0
880

С истината можеш да спечелиш днешния зрител

Ованес Торосян, снимки Данислава Делчева

С актьора и режисьор Ованес Торосян, поставил в Пловдивския театър пиесата „Дани и дълбокото синьо море“ на Джон Патрик Шанли, разговаря Данислава Делчева.

Ованес Торосян е напред, по-напред, най-напред. Действие и двигател, център и енергия. Намира решение още преди да назове проблема. Вижда какво има в празните пространства. И създава.
„Дани и дълбокото синьо море“ (30 май, 19 ч., театър Възраждане)[1] е най-новата му постановка като режисьор, а негови съучастници са актьорите Георги Гоцин и Каталин Старейшинска, в ролите на Дани и Роберта. Пиесата на Джон Патрик Шанли е пиеса за любовта и страха от любовта, за раните и следствията от тях, за прошката към себе си и другия и избора да бъдеш онова, което ти се е случило, или онова, което искаш. Дани и Роберта се запознават в бар в Бронкс, Ню Йорк, не искат да си общуват, но общото им несправяне със света наоколо и със самите себе си ги води интуитивно един към друг, защото те се припознават като в огледало. Останалото е танц на апашите – затворен кръг на сблъсък и нападение, отстъпване и прегръдка.

Каква е причината за отчуждението на младите?

Отчуждението е реакция. Има три вида поведение, когато се чувстваш застрашен – бягството, защитата и атаката. Роберта е избрала бягството, тоест – да се крие, а Дани – атаката и през нея е стигнал до извода, че с този модел на поведение той вече се отлепя от себе си и усеща, че нещата не стоят добре, може да убие и се превръща в злодей, а това не му харесва. Затова решава да тръгне да бяга, но някак си характерът не му дава и е в една такава объркана ситуация, в която се чуди как да оцелее в този свят. А заплахата идва именно от света, в който живеем.

Каква е тази заплаха, в какво се изразява?

Отговарям конкретно за България, защото постановката я направихме в България и в нейния контекст. Живеем във времена на преход. Нашите родители са водили един начин на живот, който изведнъж е разрушен, и затова основният проблем идва от тях, от предишното поколение. Ние сме плодове на това поколение. Вижте, например, читалищата в България и ще разберете в каква ситуация растем. Това, че нещата уж вървят напред… Ето аз имам апартамент, който изглежда добре, и в следващия момент идват и ми сменят тръбите на канализацията и срутват стената. Като видях тухлата, си дадох сметка. Положението в момента е: отвън – боядисано, отвътре – гнило. И реално няма как в тая среда да не се чувстваш несигурен, застрашен. Това е проблемът на нас, младите, – не знаем какво следва. Оттам нататък единият вариант е да се побъркаш, другият вариант е да си агресивен и да гледаш себе си. Затова сега младите не се женят, защото нямат сигурност. Понеже съм на такава възраст, на каквато на всички мои връстници им е време и даже е леко късно да се женят и да имат деца, и виждам как са объркани, защото те искат, но реално, като теглиш чертата, излиза, че няма как да имаш семейство в днешно време.

От друга страна, самоцелното раждане на деца без способността за възпитанието им води отново до отговорността на родителите за онова, което се случва с децата им. Тяхна ли е вината?

Не мога да обвиня поколението на моите родители, че са лоши. И те са жертва. Родителите често приличат на объркани деца, които са се изгубили на пазара, и съответно не могат да дадат онзи старт на децата, който им е необходим, за да цъфтят. Така и на мен са ми дали образование, защото са имали ангажимент и съвест да не ме пуснат тотално да правя, каквото си искам, а са се стремили да ми дадат образование, за да имам професия. Но при много мои съученици от училище положението е страшно – половината са в затвора, другата половина – наркомани.

Тогава кой е най-големият проблем на поколението ни?

