1
662

Руският патриарх е като генерален секретар

Светият синод е като Политбюро

pavel-adelgeim

На 5 август тази година в Псков бе убит православният свещеник Павел Аделгейм, известен с острите си критики към висшия клир на Руската православна църква. Два дни по-късно „Новая газета“ публикува за пръв път свое интервю с отец Павел Аделгейм, взето през 2003 г.

Какво представлява днес Руската православна църква? Тяло Христово, както е казано в Писанието, организация на алчни хора или затворена корпорация, изградена върху изцяло недуховни принципи? Протойерей Павел Аделгейм се опита да намери отговор на този въпрос в своята книга „Догматът за Църквата“. Направените от него изводи се оказаха дотам шокиращи, че предизвикаха веднага гнева на част от свещенослужителите… Макар да не се появи по щандовете на книжарниците, това неголямо издание с меки корици привлече вниманието. И съвсем естествено. Без да иска Псковският и Великоруски митрополит Евсевий направи забележителна реклама на книгата, когато по време на проповед в Троицката катедрална църква призова вярващите да го защитят от несправедливите нападки на отец Павел. По думите на йерарха настоятелят на храма „Светите жени мироносици“ [1] е опозорил „не само него, но и самата Църква, на която служи“. Отзивите на повечето клирици от Псковска епархия също се оказаха нелицеприятни за автора на книгата. Ето само няколко цитата от стенограмата на заседанието на Епархийския съвет.

Авторът замахва с критическа брадва към действащия устав на Руската православна църква…

Книгата на йерей Павел е кощунствена. В нея има клевети за управляващия епископ, гавра с вярата и нейните свещени канони.

Книгата цели да урони авторитета на Църквата, призвана е да посее съмнения в душите на онези, които са повярвали наскоро и са духовно неукрепнали.

Книгата е антицърковна. Тя подкопава съборността на Църквата…

Цялата стенограма от това заседание бе публикувана във вестника на Псковска епархия – „Благодатни лъчи“ (№2). За щастие се намериха и хора, които по време на това публично обсъждане изказаха мнение, различно от позицията на мнозинството. А по-късно се случиха и някои доста странни неща. Най-напред беше пребит зверски клисарят на църквата, в която бе настоятел отец Павел. Малко по-късно отец Павел катастрофира с колата, която шофираше. И само щастливо стечение на обстоятелствата (ниската скорост на движение) попречи да се стигне до по-сериозни последствия. Експертизата, която бе направена от сътрудниците на ГИБДД [2] по молба на отец Павел, установи, че кормилото на неговата „Волга“ е било предумишлено повредено. Можем ли да считаме тези събития за логично продължение на критичните нападки на автора? Самият Павел Аделгейм не пожела да обвини никого за случилото се. Въпреки това въпросите останаха. Основният от тях можем да формулираме така – как да си обясним това рязко отхвърляне на „Догматът за Църквата“?

Тежко ми е да говоря за това – призна отец Павел, – но в днешно време заради своята световна изолация Руската православна църква все повече се превръща в тоталитарна секта, която е затворена в себе си. Това е ужасно, защото законите за развитие на обществото са такива, че всяка затворена система се разрушава.

Сега имаме генерален секретар – тоест патриарх

 

Отец Павел, нима няма никаква алтернатива?

Църквата трябва да се върне към своите канони, заложени още по време на нейното основаване като вселенска църква. Има догматическо определение, дадено на Втория вселенски събор: Една, Свята, Съборна и Апостолска църква. В своята съвкупност тези признаци определят църквата като уникално явление в света – тя е тяло Христово, защото е основана от Христос. Тя не може да се измени, така както човек не би могъл да промени чертите на лицето си. Тези признаци определят същността на църквата, така като пръстовият отпечатък идентифицира даден човек. При всеки човек този отпечатък е различен. Ако бъде променен макар и един от тези принципи, това вече би било друга църква. Може да се съхранят каноничните правила и уставът, но ако се премахне дори само един признак (същата тази съборност), без него няма да има нито единство, нито святост, защото това ще бъде вече друга църква!

