Във философската трагикомедия на Иван Вирипаев „Пияните“ (МГТ „Зад канала“, реж. Явор Гърдев) алкохолът преобръща живота на героите.
Иван Вирипаев е уцелил десятката с главния драматургичен ход в пиесата си „Пияните“. Както се подразбира от заглавието, всички персонажи в нея – общо 14 на брой – са пияни до козирката, наквасени, нафиркани, натаралянкани, вързали кънките, махнали главите. В българския (както и в руския) има изобилие от изрази за подобно състояние, защото ни е душевно близко и често се среща. Благодарение на освобождаващото въздействие на алкохола героите на Вирипаев могат да си позволят практически всичко: могат да си излеят душата пред случаен непознат на улицата и да си раздерат ризата (буквално) пред него. Могат от името на своя брат католическия свещеник (какъвто в действителност не съществува) да бракосъчетаят приятеля си с първата срещната, която, между другото, също е безпаметно пияна. Могат да извадят на бял свят отдавна дремещи в подсъзнанието умозаключения (напълно абсурдни от гледна точка на здравия разум), да се освободят от бремето им и да натоварят с тях другиго. Най-същественото е обаче, че алкохолът им позволява да свалят маските, да станат самите себе си; дава им изход от тоталната (макар социално успешна и битово благополучна) безизходица и шанс за едно ново начало в живота, където ще царства само любовта.
Тези хора не са маргинали или хронични пияници, нито пребивават в постоянен алкохолен делириум. Имената в „Пияните“ са западноевропейски – Марк, Лаура, Лорънс, Густав, Линда (пиесата е писана по поръчка на театъра в Дюселдорф), а ситуациите, в които се озовават персонажите по каприза на автора – общочовешки.
Поводът за напиване при всеки от тях е някакво извънредно събитие, случило се „зад кадър“. Директор на международен кинофестивал разбира, че има рак. На панихидата на майка си банкер в пристъп на пиянско откровение признава на свой дългогодишен приятел, че е спал с жена му. Манекенка организира запой по повод на сватбата на бившия си с нейната най-добра приятелка, събирайки и тримата от любовния триъгълник. Ергенското парти на банков чиновник, който явно не се жени по любов, завършва с венчавка, но булката е различна.
Пиесата на Вирипаев обаче не е битова, по-скоро е философска трагикомедия. Според суфистката символика пияните са търсачи на истината, а виното е извор на божествени откровения. „Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив./ А пък пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив./ Ала някъде в средата има малък светъл миг,/ той за мене е животът и се радвам, че съм жив“ (Омар Хаям). Неслучайно руският актьор, режисьор и продуцент, един от лидерите на новата драма, бунтар – в добрия смисъл – и провокатор, е избрал четиристишие на Омар Хаям (различно от тук цитираното) за епиграф на пиесата си.
В текстовете на Вирипаев непрекъснато се говори за или със Бог, търси се божествената искра у човека, има копнеж по някаква неведома, по-висша сила, която да ни извиси. Авторът още в „Кислород“ (поставен от Галин Стоев в Театър 199) се усъмнява в значимостта на Божиите заповеди за живота на днешния човек, но в „Пияните“ сякаш е постигнал вътрешна хармония, приемайки, че всеки от нас „чува божествения шепот в сърцето си“.
Прочетени на хартия (или на екрана на компютъра), тези постулати биха звучали банално, нелепо, дори – не дай Боже – сантиментално в нашия свръхрационален, корпоративно устроен свят. Но пречупени през сетивността на „съучастващ“ на автора режисьор и проверени чрез лакмуса на талантливи актьори те добиват наистина съкровения смисъл на откровение.
Явор Гърдев за втори път поставя текст на Вирипаев – „Валентинов ден“ през 2008 и сега „Пияните“, отново в МГТ „Зад канала“. На актьорите от трупата (в този състав тя е в един от най-силните си професионални пикове) не се случва често да излязат от рамките на психологическия театър. Вирипаев обаче изисква от актьора тотална искреност, освобождаване от рутината, говорене (не сякаш, а именно) от себе си и достигне на дуенде – нищо по-малко. Алхимията между Явор Гърдев и Светлана Янчева, Весела Бабинова, Бойко Кръстанов, Луиза Григорова, Христина Караиванова, Христо Пъдев, Иван Бърнев, Василена Атанасова, Пенко Господинов, Никола Мутафов, Петър Калчев и Анастасия Лютова го случва, макар и в различна степен. Сценографията на Никола Тороманов подпомага актьорите в достигане на необходимото пластическо „опиянение“ – сцената е покрита с податлив матрак, в който те затъват при всяка крачка и движенията им от само себе си се получават колебливи, смешни, неправолинейни. При Вирипаев алкохолът заличава социалните и възрастови различия и отнема индивидуалността на действащите лица, чрез чиито усти говори или авторът, или Бог. Благодарение на актьорите в спектакъла на Гърдев обаче всеки от персонажите притежава свой характер, биография, пластика, стадии и нюанси на пиянството. Именно те заразяват залата с магическата словесна енергия на Вирипаев, защото иначе думите му биха звучали като мелодраматична сапунка. Но две актьорски „чудовища“ успяват да се откроят дори сред този dream team – Герасим Георгиев – Геро и Владимир Пенев. Герасим Георгиев – Геро за първи път разгъва изцяло ветрилото на своето изпълнителско можене: от комично до драматично, от лирично до трагикомично. Редува ги почти на всяко изречение в образа на банкер, превърнал панихидата на майка си в повод за собственото си душевно пречистване. Персонажът на Владимир Пенев преживява своя житейски катарзис след внезапна среща с непознато момиче, което му се обяснява в любов на улицата. За изпълнението му има само една дума – неистово.
Колкото по-несвързано и абсурдно звучат брътвежите на героите на Вирипаев, толкова по-дълбок става театралният смисъл на случващото се. Накрая играта взема връх над проповедта. Но нали в края на краищата това е театърът.