Най-големият проблем според мен към днешна дата е държавата, в която живеем. Липсата на вяра е най-голям проблем също. Хората не вярват. Единственото сигурно нещо са парите. Имам пари, значи съм спокоен. В момента, в който нямам пари, от моя опит казвам, ставам неспокоен. А когато имам пари, изведнъж някак всичко се намества. Единственият проблем са парите. Откъде се вадят? Единият вариант е да лъжеш, но пак не можеш да спиш и другият – да живееш в държава, чиито системи да правят така, че да не мислиш за това. Доскоро снимах в един филм, няма да спомена хонорара, за да не получат инфаркт някои хора, но актьорът, който играеше с мен, взима сто пъти повече пари от мен. Буквално сто пъти. Човекът си е от уредена държава, където има някаква система, която работи. И в крайна сметка, когато взима сто пъти повече пари от мен, където и да се намира по света, със сигурност той ще има тревоги и проблеми, но няма да са тези.

Какво може да направи всеки човек на лично ниво в тази ситуация и при тези обстоятелства?

Това, което може да се направи, е хората да бъдат добри. Оттам да почнем.

Обаче живеем според законите на джунглата и когато насреща имаш зверове, как точно да бъдеш добър?

Именно за това става въпрос в пиесата – за доверието и това ти да простиш на отсрещния, без значение какъв изрод е той. Аз много се чудя, когато някой каже, че държавата ни е зле, но в крайна сметка, държавата сме ние. Кой е държавата? Някакви 240 души? Не, те са част от държавата, а държавата е самият народ. Всички ние сме едно цяло и както теб те прецакват, така и отсрещният е прецакван. Когато ти си добър и проявяваш доброта към него, той трябва да е злодей, за да не оцени тази доброта… Да, има и злодеи. Тогава ставаме християни и действаме по законите на християнството. Тук идва мястото и на религията, която е занемарена. Оня ден бях в една църква с приятел, на литургия. Много интересно ми беше да наблюдавам какви хора има – половината се кланят, другата половина, изглежда, като да са недобри хора, които са решили да се пречистят, поради някаква съвест. Имаше хора, които явно имат някакви проблеми от здравословен характер в семейството и са дошли да се молят… Имаше и млади. Но в крайна сметка днес това е положението – вярата са парите. И това е страшното. Но ако си вярващ, каквато и религия да изповядваш, две неща, ако следваш от нея, вече си по-напред. Всеки може да си избере, каквото му харесва.

За теб кои са нещата, които избираш?

За мен е това да си открит с другия, да не лъжеш, да си добър, да не си гад мръсна. Има много неща написани, не само относно религията, а и в историята. Хората трябва да гледат историята. Библията също е история.

Не мислиш ли, че всичко това изглежда неприложимо според младите?

Младите започват да се усещат и виждат, че формулата да прецакват другарчето не важи, защото накрая оставаш сам. Те все повече започват да се доверяват един на друг. Имам наблюдения за България, тъй като не съм роден тук и съм в страна, в която съм дошъл на шест години – една доста съзнателна възраст вече, когато можеш да наблюдаваш. И наблюдението ми от 1993 до 2017 е в посока, че има огромно движение в българина. Какво ще рече това? Сега, след влизането в Европейския съюз, като се отвориха границите, хората пътуват, виждат по света как се общува и виждат, че няма страшно в общуването и в това да се довериш на някого. Младите стигат до извода, че за да бъдеш ти добре, трябва и този отсреща да бъде добре. А преди не беше така. В периода на бухалките колкото повече глави сплескаш, толкова по-добре ще си ти, а останалите каквото искат да правят… Така че има надежда, лъч светлина.

Казваш, че решението е в любовта, но проблемът е именно в страха от любовта. Как се преодолява това?

Любовта е въпрос и на доверие, а доверието се печели. Не можеш да получиш насила доверие. За да имаш доверието на отсрещния, трябва също да жертваш нещо. Не живеем в свят на злодеи. Ако пишем сега някакви летописи и някой ги чете един ден, ще си каже: „Какви са тия злодеи, които са живели тук? Място, където няма любов!“ Не е вярно това. Добротата е заложена в човека и просто трябва да обърнем малко повече внимание. Защо повтарям темата за добротата толкова пъти? Играя княз Мишкин на Достоевски[2], той засяга тая тема – пуска един чист човек в не чак толкова добра среда и добротата изглежда като някакъв идиотизъм, но романът завършва с жертва.

По моите наблюдения, отговорът се крие в любовта и без значение от какъв вид е, любовта е това, което може да те извади от всяка една дупка.

