара някаква идея, различни мнения, виждания и трудно човек може да намери кое е вярно, кое е истина. Но чрез фейсбук човек може да наблюдава другите, зависи, разбира се, кой каква информация споделя. Аз, честно казано, не съм слагал в моя профил картини. Но можеш ти да си избираш каква информация да наблюдаваш, да виждаш.

Но пък в saatchiart.com има доста ваши неща сложени?

Към 10 са, да.

Това добър начин ли е за самопромотиране?

Ами да. Вместо да си правя специален интернет сайт, когато видях този сайт, сметнах, че е общо взето същото – мога да си направя един профил там. Пуснах картини за продажба там. Не всичките. И една от работите – след три години пауза (смее се), успях да я продам.

Шанс има, така ли?

Има някакъв, но той е винаги неочакван.

А какви са ви очакванията тогава от това, че се занимавате с изкуство, с живопис?

(Смее се.) Очакванията са ми да продължа, колкото мога повече, да се занимавам.

Няма ли опасност на човек да му писне в един момент – работи, работи, пък насреща нищо?

Не, от това може би не. Аз се притеснявам да не започна в един момент да правя едни и същи неща, да потъна в преповтаряне на себе си – това за мен е по-опасно.

Затова ли минахте към портретите?

Може би и поради това, да.

А къде предпочитате да рисувате – в ателието, пленерно?

Предимно предпочитам в ателието. Бялата стена, всичко да е около мен…

Образът как изниква тогава? Тръбите?

Тръбите ги гледах по телевизията, по новините. Говореха тогава за „Южен поток” и ми направиха много силно впечатление как се извиват като червеи. И изникнаха в главата ми тези цветове, бонбонени и така по друг начин вече стоят – като линии в пространството, малко смешни. И оттам тръгнах с тръбите. Но направя ли 2-3-4 работи, усещам, че вече съм приключил с тази тема, влече ме да правя нещо друго, ново.

И как го намирате това ново?

Ох! Понякога се попада в ситуация, когато не намираш нищо и тогава или просто трябва да рисуваш – без да се интересуваш от качество, просто трябва да преминеш през този период, или пък не рисуваш известно време и чакаш нещо да ти привлече вниманието. Да те събуди.

През този период на нерисуване какво ви е настроението?

Всичко наедно. Малко е период на почивка от предните неща, етап за зареждане, малко и раздразнение…

Как ви дойде идеята за портретите?

Попаднах случайно на един интернет сайт, където има камери, момичета за запознанства, с възможност за чат. И те си стоят там, чакат някой да ги заговори или там каквото и да е. Много ми хареса, защото ако човек трябва да си подбере някой модел да му позира, нещата стават изкуствени, трудно можеш да предразположиш този човек да бъде какъвто си е. А те, те са се нагласили тези момичета от сайта, за да бъдат предизвикателни, да бъдат забелязани, но стоейки пред компютъра, все пак са си вкъщи и стоят много естествено. И аз с фотоапарата снимам от монитора на компютъра и след това рисувам.

Това, което казвате, е много интересно. Изобщо не съм се замислял, не можех да си представя дори, че тези лица сте ги взели от виртуалното пространство, че не сте ги работили на живо, като реални модели. Та по този повод: виртуалното ли вече е новото реално?

То е друго изражение на реалното.

И какво ви кара това виртуално да го превърнете в художествен обект?

(Замисля се.) Ами май пак опирам до боята, до цвета, до бялото платно. А интернет е портал към всичко, което ни заобикаля. Свързва ме и с приятели, с колеги от Велико Търново…

Споделяте ли естетически виждания, намерения?

Донякъде да, макар че съвсем друго е живият контакт – човек да седне, да говори. Да вървиш с един човек заедно – това няма кое да го замени. Интернет не може да замени това общуване.