0
5076

Сериозно изключение

„Добролюб“ от Лило Петров, режисьор Весела Василева, сценограф Елена Иванова, звукова среда Живка Желязкова, участват Василена Атанасова и гласът на Васил Банов, Малък градски театър „Зад канала“, премиера на 26.11.2019 г.

„Добролюб“ е сериозно изключение сред премиерната продукция на текущия сезон в София. Защото е театър от високо качество.

Постановката е сценично осъществяване на произведението, спечелило конкурса „Нова пиеса ‘2019“ на НБУ. Текстът на Лило Петров е монологична изповед-покаяние на висш офицер от Държавна сигурност, чиято основна линия е изборът под натиск, „изборът“ на репресирания. В сценичната версия той е взет само за начало и ядро на фабулата.

Сюжетът следва действията на майор Жана Ткачова, експерт в „Картотека и архив“ на ДС. На 20 декември 1989 г. тя е задължена да прослуша записа с монолога, за да прецени автентичността му. Около това се завихрят съдбовни събития – и обществени, и лични. Налице е самостоятелна версия, създадена от Весела Василева и нейния екип.

Трансформацията има своя цена. В нейната форма се губи, не става ясен мотивът за произвеждането на записа, който пък мотив следва да дава тласък на целия процес, а усложняването на историята довежда до вплитането на ред анахронизми. Въпреки това, театралният резултат трябва да се отбележи със строго позитивен знак.

Режисьорската работа е впечатляваща. Весела Василева изгражда сложна мрежа от теми, ситуации и мотиви. Мрежата е организирана във висок театрален ключ със съответните му изисквания и внушения. Към това следва да се добави и неординерната изобретателност както при изграждането на характерологията на персонажа, така и при овладяването на сценичното пространство – общо четири квадратни метра.

Тук трябва да се обърне специално внимание на стореното от Елена Иванова. Тя не просто оборудва умело нищожната площ с множеството компоненти на специфичното работно място, но смогва да отвори простор – не само за движението на актрисата, но и за въображението на зрителя. Все в този дух следва да бъде спомената и прецизната работа на Живка Желязкова, както и на Васил Бинев. Промисленият, нюансиран прочит на записания текст превръща Бинев в същински пълноценен партньор на Атанасова.

На Василена Атанасова. Нямам притеснение да заявя, че тя е една от подценяваните големи български актриси. Не че няма и своите главни роли, не че има да се оплаква от липса на ангажименти. Основното обаче, с което притегля днешните български режисьори, е нейната стабилност. Способността ѝ да бъде убедителна и в „невъзможни“ ситуации, да изгражда образ и от фрагмент, е само единият мотив, с който ги привлича. Основният е дарбата ѝ да бъде плеймейкър.

Умението да организираш играта, да задаваш и контролираш общото темпо, да подготвяш разгръщането на поантите, включва в себе си задължението да инструментализираш регистрите си, да ги вкараш в тактическо подчинение, оставайки с това на по-заден план. Опростено казано, приблизително както е в спорта, плеймейкърът работи за голмайсторите. В „Добролюб“ това е изключено – Атанасова е сама на сцената. И почти буквално чело в чело със зрителя.

В ролята на майор Жана тя получава възможност да „върши каквото си иска“. Партитурата е построена така, че актрисата, стига да може, да изрази своята умелост и техника в пълния им обхват. Тя го прави. Прави го почти без да ползва „чисти тонове“, а напротив – с едновременно мобилизиране на различни хармонични честоти, внимателно наслагвайки нееднакво интензивни обертонове над устойчиво поддържания основен тон.

Така строената сложна картина е спектрално овладяна до детайл. Включително моментите на емоционална екстремност са грижливо подготвени и плътно мотивирани. Концентрацията на Василена Атанасова е максимална. Тя ѝ дава възможност да бъде убедителна и в моментите, в които сюжетната линия се подхлъзва към фактическа недостоверност. Резултатът е много високо театрално постижение.

„Добролюб“ има и специфично отвъд-театрално достойнство. Поне според мен той е първият у нас опит по темата „Държавна сигурност“ да се заговори не кресливо, не плакативно и не едноизмерно. Струва ми се, че подобен разговор ще придобива мащабна социална значимост едва през идните десетилетия. Все още е обилно гъста съзнателно хвърляната върху темата „мистична“ мъгла, твърде монохромни са заинтересованите публични заклинания по нея. В този смисъл са „несвоевременни“ както текстът на Лило Петров, така и постановката на Весела Василева. Добре е все пак да се знае и помни кои и с какво са сложили началото на този разговор.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.