Има ли нещо в „Дани и дълбокото синьо море“, което не си разгадал докрай и имаш още да дълбаеш?

Героят Дани е на 29, героинята Роберта – на 31, аз съм на 30. Джон Патрик Шанли, когато е писал пиесата, също е бил млад. От драматургична гледна точка, проблемите, които засяга пиесата, и героите са ми познати. Няма нещо, което да ни е било загадка. Опитали сме се да си отговорим на всеки проблем, който пиесата засяга, или на това, което нас ни вълнува, минали сме през различните версии, защото при един процес е нормално актьорите да те заливат с въпроси. И ти като режисьор трябва да си готов да отговаряш на всеки въпрос.

Кои са най-трудните въпроси, на които е трябвало да отговаряш, или нещо, което си искал да изразиш и внушиш, а ти е било по-трудно?

Няма такова нещо. Понеже съм актьор, аз работя заедно с актьорите. Нищо не си измислям вкъщи, идвам като чист бял лист. Казвам си идеите и оттам нататък започваме търсене заедно с актьорите.

През какво търсене сте минали в случая и доколко сте наблягали от една страна – на реални сведения за начина на живот на отчаяните 30-годишни в Америка по онова време, а от друга – на ваши интерпретации за основанията в характерите и поведението на героите?

Най-голямата работа, която трябваше да свърша, е ние да станем отбор. Те да са добри партньори, да се усещат, да има химия между тях и по някакъв начин да говорим на един и същи език. Това беше най-трудното и дългото в процеса. Оттам нататък ние имаме пиеса и ситуация, която е нужно единствено да разгадаем. Смятам, че анализът ми е една от силните страни в режисурата, тъй като съм завършил при преподавател, който е отличник в анализа – проф. Пламен Марков, неговият метод на работа е базиран върху анализа. Той твърди, че ако една пиеса е добре анализирана, тогава всичко се отключва. Моята домашна работа беше аз да разгадая пиесата, какво е имал предвид авторът, оттам нататък да предам моето усещане за пиесата на актьорите и заедно да проверяваме – те да предлагат, ако могат – да ме разубедят.

Имаше ли нещо, за което ти не си се сетил, а актьорите са включили?

Разбира се, пълно е с такива места. Не разбирам тези режисьори, които вкъщи си измислят нещо и после се опитват да вкарат някой актьор в него. Като актьор не знам защо аз го играя, след като е все тая какво е моето мнение. Тогава няма значение кой играе.

Твоето усещане от началото до вече реализираната постановка промени ли се?

Може би от десетата репетиция нататък вече знаех какво ще стане. Когато прочетох пиесата, имах едно усещане – мъгляво; знаеш посоката и какво горе-долу ще излезе, но всичко ти е мъгла. След което от първата до десетата репетиция, като се срещам с актьорите и изхождам от това, което те носят и подават, се заформя микс от моите и техните усещания. Правихме много упражнения и в едно от тях така се получи, че трябваше да се провокират един друг. Каталин сложи на Георги едно шалче като пола и му каза да отиде до магазина да вземе кафе. И аз му казах: „Донеси и на мен кафе, за да се забавиш още повече, да не е набързо…“ Гоцин облече полата и му беше много тъпо. Тогава реших, че героят ще е с пола. Мисълта ми е, че една такава провокация отприщва други неща и според мен това беше полезно за изграждането на образа.

Ованес Торосян, Каталин Старейшинска, Георги Гоцин

Държиш много на достоверността в театъра, занимаваш се и с документален театър, но на ниво роля и актьор не е достатъчно само да си автентичен. Как се постига надграждането в една роля така, че да допринесеш с нещо, което да говори повече и по-добре на публиката?

За мен най-важното е актьорът, който е на сцената, да знае какво прави там. Това е единственото. Ако един актьор не знае какво прави, колкото искаш лампи сложи, нищо няма да излезе. Често се случва така – има актьори, които не разбират какво правят в определени моменти, но или ги е срам да попитат режисьора, или режисьорът няма време да им обърне внимание, или той си мисли, че е едно, а то излиза друго. Стават такива разминавания, в които режисьорът си мисли, че актьорът знае какво прави, а той реално не знае и си прави някакви негови неща, защото така ги разбира, и в крайна сметка става стреляне в тъмното. Затова всяко нещо трябва да бъде изяснено. И вече оттам нататък аз тръгвам към формата, декора, лампите, музиката. Когато всичко е готово актьорски, се обръщам към другите изразни средства на театъра, които също допринасят за разказа и най-вече за режисьорския разказ. Във всяка пиеса трябва да има и режисьорски разказ, тоест – режисьорът да разказва негова история през актьорите и общуването.

