1
1051

Сомнамбулите

Австрийският писател Херман Брох (1886-1951) пише трилогията си между 1928 и 1932 г. със съзнание за вековния разпад на ценностите. Епохата на Вилхелм втори между 1888 и 1918 г. е описана и анализирана в „Сомнамбулите” с реализъм и психологическа дълбочина. На български трите романа са издадени за пръв път  от „Алтера”, преводът е на Любомир Илиев.

 

Somnambulite1„В тези три романа един значителен дух прави опит да покаже в символи болестта на днешната ни култура и да я обясни критично”, пише писателят Херман Хесе. „Това са три книги, богати на идеи, написани умно и с вкус. Книги без „герои”, но този недостиг е заменен от дух. Първият роман е все още истински роман, във втория формата започва да се разпада, а в третия писателят действа напълно свободно, като включва и есеистични пасажи – върху духовността и облика на Европа, стила в математиката и логиката, характера на Ренесанса, същността на Реформацията и на немската идеалистична философия. Краят представлява жест на почит към Живота. Тази сериозна творба не е пътеводител в културата или идейна програма, а по-скоро деликатно размишление, замислен поглед към хаоса, чиято заплаха виждаме и чувстваме от все нови и нови посоки, но в него все пак се съдържат кълновете на нов порядък и нова човечност.”

 

„Сомнамбулите”, Херман Брох, изд. „Алтера” 2013, превод от немски Любомир Илиев, 26 лв.

 

Разпадът на ценностите и романът „Сомнамбулите”

 

Този авторски коментар е проект за издателски проспект, който Херман Брох прилага към писмо до Даниел Броди,
директор на издателство „Райн”, изпратено на 17 март 1932 г.

Херман Брох

 „Да не си сторил нещо лошо, защото всички сме тук!” С тези думи на Апостол Павел, изпълнени с примирение и кротка надежда, завършва „Хюгуно”, а с него – и голямата трилогия на Брох „Сомнамбулите”: не поражение, а поврат – това е германската съдба, съдбата на света.

В центъра на този заключителен том е поставен „Разпадът на ценностите”, историческото и познавателно-теоретическото изображение на онзи четиристотингодишен процес, който под ръководството на рационалното ликвидира християнско-платоническата картина на света в средновековна Европа, грандиозен и страховит процес, в чийто край се намира пълното раздробяване на ценностите и разкрепостяването на разума, съпроводени от пробив на цялата рационалност, кърваво и бедствено саморазкъсване на света.

Първите два тома показват крайната фаза на този процес на разпад, показват как човекът, който предчувства бъдещето и се бои от него, още веднъж се опитва да намери житейски смисъл и опора в пределите на старите ценностни представи, да избяга от застрашителното и неотвратимото: ако през 1888 година в „Пазенов” стълкновението с фикциите на националния и евангелисткия дълг все още е актуалният проблем на една юнкерска класа, осъзнала своята собствена консервативна задача, то през 1903 година както задачата, така и главният герой губят остатъка от облика си, който са притежавали, от старите ценностни позиции остава само представата за смътна „порядъчност” и – като нещо особено трайно – основаващият се върху целомъдреността и ревността сексуален морал, фикции, в които търси спасение действащото лице Еш, понеже анархистката му съвест започва да губи почва под нозете си.

В „Хюгуно” процесът на разпад на ценностите е доведен до своя край, започнала е преоценка на света, едновременно с външната революция настава „страховита революция на познанието”, на дневен ред излиза „свободният от ценности” (в стария смисъл) и лишен от морал човек, който се превръща в отмъстител и палач на онова, което е било.

Докато в „Пазенов” все още е запазен стилът на стария семеен роман (макар и осъществен напълно в духа на модернизма), в „Еш” вече намира израз – в строг паралелизъм спрямо историческия процес на разпадане на формите на живот – онзи разпад, онова разбиване на повествователното изкуство, което прави в „Хюгуно” своя изненадващ пробив. Събитията в романа се разгръщат около „разпада на ценностите” и това всъщност не е един, а няколко романа върху различни плоскости на съзнанието и изображението, които стигат от чисто лиричното до чисто познавателното като точен контрапункт и както приемат мотивите от двете предшестващи части, така и засягат – във вътрешна преплетеност – проблема за самотния и обзет от миров страх в процеса на разпад на ценностите човек, за да дадат възможност накрая да възпламне в мощно обобщение предчувствието за бъдещите нрави.

