„Изкуството на Стоян Венев запазва своята естетическа значимост, защото най-важното и самобитното в него е вкоренено в духовното битие на нацията…” На 21 септември отбелязваме 110 години от рождението на художника.

I

Когато на 20 март 1989 г. почина Стоян Венев, отиде си и последният от големите представители на движението Родно изкуство в българската живопис между двете световни войни. Всъщност, ние отдавна бяхме свикнали с неговото отсъствие, защото никъде вече не го виждахме: нито по изложби, нито по събрания, нито по улиците (преди години най-често го срещах в нашия квартал – около Орловия мост, когато сутрин отиваше към ателието си). От време на време, изглежда, за да не го забравим съвсем, изпращаше свои картини за общите изложби. Те наистина напомняха, че е жив, че продължава да работи, но също така свидетел­стваха, уви, че е вече твърде стар и уморен: четката му рисуваше „на прима” с наивистична спонтанност онова, което някога бе сложно, търпеливо и продължително изграждала. А то бе все същото: все същите примитивни селяни – мустакати, ококо­рени, грозни и смешни; все същите селски веселби и забавни анекдоти, които от десетилетия познавахме и ни разсмиваха.

Всичко около Стоян Венев се променяше – материална среда, бит, интереси, манталитет, вкусове. Нашето ново изкуство се бе устремило по нови пътища, към нови хоризонти, защото искаше да общува с целия свят. Родено в недрата на една урба­нистична цивилизация, то се опитваше да отговори на нейните апели и мотиви, а психологическите реакции и езикът му ставаха все по-универсалистични. Само Стоян Венев упорстваше и решително отказваше да се промени. Той бе същият, някогашният художник на примитивното българско село; нищо ново не го докосваше и не искаше да знае за него – стародавен, анахроничен, „като самотен клас, забравен от жетваря”. Той оставаше там, вкоренен в своето време и можеше да бъде разбран само чрез него.

А какво всъщност бе Времето и какво предлагаше то на нашия художник? Какво той бе взел от него и какво му е дал?

II

Стоян Венев завършва живопис в Художествената академия през 1931 г. при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов. Не се знае до каква степен той се е вслушвал в техните съвети и доколко ги е следвал в студентските си работи, но още с първите си творчески прояви Венев е в конфликт с изповядваната от тях естетика и художествени принципи. „Обективна оптическа досто­верност, академична коректност, благородна стилност” – за някои, може би, имаха някаква изключителна цена и бяха неделими от изкуството (писано неизменно с главно И) – но не и за него. Животът е бил винаги суров към Венев и отрано той бе видял противното му лице. Но, вместо да му се противопостави, да го отрече, да избяга от него в света на „чистите форми” или на „чистите съзерцания”, Венев преодолява всичко… чрез смях, преувеличавайки до карикатурност и до абсурд, житейските уродливости. Достатъчно бе само човек да го види – нисък, червендалест, с малки светли очички, с къс вирнат нос и да размени няколко думи с него, за да схване веднага, че природата го бе създала, сякаш, за да се глуми, да осмива, да се шегува, да се смее. За да повярвате, ще цитираме думите на знаменития Илия Бешков: „Виждал съм го, ту с мустаци, ту с брада, ту остриган и с оголена червена кожа, но винаги с късия вирнат нос – нос неизменен, присмехулен, оспорващ всяка красота, ценност и добродетел.” Предопределен от природата и подтикнат от съдбата, Венев започва да прави карика­тури. Но карикатури, както той ги разбира – нищо красиво в тях, нищо еле­гантно, чисто и изискано в линия и щрих, нищо от „стилната” изразителност на тогавашните ни майстори в жанра. Примитивните му „герои” са селски попове, стражари, селяни, чорбаджии, пъдари, слугинчета – смешни, недодялани, дефор­мирани, грозни, които се раждат върху листа, изрисувани от една ръка, която иска рисунката, сама по себе си, да въплъщава, да изразява и да носи единствено тяхната духовна (или антидуховна) атмосфера. Ето защо, за конвенционалните норми, подобна карикатура изглежда, (а за някои, така изглежда и днес) груба, примитивна, „неука”, с една дума – просто­народна, както е простонароден и хуморът вложен в нея.

Както народният фолклор създава типологични образи, така и Венев сътворява своята характерна галерия от типове и ситуации. Дори няма нужда от подпис под изображението – ние веднага ще познаем по „дъха”, по „мириса” на рисунката, че този селянин, този селски поп или стражар е „Веневски”, както веднага ще разберем и отношението на автора към героя му, без да четем легендата. Защото всичко е ясно и просто – като шопските вицове. И изразително – също като тях. Тази простонародност на израза, тази фолклорна глумливост на изображението се запазват и при прехода на Венев от черно-бялата карикатура към живописта – никакви предразсъдъци за „аристократизъм” и „музейно благородство” на тради­ционния медиум. Същите типове и средства за типизиране виждаме и тук. И докато за своята карикатура Венев получава полезни уроци от германеца Георг Грос – изключително популярен и ценен от социално-реалистичните художници през 20- те години на ХХ век – за живописта си той открива вдъхновяващ пример в изкуството на един неимоверно скромен учител по рисуване от Ломско – художника Кирил Петров.

