Откъс от „Невинен“, автобиографичната изповед на Жерар Депардийо, публикувана в изд. „Стефан Добрев“ (превод Стефан Добрев).
Жерар Депардийо, роден през 1948 г. в бедно семейство в Шатору, Франция, известен като един от най-големите съвременни актьори с участие в над двеста филма, в последните години се изявява и като талантлив писател. Третата му книга „Невинен“ е автобиографична изповед с проникновени размисли за нашето време, за приятелството, изкуството, политиката, живота.
„Невинен“, Жерар Депардийо, изд. „Стефан Добрев“, 2017 г., превод Стефан Добрев.
Това също е кино
Младият Пиер Нине, който получи Сезар за най-добър актьор за ролята на Ив Сен Лоран, благодари за „дълбоката добронамереност“ от страна на гласуващите – „тази толкова важна за актьорите доброжелателност“, тази „необходима добронамереност“.
Откога киното трябва да е добронамерено?
Киното не е добронамерено, киното даже изобщо не трябва да бъде добронамерено.
Киното трябва да бъде опасност, атака, динамит, горещи камъни, с които се опитваме да жонглираме.
Истинското изкуство, каквото и да е то, винаги е било точно обратното на добронамереността.
За да въздейства, изкуството трябва да бъде опасно.
Също като изкуството на младия акробат, който видях, когато бях малък, как се претрепа на площад „Волтер“ в Шатору пред очите на баща си.
Всички хора на изкуството са циркови артисти.
А тяхното изкуство е пътуване; пътуване, което започва със задължителна медитация, защото знаем, че с всичко, което трябва да пресъздадем, ще трябва да вървим сами, да поемем рискове на своя собствена отговорност.
И ако това поведение трябва да е по човешки смислено, то доброжелателността съвсем няма да бъде първата му грижа. Това, което го мотивира, е преди всичко истината.
Киното трябва да е истинско, което ще рече – опасно.
Най-големите актьори са всичко друго, но не и доброжелателни. Аз даже не вярвам в така наречената им актьорска чувствителност. Когато са истински артисти, актьорите са диви, те са жестоки, действат болезнено и грубо. Това се отнася и за режисьорите.
Като си помисля за Микеланджело Антониони, за Марко Ферери, за Жан-Люк Годар или Бертран Блие, добронамереността съвсем не е първата дума, която ми идва в съзнанието. Това са хора извън нормата, не са непременно симпатични, първата им грижа не беше да са харесвани или да са мили.
Шаброл, с изключителните си човешки качества, правеше дисекция на буржоазните кръгове, техните неврози, перверзии. Нещо, което не би могъл да прави с такава прецизност, ако бе гледал на съвременниците си добронамерено.
А Бунюел, ако искаше да се покаже учтив и възпитан, нямаше да може да ни опише обществото или религията по начина, по който го направи.
Всички тези велики хора на киното не са се стараели да се харесат или да бъдат внимателни, имали са своите качества и недостатъци, но всички те са били очаровани от човешката природа или от обществото, върху които са хвърляли известна светлина: нито мека, нито снизходителна, но винаги истинска.
Именно това позволяваше на киното да изпревари времето си с няколко години и да бъде туптящото сърце на бъдещото общество.
Когато Чаплин реализира Диктаторът, Ферери – Голямото плюскане, или Блие – Валсиращите, те пресъздават истината на своето време.
Същото се отнася и за големите италиански режисьори, Виторио Де Сика, Дино Ризи, Марио Моничели, Луиджи Коменчини или Бернардо Бертолучи.
Те показваха това, което виждат, и което, много други, заслепени от добрите си чувства, не са могли да видят.
В днешно време стана много по-трудно да достигнеш като тях до същината на епохата. Не защото по-рядко има талантливи хора, а защото епохата е различна. Обществото е еволюирало. Сега всичко се променя с такава бързина, че стана изключително трудно художественото творчество да успее да улови и пресъздаде реалността. Реалност, надминаваща всички фикции, в това число и най-проницателните, и най-трагичните.
Но не всичко е изгубено.
Въпреки всичко някои автори и режисьори все още имат достатъчно ясна визия, за да прозрат тази реалност.
Имам предвид например Абдерахман Сисако. С Тимбукту той ни разказва просто съвременната история на едно селце в Мавритания. Той ни разкрива една истина.
Същото важи и за Джафар Панахи, който с Такси Техеран ни научава какво представлява Иран днес.
Това се отнася и за Жак Одиар. Дийпан представя съдбата на един емигрант, няколко месеца преди драмата на тези бежанци да се превърне в гореща тема.
Това правят открай време големите актьори в киното. Те свидетелстват за света. С простота, сила, емоция и с изключителна прозорливост. Ако обществото се променя, и киното също се развива.
В киното, разбира се, винаги е имало чисто комерсиални продукции, но дълги години поетите и творците имаха хора, с които можеха да разговарят, да реализират проекти.
Имаше истински продуценти, които набираха средства за тях – художници, които търсят меценати, като например Серж Силберман и Жан-Пиер Расам.
После големите продуцентски къщи като „Гомон“ завладяха терена. Когато работеха творци като Тоскан и дьо Плантие, нещата все още вървяха, имаше култура, правеше се кино. Тоскан включваше в репертоара Федерико Фелини, Акира Куросава, Джозеф Лоузи, Сатяджит Рей, Анджей Вайда, Ингмар Бергман.
В днешно време властта е телевизията.
И когато един творец се изправи пред един „чиновник, вземащ решения“, битката е трудно да бъде спечелена.