В това съчетание на познавателни и чисто поетически изобразителни средства трилогията „Сомнамбулите” не само създава съвсем нов тип роман, не само представлява жалон и повратна точка в развитието на немската литература, а е и нещо много повече: в своето историко-философско съдържание, в своята художествена нагледност, в своята научна и пророческа прецизност тази творба достига висини, които превръщат нейния създател в проницателен тълкувател на епохата.

Издателство „Райн” поставя с цялата си отговорност този роман редом с произведенията на великия ирландски писател-революционер Джойс, поставя редом с монументалния „Одисей” и „Сомнамбулите” на Херман Брох.

 

Роман Първи

 

1888. Пазенов, или Романтиката

 

І

През 1888 година господин фон Пазенов беше вече на седемдесет и когато го срещнеха по улиците на Берлин, някои хора изпитваха странно и необяснимо чувство на неприязън, нещо повече, в тази си неприязън те дори твърдяха, че имат насреща си злобен старец. Дребен на ръст, но със съразмерно телосложение, не кльощав, ала не и шишкав, той имаше отлична фигура, а цилиндърът, който обикновено си слагаше в Берлин, съвсем не правеше смехотворно впечатление. Носеше брадичка ала кайзер Вилхелм Първи, само че по-късо подстригана, а по страните му нямаше и помен от бялото кече, което придаваше на външността на владетеля известна фамилиарност; дори в косата му, която се бе запазила гъста, само тук-там се провиждаше някоя сива нишка; въпреки седемдесетте му години тя бе останала руса както на младини, с онзи рижо-рус цвят, който напомня изгнила слама и всъщност не подхожда на възрастен човек, на чиято глава очакваш да видиш нещо по-достолепно. Но господин фон Пазенов бе свикнал с цвета на косата си, а и монокълът му се струваше напълно подходящ за неговата възраст. Застанеше ли пред огледалото, съзираше в него същото лице, което го бе гледало оттам и преди петдесет години. Ето защо господин Пазенов не беше недоволен от себе си, колкото и да имаше хора, които да не одобряват външността на възрастния човек и да не могат да схванат, че все пак би се намерила жена, която да го гледа с жадни очи и страстно да го прегръща; според тях би трябвало да са му достъпни единствено полските слугини в неговото имение, с които може да си позволи и известна истерична, но все пак донякъде властна агресивност, нерядко присъща на нисичките мъже. Дали това е вярно не се знаеше, но така мислеха и двамата му сина, ето защо беше разбираемо, че той не би споделил мнението им. Пък и гледната точка на синовете често е субективна, тъй че по-лесно би било да бъдат упрекнати в несправедливост и пристрастност, въпреки неособено приятното чувство, което обземаше човек още при вида на господин фон Пазенов и което дори се усилваше, когато той отминеше, а погледът продължаваше да го следи в гръб. Тук се крие навярно и обяснението за абсолютно неопределимата му възраст, понеже не се движеше нито като старец, нито като младеж, нито като мъж в разцвета на силите си. И понеже съмнението поражда неприязън, нямаше нищо чудно, ако някои минувачи възприемаха тази негова походка като лишена от достойнство, като безцеремонна и неизискана, като умишлено дръзка и насилено коректна. Разбира се, походката издава темперамента; но все пак не е трудно да си представим как някой заслепен от омраза младеж хуква обратно, да препъне онзи, който върви така, да го повали, да му счупи краката, веднъж завинаги да унищожи тази походка. А той си крачи бързо-бързо и право напред, с високо вдигната глава, както правят повечето хора с нисък ръст, и понеже държи гърба си много изправен, малкият му корем се оказва леко издаден, би могло дори да се каже, че го носи пред себе си, дори че ведно с него носи нанякъде цялата си личност, като неугледен подарък, нежелан от никого. Ала тъй като такова сравнение само по себе си нищо не обяснява, възмущението изглежда неоснователно и човек би могъл дори да се засрами от него, докато внезапно не забележи бастунчето покрай нозете. Движенията на бастунчето са разчетени, то се вдига почти на височината на коленете, замира за миг в силно тропване по земята и отново се въззема, а нозете пристъпват редом с него. Те също се вдигат по-високо от обикновено, върхът на обувката се извърта някак си прекомерно навътре, сякаш в знак на пренебрежение иска да покаже подметката си на оногова, който идва насреща му, а токът нанася отривист и силен удар по паважа. Така бастунчето и краката вървят успоредно и внезапно възниква представата, че ако този мъж се бе родил като кон, би бил раванлия; но най-страшното и противното тук е, че този раван е трикрак, че е произведен от подвижна тринога. И те обзема ужас при мисълта, че тази трикрака целеустременост по всяка вероятност е точно толкова фалшива, колкото и праволинейността, и движението напред: насочени са към Нищото! Така не върви никой от онези, които имат сериозни намерения, и ако за миг ни осени мисълта за някой лихвар, който е дошъл в бедняшката къща за коравосърдечно прибиране на дълговете, веднага ще проумеем, че този образ е твърде слаб, твърде земен и ще осъзнаем, че тъкмо така се шляе дяволът или куцука трикракото куче, че този праволинеен зигзаг… но стига толкова; всичко това като нищо може да му хрумне на човек, ако – прикрит зад маската на любезността – разчлени с омраза походката на господин фон Пазенов. В края на краищата подобно разчленяване може да се приложи за мнозинството от хората. И винаги нещо няма да е както трябва. Дори начинът на живот на господин фон Пазенов да не беше толкова изтощителен и той да не отделяше чак толкова време за изпълнението на чисто формални и тям подобни задължения, които води със себе си достатъчно обезпеченото състояние, той пак би бил зает човек, което съответстваше на същността му, а безцелното шляене изобщо не му подхождаше. Два пъти годишно посещаваше Берлин, неизменно с много задачи. Сега отиваше при малкия си син, премиер-лейтенанта Йоахим фон Пазенов.