Ти правиш ли го и какво може да кажеш за режисьорския разказ в „Дани и дълбокото синьо море“?

В моите работи най-сладкото е, че никога не си личи режисурата и винаги актьорите изпъкват. Това на мен ми доставя удоволствие. „Дани и дълбокото синьо море“ е моят дебют като вече завършил режисьор, но реално ми е десетото представление и във всичките десет представления винаги актьорите изпъкват и след това, когато постановката се коментира, се споменава добре свършената работа на актьорите. Това ме радва, това е важно.

Кой е елементът, който е стигнал най-навътре в теб от историята в пиесата?

Центърът на разказа е прошката. Да умееш да простиш на отсрещния. Понякога ме питат за какво е тази пиеса. Не мога да ти отговоря за какво е тази или онази пиеса. Аз не разказвам една конкретна поука, чието послание да е: „Хора, не бъдете лоши, защото вижте какво ще стане“. Засягам много теми, опитвам се темите, които разглеждам, да бъдат в по-широк кръг, за да могат да обхванат повече зрители с различен житейски опит и да не е единствено и само за определен зрител.

Какво те води при избора на текст, който да поставиш?

Води ме авторът. Гледам да съм верен към автора. Самият автор подава жанр, в който евентуално би могла да бъде представена дадена история. За да си близо до автора, трябва да усетиш неговия свят. Няма как една пиеса, която започва с: „Тази пиеса е посветена на всеки в Бронкс, който ме е ударил или целунал, и на всеки, когото аз съм ударил или целунал.“ – да я решиш в комедия дел арте. Просто няма да си верен към Бронкс и тези думи преди пиесата.

Кои са световете, които ти разпознаваш и усещаш?

Може би сивотата. Аз съм израснал в кв. Надежда. Надежда и Бронкс нямат нищо общо, но гледаш с твоята чувствителност да уловиш чувствителността на автора и така да ги съчетаеш, че да изкараш неговия, а не твоя смисъл. Много често млади режисьори правят грешката да прокарват своя история с чужд текст. В такъв случай – хвани се и напиши пиеса за твоя проблем.

Ти не си ли се изкушавал да напишеш пиеса?

Аз пиша пиеси, имам три написани. Чакат своята реализация.

Казвал си, че според теб театърът се развива и към повече кино-изразност. Накъде има да върви още?

Според мен това е насоката – по-скоро кино-присъствие, кино-прийоми, отколкото традиционен театър, защото след „Матрицата“ не може три пръчки да ми въртиш на сцената и аз да остана шашнат. Няма как да стане. Мислех си, че ще дойде времето, когато ще има и холограмни актьори и ще се чудиш: „Гоцин, ти сега там, в трета сцена, с холограмата ли си партнираш, или с истинския актьор?“ Неизбежно ще дойде този момент, което е малко тъжно. Но в днешно време хората могат да си намерят много повече забавления и тогава театърът трябва да се превърне в нещо уникално. Кое е то? Че пред очите ти се случва дадена история. Когато правя представление, си задавам въпроса защо хората трябва да го гледат. Ако то не е неповторимо, живо и истинско пред тях, няма защо да идват да го гледат. Според мен с истината можеш да спечелиш днешния зрител. И ние като артисти трябва по този начин да печелим публика, а не с имитации и наподобявания. Също, театърът трябва да се движи към това да има диалог, да осъществява контакт и връзка с публиката, а не да бъде затворен между четири стени – нещо, което ние правим, пък каквото искат да кажат… Аз работя в такава насока и се опитвам да се развивам.

 

[1] Представлението е на Пловдивския драматичен театър, осъществено е с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
[2] „Идиот 2012“, постановка на Десислава Шпатова в Народния театър. Б.р.