Вероятно поради това все по-често се чуват гласове за необходимостта от реформиране на РПЦ?

Недоразумението е в това, че църквата вече е била реформирана, но никой не иска да забележи това. Затова когато говоря за обновление на църквата, имам предвид не преминаване към богослужение на съвременен език или разрешаване на епископите да се женят. Всичко това са глупости. Ние трябва да се върнем към каноничните принципи. В своята книга аз имах съвършено ясен ориентир – поместния събор през 1917-1918 г. Той е бил подготвян 50 години и бил призван да разгледа най-актуалните проблеми на църковния живот, основният от които – възстановяване на патриаршията.  И не просто възстановяване, а всенародно избиране на главата на руската църква. Абсолютно всички кандидатури били приети и поставени на гласуване, а изборът в храма „Христос Спасител“ бил направен от стареца Алексий (слепец), който извадил от кутията бележката с името на новия патриарх Тихон. Вместо това през 1988 г. (а след това и през 2000 г.) бе приет друг устав на РПЦ, според който изборът на патриарх се извършва на закрито заседание на епископите.

Принципът е същият, както и в съветската система. Сега ние имаме генерален секретар – тоест патриарх. Неговата роля е сведена до това. Освен това имаме Политбюро, тоест Свети синод с още 100 човека. После идват секретарите на областните комитети – наместниците по места. Те имат абсолютна власт. С тази разлика, че на секретаря на областния комитет можеше да се оплачеш. Сега обаче не можеш. Като следствие съвременните църковни понятия са силно изопачени от конюнктурата.

Съществува ли такава?

Е, как! Всичко това тръгва още от съветско време, когато кандидатурите за патриарх бяха съгласувани с КГБ и Комитета по религиозните дела. Тогава съществуваше един-единствен критерий за оценка на възможния кандидат – лоялност към властта. Сега патриархът се избира от корпорация от епископи, но принципът е същият. Трудно можем да спорим с факта, че присъединяването на църквата към държавата й дава материални привилегии, но заедно с това то води до абсолютна зависимост от държавата. При това църквата губи своята духовна свобода, а държавата не придобива нищо. Държавата също е губеща, защото се лишава от тази нравствена сила, която стои редом до нея и винаги може да й каже – ти постъпваш погрешно. Нужно е да има такъв глас, който е призван да свидетелства за нравственото състояние на държавата и обществото. При това църквата трябва да остане за своите енориаши организъм на любовта. А не на правото! Защото епископът има неограничена власт, против която ние принципно не възразяваме, точно както в семейството никой не възразява против властта на бащата. Освен ако, разбира се, той не е пияница или разбойник. Кой би възразил против такава власт, ако мъжът обича своята жена и деца? Властта на епископа трябва да бъде основана на любовта, а не на правото. Да обосновеш властта на епископа с правото означава да й дадеш основания, които църквата изобщо не съдържа.

Но любовта е твърде аморфно понятие…

Любовта е нещо много конкретно, но нейната конкретност не бива да се формализира.  Не е възможно да опишем любовта с думи, нито да я регламентираме точно. Защото любовта е свобода. А правото е тъкмо ограничаване на свободата. Правото е свобода, предоставена и ограничена от нормата. Но ако ние нормираме свободата, трябва да определим точно свободата на всеки човек. В църковното правно поле всички хора са равнопоставени. Ако вземем древните църковни канони, ще видим, че на първо място стои отговорността. Сега от епископа е снета всякаква отговорност. Тя се появява само ако той прояви несъгласие с корпорацията. Това е също проява на тоталитаризъм.

Критиката към вашата книга вероятно също е пример за казаното? Нали изразихте свое мнение, различно от това на останалите и от гледната точка на епископа?

Не само на епископа, а на корпорацията. Цялата работа е в това, че аз излизам против корпорацията в защита на съборността на църквата, а този принцип не може да бъде пренебрегнат просто така. Те могат да го игнорират, могат да не го забелязват, но не могат да го зачеркнат. Ние пеем: „Вярвам в една свята, апостолска църква…“ А когато нашият епископ говори за съборността, даже лицето му се изкривява.