Всеки път, когато Йоахим фон Пазенов се срещаше с баща си, в паметта му изплуваха спомени от детството, което не бе изненадващо, само че най-вече оживяваха събитията, предшестващи постъпването му в кадетското училище в Кулм. Впрочем, това бяха само отломки от спомени, които изникваха мимолетно и смесваха важното с маловажното. Напълно маловажно и излишно е например споменаването на Ян, управителя на имението, чийто образ въпреки изключителната си второстепенност затъмняваше всички други. Вероятно това се дължеше на обстоятелството, че Ян всъщност не беше човек, а чисто и просто една брада. Човек можеше да го гледа с часове и да недоумява дали зад тази чорлава, непроходимо гъста, макар и мека растителност наистина обитава човешко същество. Дори когато Ян говореше – а то се случваше рядко, – слушателят не беше сигурен кой му говори, понеже думите се образуваха зад брадата като зад завеса и нищо чудно да ги произнасяше някой друг. Най-забавни бяха прозевките на Ян: тогава върху определен участък от косматата повърхност се образуваше цепнатина, която издаваше, че именно там е и мястото, където Ян обикновено приема храната си. Когато Йоахим бе изтичал при него да му съобщи, че ще постъпи в кадетското училище, Ян тъкмо ядеше; режеше си хляб, слушаше мълчаливо и накрая попита: „Е, сега младият господин сигурно се радва?” В този миг Йоахим си даде сметка, че никак не се радва; дори на драго сърце би се разплакал, ала тъй като липсваше непосредствена причина за това, просто кимна и измънка, че се радва.

Припомняше си и Железния кръст[1], окачен в големия салон под стъкло и в рамка. Принадлежеше на един от предците на семейство Пазенов, заемал командирски пост през 1813 година. И тъй като въпросният кръст си висеше на стената, не стана много ясно защо се вдигна такъв шум, когато чичо Бернхард получи същия. До ден-днешен Йоахим се срамуваше от проявената тогава глупост. Навярно се бе ядосал от опитите да бъде смекчено недоволството му от предстоящото постъпване в кадетското училище именно чрез изгледите на свой ред да получи един ден Железния кръст. Във всеки случай брат му Хелмут беше несравнимо по-подходящ за това училище и независимо от изминалите оттогава години Йоахим продължаваше да смята за смешна традицията, според която първородният син трябва да поеме имението, а по-малкият – да стане офицер. Железният кръст му беше безразличен, но Хелмут едва ли не се побърка от възторг от това, че чичо Бернхард е участвал в битката при Кисинген в състава на дивизията Гьобен[2]. Впрочем, той не беше истински чичо, а братовчед на баща им.

Майка им превъзхождаше по ръст баща им и всички в имението й се подчиняваха. Забележително бе упорството, с което Хелмут и той отказваха да я слушат: по това всъщност приличаха на баща си. Правеха си оглушки за нейното настойчиво и протяжно „не” и се ядосваха само когато тя после кажеше: „Гледайте баща ви да не разбере.” Не изпитваха страх дори когато майка им прибягваше до последното си средство: „Е, сега вече не мога да не кажа на баща ви!” Не се страхуваха и когато изпълнеше заканата си, понеже баща им само я стрелваше сърдито с очи и поемаше по пътя си с твърди, праволинейни крачки. Това приличаше на справедливо наказание за майката заради нейния опит да намери съюзник в лицето на общия враг.