Това са хора, които създават преди всичко модели, технически задания и програми. Работа им не е да окуражават творците, а да произвеждат продукти за своите телевизионни компании. Да управляват формата и съдържанието, както казваше Жан-Мари Месие.
Според тях проектите за филми се разпределят в три категории: тези, които могат да бъдат пуснати в най-гледаното телевизионно време – най-често бозави и безлични; тези, които в краен случай могат да бъдат излъчени в полунощ; и тези, които изобщо не могат да бъдат излъчени по телевизията.
А това, което не може да бъде излъчено, бива цензурирано още в самото начало.
Цензурира се, защото не е в посока на общото течение.
Точно като в комунистическите страни по време на Студената война.
Проектите, на които телевизиите дават зелена светлина, често се превръщат в много слаби филми, защото творците са длъжни да се съобразяват и да зачитат тази цензура, ако искат да работят. Правят се все повече поръчкови филми, следователно има все по-малко режисьори и автори. Защото на снимачната площадка е нужен ръководител с ясна визия, а когато телевизията решава, то тя е ръководителят, а не режисьорът. Когато се касае за частна телевизия, това е нейното ръководство, а когато е държавна – това е правителството.
Съвсем логично е филмите, които те финансират, да са по-малко кино, отколкото телевизионните филми, които се прожектират и на голям екран.
Днес не знам дали някой би приел Бунюел или Ферери, те едва ли ще намерят хора, които да ги изслушат, камо ли да продуцират филмите им.
За щастие има все още творци със силна индивидуалност, които не позволяват да бъдат укротени и поставени в рамка. Гийом Никлу например, който все още успява да прокара известна оригиналност в своите творби, и това е в контраст с всичко, което виждаме обикновено.
Това, което обичам по телевизията, са сериалите.
Сериалите са наистина успешни, защото по начало са един чисто телевизионен продукт.
Те са се родили заедно с телевизията и съществуват открай време.
В известна степен наподобяват многотомните произведения от края на XIX век, като тези на Александър Дюма, Южен Сю и Понсон дьо Терай. Романът с продължение е самостоятелен жанр, който се различава от обикновения роман, тъй като е бил писан за вестниците и на авторите им се е плащало за всеки написан ред.
Телевизионната кинопродукция също започва със сериали, като Тиери Прашката (Thierry la Fronde), Бедняка Жаку (Jacquou le Croquant), Видок (Vidocq), Дамите от крайбрежието (Les Dames de la côte), днес имаме Наркомрежа (The Wire), В обувките на сатаната (Breaking Bad), Къща от карти (House of Cards).
Всички телевизии продуцират сериали, че даже минахме и на по-следващ етап, с видеопродукции, създадени директно за интернет, като тези на „Нетфликс“ (Netflix) например.
С тези сериали в днешно време телевизиите имат истинска възможност да се превърнат в отворен прозорец към съвременния свят, да отразяват обществото и да изразяват културна идентичност.
Преди няколко години с Жозе Деян, Етиен Мужот, Жан-Люк Лагардер, Жан-Пиер Герен и още няколко души работих по телевизионната адаптация на творби на Дюма, Балзак, Юго, също за живота на Наполеон.
Това изискваше огромни усилия и енергия, защото трябваше да преговарям с хора, които се интересуваха най-вече от финансовите параметри и печалбата.
На изложенията „Международен пазар на телевизионни програми“ (MIP TV) в Кан съм се срещал с шефове на телевизии от цял свят, и съм правил сделки с тях. Граф Монте Кристо беше откупен почти в целия свят. В САЩ излъчването му по каналите „Браво“ и Ей Би Си достигнаха до рекорден брой зрители. Повече трудности срещнах с Би Би Си, чието ръководство не гледаше с добро око на французите, които искаха да стъпят на тяхната запазена територия. В крайна сметка им преотстъпих безвъзмездно правата за разпространение на Граф Монте Кристо, при условие, че ако достигнат над 25% гледаемост, ще откупят правата за Наполеон. Те обаче не постъпиха много коректно, разделиха всеки епизод на две части и ги излъчваха в 18.00 ч., най-слабото телевизионно време. Въпреки това постигнаха четири пъти по-висока гледаемост от обикновеното в този часови отрязък. Никога не си го признаха.
За Наполеон успях да издействам четири милиарда лири от италианската телевизия. Отидох в Унгария, където бях снимал Сирано дьо Бержерак и се срещнах с министъра на отбраната, видях се и с Виктор Орбан, когато все още беше достъпен. Това беше преди да издигне стени, за да попречи на емигрантите да влязат в страната му. Той е голям футболен запалянко и за да го срещна, му занесох фланелката на Зидан. Преговарях с него и с цялата администрация да ни разрешат да снимаме в тренировъчните лагери на НАТО. Те ни предоставиха хиляда и двеста пехотинци и двеста и петдесет конници за повече от месец. По този начин успяхме да направим масовите сцени на пет от ключовите битки на Наполеон.
Част от френската културна идентичност се разпространи в цял свят благодарение на тези филми и съм много щастлив от това.
На официално посещение в Китай Лионел Жоспен беше занесъл копие на Граф Монте Кристо. Аз самият бях част от делегацията и се срещнах с много талантливи млади кинотворци като Занг Иму. Занесох им Балзак, който бях снимал с Жозе Даян. Впоследствие всички тези филми бяха многократно излъчвани по китайската телевизия.
Благодарение на глобализацията е възможно споделянето с целия свят на една културна идентичност.
Това е едно чудесно отваряне към света. По този начин всяка страна може да съществува навсякъде.
