Начало Сцена Трезв ли съм – не зная радост
Сцена

Трезв ли съм – не зная радост

6766
„Пияните“, МГТ „Зад канала“, реж. Явор Гърдев, фотограф Симон Варсано

Във философската трагикомедия на Иван Вирипаев „Пияните“ (МГТ „Зад канала“, реж. Явор Гърдев) алкохолът преобръща живота на героите.

Иван Вирипаев е уцелил десятката с главния драматургичен ход в пиесата си „Пияните“. Както се подразбира от заглавието, всички персонажи в нея – общо 14 на брой – са пияни до козирката, наквасени, нафиркани, натаралянкани, вързали кънките, махнали главите. В българския (както и в руския) има изобилие от изрази за подобно състояние, защото ни е душевно близко и често се среща. Благодарение на освобождаващото въздействие на алкохола героите на Вирипаев могат да си позволят практически всичко: могат да си излеят душата пред случаен непознат на улицата и да си раздерат ризата (буквално) пред него. Могат от името на своя брат католическия свещеник (какъвто в действителност не съществува) да бракосъчетаят приятеля си с първата срещната, която, между другото, също е безпаметно пияна. Могат да извадят на бял свят отдавна дремещи в подсъзнанието умозаключения (напълно абсурдни от гледна точка на здравия разум), да се освободят от бремето им и да натоварят с тях другиго. Най-същественото е обаче, че алкохолът им позволява да свалят маските, да станат самите себе си; дава им изход от тоталната (макар социално успешна и битово благополучна) безизходица и шанс за едно ново начало в живота, където ще царства само любовта.

Тези хора не са маргинали или хронични пияници, нито пребивават в постоянен алкохолен делириум. Имената в „Пияните“ са западноевропейски – Марк, Лаура, Лорънс, Густав, Линда (пиесата е писана по поръчка на театъра в Дюселдорф), а ситуациите, в които се озовават персонажите по каприза на автора – общочовешки.

Поводът за напиване при всеки от тях е някакво извънредно събитие, случило се „зад кадър“. Директор на международен кинофестивал разбира, че има рак. На панихидата на майка си банкер в пристъп на пиянско откровение признава на свой дългогодишен приятел, че е спал с жена му. Манекенка организира запой по повод на сватбата на бившия си с нейната най-добра приятелка, събирайки и тримата от любовния триъгълник. Ергенското парти на банков чиновник, който явно не се жени по любов, завършва с венчавка, но булката е различна.

„Пияните“, МГТ „Зад канала“, реж. Явор Гърдев, фотограф Симон Варсано

Пиесата на Вирипаев обаче не е битова, по-скоро е философска трагикомедия. Според суфистката символика пияните са търсачи на истината, а виното е извор на божествени откровения. „Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив./ А пък пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив./ Ала някъде в средата има малък светъл миг,/ той за мене е животът и се радвам, че съм жив“ (Омар Хаям). Неслучайно руският актьор, режисьор и продуцент, един от лидерите на новата драма, бунтар – в добрия смисъл – и провокатор, е избрал четиристишие на Омар Хаям (различно от тук цитираното) за епиграф на пиесата си.

В текстовете на Вирипаев непрекъснато се говори за или със Бог, търси се божествената искра у човека, има копнеж по някаква неведома, по-висша сила, която да ни извиси. Авторът още в „Кислород“ (поставен от Галин Стоев в Театър 199) се усъмнява в значимостта на Божиите заповеди за живота на днешния човек, но в „Пияните“ сякаш е постигнал вътрешна хармония, приемайки, че всеки от нас „чува божествения шепот в сърцето си“.

Прочетени на хартия (или на екрана на компютъра), тези постулати биха звучали банално, нелепо, дори – не дай Боже – сантиментално в нашия свръхрационален, корпоративно устроен свят. Но пречупени през сетивността на „съучастващ“ на автора режисьор и проверени чрез лакмуса на талантливи актьори те добиват наистина съкровения смисъл на откровение.

Явор Гърдев за втори път поставя текст на Вирипаев – „Валентинов ден“ през 2008 и сега „Пияните“, отново в МГТ „Зад канала“. На актьорите от трупата (в този състав тя е в един от най-силните си професионални пикове) не се случва често да излязат от рамките на психологическия театър. Вирипаев обаче изисква от актьора тотална искреност, освобождаване от рутината, говорене (не сякаш, а именно) от себе си и достигне на дуенде – нищо по-малко. Алхимията между Явор Гърдев и Светлана Янчева, Весела Бабинова, Бойко Кръстанов, Луиза Григорова, Христина Караиванова, Христо Пъдев, Иван Бърнев, Василена Атанасова, Пенко Господинов, Никола Мутафов, Петър Калчев и Анастасия Лютова го случва, макар и в различна степен. Сценографията на Никола Тороманов подпомага актьорите в достигане на необходимото пластическо „опиянение“ – сцената е покрита с податлив матрак, в който те затъват при всяка крачка и движенията им от само себе си се получават колебливи, смешни, неправолинейни. При Вирипаев алкохолът заличава социалните и възрастови различия и отнема индивидуалността на действащите лица, чрез чиито усти говори или авторът, или Бог. Благодарение на актьорите в спектакъла на Гърдев обаче всеки от персонажите притежава свой характер, биография, пластика, стадии и нюанси на пиянството. Именно те заразяват залата с магическата словесна енергия на Вирипаев, защото иначе думите му биха звучали като мелодраматична сапунка. Но две актьорски „чудовища“ успяват да се откроят дори сред този dream team – Герасим Георгиев – Геро и Владимир Пенев. Герасим Георгиев – Геро за първи път разгъва изцяло ветрилото на своето изпълнителско можене: от комично до драматично, от лирично до трагикомично. Редува ги почти на всяко изречение в образа на банкер, превърнал панихидата на майка си в повод за собственото си душевно пречистване. Персонажът на Владимир Пенев преживява своя житейски катарзис след внезапна среща с непознато момиче, което му се обяснява в любов на улицата. За изпълнението му има само една дума – неистово.

„Пияните“, МГТ „Зад канала“, реж. Явор Гърдев, фотограф Симон Варсано

Колкото по-несвързано и абсурдно звучат брътвежите на героите на Вирипаев, толкова по-дълбок става театралният смисъл на случващото се. Накрая играта взема връх над проповедта. Но нали в края на краищата това е театърът.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.

Още от автора

No posts to display