По онова време с църковните дела в областта се занимаваше предшественикът на сегашния пастор. Бакенбардите му бяха жълтеникаво-бели и почти не се отличаваха от цвета на кожата, а когато го поканеха на някой празничен обяд, имаше навика да сравнява майката с кралица Луиза[3] сред челядта си. Това звучеше донякъде смешно, но все пак пораждаше чувство на гордост. Сетне у пастора се появи още един навик: да полага длан на главата на Йоахим и да го нарича „млад воин”, понеже всички, включително момичетата полякини в кухнята, вече говореха за кадетското училище в Кулм. Въпреки всичко Йоахим все още изчакваше правилното решение. Веднъж на трапезата майка му бе казала, че не вижда кой знае каква необходимост да го пращат в училището, можел да постъпи на служба и по-късно, като юнкер; така се правело открай време, всички постъпвали така. Обаче чичо Бернхард беше възразил, че новата армия се нуждаела от порядъчни люде и че на благовъзпитан юноша като Йоахим положително щяло да хареса в Кулм. Бащата бе запазил неприятно мълчание – както винаги, когато майката кажеше нещо. Изобщо не я слушаше. Единствено на рождения й ден почукваше по чашата си, вземаше назаем сравнението на пастора и я наричаше „моята кралица Луиза”. Нищо чудно тя наистина да беше против изпращането му в Кулм, но на нея не можеше да се разчита, понеже в крайна сметка подкрепяше бащата.

Майката беше извънмерно пунктуална. По време на доене тя винаги присъстваше в краварника, когато се събираха яйцата – в курника, до обед можеше да бъде намерена в кухнята, а следобед – в пералнята, където заедно със слугините броеше колосаните чаршафи. Тогава всъщност за пръв път бе разбрал за какво го гласяха. Беше с майка си в краварника, ноздрите му се пълнеха с тежката миризма на обор, после излязоха на студения зимен въздух и насреща им се зададе чичо Бернхард, който тъкмо пресичаше двора. Както винаги, беше с бастун; след раняване е напълно приемливо да ходиш с бастун, всички оздравяващи го правят дори когато вече почти не куцат. Майка му спря, а Йоахим здраво се вкопчи в бастуна на чичо Бернхард. И до днес помнеше ръкохватката му от слонова кост, украсена с герб. Чичо Бернхард каза: „Можете да ми честитите, братовчедке, току-що станах майор.” Йоахим изгледа майора отдолу нагоре; още по-висок от майка му, той стори лек, но същевременно изпълнен с достойнство уставен поклон и му се видя още по-благороден, още по-напет от обикновено, а нищо чудно сега да беше и пораснал на ръст, във всеки случай й подхождаше повече от баща му. Имаше гъста, ала късо подстригана брада, която обаче не закриваше устата му. Йоахим се замисли дали е голяма чест да държиш бастуна на един майор, после реши за себе си, че макар и немного, все пак може да се гордее с това. „Да – продължи чичо Бернхард, –ама хубавите дни в Щолпин пак свършиха.” Майка му отвърна, че тази вест е едновременно и хубава, и лоша, отговорът й бе сложен и Йоахим не можа да го разбере докрай. Стояха на снега; майка му носеше кафяво кожухче, меко като самата нея, а изпод кожената й шапка надничаха руси кичури. Йоахим неизменно се радваше, че има същите руси коси като майка си; значи, щеше да израсне по-висок от баща си, може би колкото чичо Бернхард, и когато последният го посочи с пръст: „Е, скоро ще сме колеги по военна служба”, за кратък миг беше дори напълно съгласен с него. Но тъй като майка му само въздъхна, покорно и без никакви възражения, сякаш стоеше пред баща му, той се пусна от бастуна и изтича до Ян.

