1
6553

Раят на Рафаело

На 6 април 2020 г. отбелязваме 500 години от смъртта на Рафаело Санцио (1483–1520)

Рафаело, Автопортрет, 1504–1506 г., Уфици

Рафаело Санцио (1483–1520) умира на 37 години, когато е постигнал слава и богатство. 500 години по-късно светът и Италия се подготвяха да отбележат юбилея му, за съжаление COVID-19 затвори галериите и осуети честванията. Времетраенето на изложбите, посветени на гениалния художник, ще претърпи промени. Най-голямата проява – изложбата в „Скудерие дел Куиринале“, която бе открита на 5 март, днес може да се разглежда само виртуално на #RaffaelloInMostra. За нея ще прочетете в новия априлски брой на списание „Култура“. На 25 април в римската „Вила Капо ди Бове“ трябваше да се открие изложбата „Да рисуваш и съхраняваш. Писмото на Рафаело до папа Лъв Х“. Текстът, който е в основата ѝ, слага началото на европейската практика за опазване на паметниците на културата. Лувърът планира изложба, посветена на Италианския ренесанс и Рафаело. Замъкът Шантий, недалеч от Париж, където се пазят картините на Рафаело Трите грации, Орлеанската мадона и Мадоната от Лорето, наричана още Мадоната с воала, също отбелязва юбилея. „Рафаело в Берлин. Мадоните на Картинната галерия“ се нарича изложбата в Берлинската картинна галерия. Националната галерия в Лондон подготвя експозиция (3 октомври–24 януари 2021), която ще включва рисунки, картини и други произведения на Рафаело от различни сфери на дейността му – архитектура, археология, поезия, скулптура. До декември в някои европейски градове ще може да се види дигиталната изложба „Рафаело, една невъзможна изложба“. Целта е да се възпроизведат дигитално в естествени размери 45 шедьоври от световни музеи.

Рафаело, Мадоната с щиглеца, ок. 1505 г., Уфици

ЛЕОНАРДО НИ ОБЕЩАВА РАЯ, РАФАЕЛО НИ ГО ДАВА

Антонио Паолучи

„При Рафаело сътворяването изглежда леко и както в Божиите дела, при него всичко се появява като движение на волята“ (Енгр). Рафаело е лек, казва Енгр. Лек като облаците, дърветата, планините, като всичко, сътворено от Бог. Наблюдението на Енгр е красиво и абсолютно вярно.

Заставаме пред Мадоната в креслото или Атинската школа и ни прави впечатление, че всичко това винаги е било там, че не може да бъде по-различно и най-вече, че е родено без усилия, без интелектуална обработка, без нужда от корекции и избор, просто по желание.

Рафаело е желаел Атинската школа и Мадоната в креслото и ето че пред нас чистата Красота придобива форма – окончателна, неизменна, „лека“. Ето защо Енгр е прав, когато сравнява живописта на Рафаело с творенията на Бог и разбира „лекотата“ като върховно постижение на стила.

Рафаело, Мадоната в креслото, 1513–14 г., Палати Пити

„Леонардо ни обещава Рая, Рафаело ни го дава“, казва Пикасо и е напълно прав. Раят за един художник е съвършенство и баланс. Спокойствие и хармония. Радост за очите. Утеха за сърцето. Осъзнаване на окончателното завоевание. Познание, че нищо не може да се добави или отнеме от резултата. Ако това е така, а няма съмнение, трябва да споделим мнението на великия Пикасо.

Раят, който Леонардо с упоритото си експериментиране ни обещава, Рафаело просто ни го дава. Такива размисли ме придружават пред Мадоната с щиглеца. Картината, която 22-23-годишният Рафаело рисува по време на престоя си във Флоренция, преди папа Юлий II да го повика в Рим, за да работи в Апостолическия дворец, е сравнително малка, с размери 107 см х 77 см. Но след реставрацията тя изглежда невероятно голяма.

Осъзнаваш, гледайки я, че чистата Красота няма граници, не може да бъде измерена. Тя нахлува и те прави щастлив. Мадоната с щиглеца е един от онези свръхупотребени шедьоври като Мона Лиза на Леонардо, като Давид на Микеланджело. Колко пъти сме я виждали, възпроизведена в книги, в списания, в картини, висящи над леглата в миналото, в свещените картини от първото причастие! Днес, след като реставрацията е възстановила цветовете ѝ, я виждаме по нов начин.

Пленява нежният италиански пейзаж, тръпнещ в следобедния час, докато спокойните летни облаци преминават по безкрайното небе. Омагьосва меланхоличната красота на Мадоната, любяща майка, съзнала съдбата на сина си, с вечното си и неизменно присъствие като сините планини от фона.

Нежен и в същото време пълен с приглушени поличби е разговорът между свети Йоан Кръстител и младенеца Исус, който гали щиглеца. Малката птичка, която държи в ръцете си и чиито червени пера олицетворяват смърт и възкресение. Рафаело е 20-годишен, когато рисува този шедьовър за своя флорентински приятел Лоренцо Нази, оженил се наскоро. Както свидетелства Джорджо Вазари и както историците на изкуството добре знаят, на 12 ноември 1547 г. картината е сериозно повредена при срутването на къщата на Нази. Възстановяването на повредените и изгубени части е извършено от качествен художник, идентифициран днес като Ридолфо Гирландайо.

В този момент възниква въпросът, който занимава поколения историци на изкуството. Как да се обясни главозамайващата скорост, с която за няколко години момчето от италианската провинция, син на посредствен художник, се превръща в абсолютен и в известен смисъл легендарен герой на Ренесанса?

Някои неща са необясними. Времето и причините за гениалността са и остават загадка. Историкът може само да подбира и интерпретира фактите и да подчертава важните точки в краткия живот на художника. Когато младежът рисува Мадоната с щиглеца, той вече има огромна художествена култура.

Рафаело, Мадоната с розата, 1518–20 г., Музея Прадо

Култура, родена в средата на Урбино (сред скъпоценните фламандци, яснотата на Пиеро дела Франческа и изискания хуманизъм на херцогския двор), израснала в общуването с учителя му Перуджино. От него Рафаело научава и никога не забравя тайната на ритъма, който управлява формите, и Красотата, която ги омекотява.

И накрая, култура, узряла по време на престоя във Флоренция (1504–1508), когато той е чувствителен към творбите на Леонардо, Микеланджело и Фра Бартоломео, но също така открит за цялата тосканска история на изкуството – Лука дела Робия, Верокио, Донатело, Фра Беато Анджелико, Мазачо. Рафаело попива, метаболизира и преобразува всичко. В края на престоя му – преди Залата на подписването (Ватикана), е Мадоната с щиглеца (Уфици).

Osservatore romano, ноември 2008 г., превод от италиански Соня Александрова

Антонио Паолучи (род.1939 г.) е италиански историк на изкуството, специалист по Ренесанса. Бил е министър на културата, директор на музейния комплекс във Флоренция, директор на Ватиканските музеи. Понастоящем е президент на Международния комитет за честванията на 500-годишнината от смъртта на Рафаело.