Както е известно, Кирил Петров пръв разкри обаянието на примитива в новата българска живопис в едно време, когато из цялата ни култура вече се носеха, (а някъде се осъществяваха) призиви за „оварваряване” и „завръщане” към „първичните сили на земята и народа”. Предложеното от него решение на про­блема за „родното” бе различно и противоположно на насоката, по която се движеха до онзи момент търсенията на Майстора, Иван Милев или Цанко Лавренов, с техния вкус към неокласическа идеализация – (у първия), към декоративно визионерство – (у втория) и към възрожденска стилност – (у Лавренов). „Родното” на Кирил Петров бе спонтанен израз на един искрен, неподправен, простонароден примитив. Но докато той, (по натура – сдържано-благороден и безхитростно-чист) възпяваше добродетелите на патриархалния морал и на родовата задруга, Стоян Венев (верен на собствената си весела, шегаджийска и глумлива природа) осмиваше пороците на своето време или пък се забавляваше с комичните патила на своите „герои”, дори когато от чисто социологическо гледище, „смешното” имаше дълбоки драматични измерения. Неговите стражари, пъдари, чорбаджии и др., са изобразени смешни, за да не бъдат страшни. Те просто са „обезвредени” чрез смеха или, (което е същото) – чрез изкуството. И докато карикатурното им интерпретиране разкрива отвращението, което предизвикват у художника, същевременно към техните жертви – безимотните прости селяни и селянки, деформирани от труд и грижи – неговото отношение се мени от безобиден хумор до топла, открита симпатия, когато им съчувства в беда, когато се радва на техните веселби, на шумните им сватби или ново­годишни трапези, на пиянските им оргии, на юнашките им хора с оглушителни гайди и тъпани. Венев съучаства и в хитростите на своите герои, с които надхитрява властта, смее се (и сякаш тайно завижда) на примитивните им (еротични) влечения, възхищава се на физи­ческата им сила, (на горяните и дърварите) и се отнася, той, присмехулникът, с почти невероятна гальовна нежност към младата майка, която е принудена да мъкне детето си на къра или съсипана от полска работа, трябва да го кърми посред убийствения пек на жътвата…

В някои от своите най-интересни композиции, Венев събира всичките си „герои” (и положителни, и отрицателни) върху едно голямо пространство – раз­пределя многобройните им роли и ги кара да действат според собствената им при­рода. Решени панорамно, върху широк терен без хоризонт, с безредно пръснати фигури, (неподчинени на йерархично строгите композиционни принципи), тези платна на Венев действат като случайни „откъси от живота” – със светлото и тъмното в него, с доброто и злото, с веселото и тъжното.

И както художникът събира и редува „светлосенките” на житейския карнавал, тъй и неговият колорит мени емоционалната си температура според експресивните цели, които преследва: отначало монохромен и навъсен, след това, все по-жизнерадостно пъстър – като шарена черга. Да се подценява влиянието, което в това отношение Владимир Димитров-Майстора е упражнил върху Венев, ще бъде погрешно, но ще бъде и несправедливо, ако не видим връзките му с народното творчество – този бездънен кладенец, откъдето всички творци на Родно изкуство обилно черпят вдъхновение.

Веневата палитра е ярка, слънчева и звучна като полифоничното багрено великолепие на гиздавата народна носия, на нашите шевици и везма, на писаните ракли и шарени тъкани. В този смисъл, неговата палитра, както и цялата му система на художествено мислене и светоусещане е пълен антипод на музейната унилост, която е канонично отстоявана от академичния реализъм. Ето защо, когато след 1960 г. нашата млада живопис поведе битка за освобождаването си от неговата убийствена тирания, тя намери в лицето на Веневото изкуство верен и авторитетен съюзник. Нещо повече – в борбата за нов художествен мироглед, за нови пластични форми неговите примитивни, недодялани и смешни герои, с целия им стародавен реквизит, заемаха понякога много „по-важна” позиция на „барикадите”, отколкото някои претен­циозни представители на авангарда.

Обяснението на този парадокс се крие в следното: при целия анахронизъм на външните му битови очертания (типаж и обстановка), при всички превратности на историческия процес, изкуството на Венев запазва трайно своята естетическа значимост, защото най-важното и самобитното в него е дълбоко вкоренено в духовното битие на нацията, в характерологичните черти на народностната ни психология – в непреходното на нейните художествени традиции.

Текстът е препечатан с любезното съдействие на г-жа Мария Аврамова.