Може ли в този случай като синоним на думата „съборност“ да послужи думата „демокрация“?

Не. Понятието съборност може да означава само един човек. Това вече се е случвало. В историята на църквата е съхранено името на Максим Изповедник, обикновен монах, който е живял през VII век. По това време възниква монотелитската ерес, адептите на която утвърждавали, че Христос има само една воля – божествена. Максим им отговарял: „Христос е имал две воли – бидейки истински и съвършен бог, той станал истински и съвършен човек“. По този повод възникнал спор. Тогава всички патриарси били монотелити. Отсекли ръката на Максим, за да не може да пише. Изтръгнали му езика и го затворили в тъмница, а после го изпратили на заточение. Но ето какво представлява истината – тя няма никакви формални критерии, но има такава вътрешна сила, че бидейки произнесена веднъж, вече не можеш да я убиеш. Изглежда това би трябвало да е достатъчно за йерарсите по отношение на бедния монах. Но не, те го връщат обратно и му заповядват: „Подпиши!“. Какво би им дал този подпис?! И те отново започват да го мъчат, но минава време и това, което е отстоявал Максим Изповедник, става вяра на цялата църква. Тоест той сам е съхранил църковната съборност, а демокрацията се базира на мнозинството от гласовете. С гласовете на мнозинството в църквата не бива да се решава нищо. Така че всеки християнин трябва да има възможност да изкаже своето мнение. Не бива да се запушва устата на никого, защото никой не знае чрез кого Светият Дух ще произнесе словото на истината. Нито епископите, нито миряните, нито клирът – никой не може да претендира за изключителност в църквата. В църквата няма изключителност. Църквата – това е народът Божий и всички се намират вътре в църквата. Никой не стои над църквата, защото църквата е Тялото Христово. Кой би могъл да стои над Тялото Христово, чиято глава е сам Христос.

При това в църквата всеки има различни функции. За равенство в този случай е трудно да се говори. Нима можем да кажем, че кракът е равен на ръката – та те имат различно предназначение. Така е и в църквата. Едно нещо са епископът и свещеникът, а друго – народът. Но всеки от тях може да свидетелства. А да се забранява свидетелството не бива.

Отец Павел, но вие сте съвсем сам със своите убеждения.

Не. Аз получавам много писма (в това число и по интернет) и всички твърдят единодушно, че написаното от мен е правилно. В навечерието на същото това епархийско събрание някои свещеници дойдоха при мен и ми казаха: „Ние сме изцяло съгласни с вас, но не можем да ви подкрепим, защото имаме семейства, деца. Така че ще се изкажем против вас и вашата книга, а вие ще ни простите нашата човешка слабост“. Всичко това е обяснимо – аз не мога да искам от тях мъченичество. Това е такъв подвиг, че на него човек се решава единствено сам.

Протоерей Павел Аделгейм е роден на 1 август 1938 г. Родителите му са репресирани. Израства в детски дом. През 1954 г. става послушник в Киево-Печерската ларва. През 1956 г. постъпва в Киевската духовна семинария, откъдето е изключен от игумен Филарет Денисенко по политически причини. През 1959 г. е ръкоположен за дякон. Завършва Московската духовна академия. През 1969 г. е арестуван за клевета към съветската власт и е осъден на три години лишаване от свобода. По време на размирици в затвора губи десния си крак. Освободен е през 1972 г. Служи във Ферган и Красноводск. От 1976 г. е в Псковска епархия. Интервюто с отец Павел Аделгейм е на Юрий Моисеенко, „Новая газета“.

Превод от руски: Димитрина Чернева.

Очаквайте откъс от книгата на отец Павел Аделгейм „Догматът за Църквата“ в следващия брой на сп. „Християнство и култура“ (бр. 84).



[1] До 22 февруари 2008 г. отец Аделгейм е настоятел на храма „Светите жени мироносици” в град Псков.

[2] Държавна инспекция за безопасност на пътното движение.