Този въпрос с Хелмут не можеше да се обсъжда; той му завиждаше и говореше като възрастните, които без изключение твърдяха, че бъдещият войник трябвало да изпитва чувство на гордост. Единственият, който не лицемерничеше и не го предаваше, бе Ян; той просто беше попитал дали младият господин се радва и не се престори, че вярва в това. Естествено всички останали, включително Хелмут, нямаха никакво намерение да му причиняват болка, желанието им беше просто да го утешат. Йоахим така и не можеше да си прости, че на времето е бил убеден в завоалираното лицемерие и в предателството на Хелмут; веднага му се прииска в знак на разкаяние да му подари всичките си играчки – бездруго нямаше как да ги вземе в кадетското училище. Подари му също така своята половина от понито, което бе притежание и на двете момчета, тъй че сега Хелмут разполагаше с цял кон. Тези седмици бяха чревати с беди и все пак бяха хубаво време; никога, нито по-рано, нито по-късно с брат му не бе го свързвала такава дружба. После обаче се стигна до нещастието с понито: от време на време Хелмут се отказваше от новите си права и Йоахим сам можеше да се разпорежда с кончето. Впрочем, макар да се отказваше, Хелмут не рискуваше кой знае колко, понеже през въпросните седмици почвата беше силно разкаляна и язденето из околността бе строго забранено. Но понеже му предстоеше да напусне дома, Йоахим се чувстваше в правото си да взема собствени решения, а тъй като и Хелмут не възразяваше, под предлога, че понито има нужда от движение и извън ограждението си, Йоахим го яхна из нивите. Ала само след кратък галоп се случи нещастието: с предния си крак понито хлътна в дълбока бразда, претърколи се и вече не можа да стане. Хелмут дотърча, след него и кочияшът. Чорлавата глава на понито лежеше сред буците пръст, а езикът му бе провиснал странично от устата. Йоахим още виждаше как двамата с Хелмут коленичиха и галеха главата на животното, но по никакъв начин не можеше да си спомни как са се прибрали у дома, помнеше само, че се бяха озовали в кухнята, където се бе възцарила дълбока тишина, и че всички го гледаха така, сякаш е престъпник. После чу гласа на майка си: „Трябва да кажем на баща ви.” И ето го изведнъж в кабинета на баща му: изглеждаше, че онова наказание, с което майка им толкова често ги бе плашила, прибягвайки към тази омразна фраза, сега вече ще го сполети, само че отежнено и наслоено. Наказание обаче не последва. Бащата само закрачи безмълвно и по права линия из стаята, а Йоахим се стараеше да стои изправен и не сваляше очи от еленовите рога на стената. Ала тъй като все така не се случваше нищо, погледът му започна да блуждае и спря върху синкавата хартиена яка на кафявия на цвят, шестоъгълен полиран плювалник до камината. Почти беше забравил за какво е дошъл тук; само му се стори, че стаята е по-широка от обикновено, а в гърдите си усещаше някаква ледена тежест. Най-после баща му защипа монокъла върху окото си: „Крайно време е да излезеш от дома”, и сега вече Йоахим знаеше, че всички са лицемерничили, дори Хелмут, и в този миг Йоахим дори сметна за правилно, че понито си е счупило крака, пък и майка му винаги го бе клеветила само и само да се махне от къщи. После видя баща си да вади от сандъчето пистолет. Да, точно така, а после му прилоша. На другия ден узна от лекаря, че е претърпял мозъчно сътресение, което го изпълни с гордост. Хелмут седеше до леглото му и макар Йоахим да бе наясно, че баща им е застрелял понито, това отново беше хубаво време, някак си странно уютно и отвърнато от всички хора. То обаче все пак свърши и със закъснение от няколко седмици го отведоха в училището в Кулм. Но когато застана там пред тесния си креват, толкова различен и нямащ нищо общо с леглото му в Щолпин, в което бе прекарал заболяването си, едва ли не му се стори, че е донесъл със себе си онази отвърнатост и това направи пребиваването му на новото място поне в началото напълно поносимо.

Разбира се, през този период от живота му имаше и безчет други неща, за които бе забравил, ала паметта му все пак бе съхранила някои вълнуващи отломки, а понякога дори сънуваше, че говори на полски. Когато бе произведен в премиер-лейтенант, подари на Хелмут коня, на който дълго бе яздил. И въпреки това не го напускаше чувството, че му дължи нещо, че сякаш Хелмут е за него някакъв неудобен кредитор. Всичко това бяха глупости и той рядко се замисляше над тях. Единствено идванията на баща му в Берлин наново го връщаха към спомените за миналото и когато Йоахим питаше как са майка му и Хелмут, никога не забравяше да се осведоми и за състоянието на коня.

 


[1] Германски военен орден. – Б.пр.

[2] Аугуст Карл фон Гьобен (1816–1880), пруски генерал, прославил се с победите си в многобройните войни,водени от Прусия. – Б.пр.

[3] Луиза Пруска (1776–1810),съпруга на пруския крал Фридрих-Вилхелм ІІІ, майка на Фридрих-Вилхелм ІV и Вилхелм І, известна с високите си нравствени принципи и с привързаността си към семейните ценности. – Б.пр.