Панорама с филми на Бернардо Бертолучи е включена в тазгодишното 30-о издание на Киномания (7 ноември-2 декември 2016). Поводът е 75-годишният юбилей на италианския режисьор. За първи път се показва филмът му „Обсадени“ (1998). Можем да гледаме отново „Мечтатели“, „Последно танго в Париж“, „Двайсети век“, „Последният император“, „Чай в пустинята“ и др. Тези дни излезе от печат „Прелестно обсебен”, том със статии, спомени и изказвания на Бертолучи (ИК „Колибри“, превод Вера Петрова).
В заснето обръщение към зрителите на Киномания Бертолучи споделя, че се надява неговата ретроспектива да накара публиката да мечтае.
Публикуваното тук интервю (La Vanguardia) е направено по повод на последния филм на Бертолучи, „Аз и ти“ (показан на Киномания 2012). С него режисьорът преодолява здравословните си проблеми и се завръща след десет години на снимачната площадка.
Изминаха десет години от „Мечтатели“, в които нямахме вест от вас, само откъслечна информация за заболявания и пречки.
Проблемите, които имах с гърба, се превърнаха в дискова херния, състоянието ми се влоши въпреки операциите, и накрая се озовах в инвалиден стол. Чувствах се много потиснат от това безпомощно състояние. Започнах да мисля, че вече няма да имам възможност да снимам и дори няма да изпитам желание да го правя. После започнах да приемам по-спокойно това, което ми се случва, и в този момент всичко се промени.
Кога си дадохте сметка, че не сте сам в нещастието?
В момента, в който се възприех в инвалидната количка, осъзнах, че всичко е възможно. Хубаво е да се каже това, защото има много хора в същото положение, които не могат да бъдат чути, и е добре тези, които имаме поле за изява, да говорим вместо тях и да призовем надеждата.
Главните действащи лица в последния ви филм са затворен младеж и доведената му по-голяма сестра – скромна история с малък бюджет… Това проява на предпазливост ли беше?
След като се примирих с положението си, харесах новелата на Николо Аманти, която е само 100 страници и съдържа параметри и локации, подходящи за моето състояние. В началото мислех да снимам в 3D – изкушаваше ме да изпробвам до каква степен са еволюирали новите технологии за десетте години на моето отсъствие. Направихме проби в „Чинечита“, но си дадох сметка, че това е много сложна система, трудоемка и недостатъчно гъвкава: в моите филми всеки кадър отстъпва място на следващия и той на следващия… Няма време за сложни техники, които включват движението на две 3D камери или смяна на обективите. Освен това е много скъпо. В крайна сметка се спрях на двуизмерен формат. Може би след няколко години ще се реша, но за момента си оставам с любимия стар целулоид.
„Аз и ти“ е кратка история за съзряването. Тонът е доста студен и дистанциран и сякаш ни сближава с начина на изразяване на днешните младежи…
Аз не го намирам за студен. Само отношенията между двамата герои в първата част са хладни и дори агресивни. Но после те започват постепенно да се приемат и когато стигаме до танца, филмът става доста горещ… Харесва ми да снимам младежи, защото имам чувството, че израстват пред камерата, не само външно, но душевно и интелектуално – учат се, винаги са любопитни… Много от моите филми се занимават с младостта, защото се интересувам от темите, които вълнуват младежите, и специфичните им емоционални състояния. За мен е предизвикателството да уловя тяхната жизненост и любопитство, харесва ми постоянната промяна. От друга страна, съвременните родители живеят с илюзията, че продължават да са млади, и този мит ги кара да се държат с децата си, сякаш ги разбират, а това води до недоразумения…
В творчеството ви присъстват екранизации по произведения на знаменити писатели като Борхес, Моравия, Боулс… Повлияха ли те на работата ви?
Аз просто разбирам от кино и вярвам, че всички се учим постоянно, до последния ни дъх. Понякога проектите ми се раждат от моя идея. Други – по време на вечеря или около масата. Тъй като съм режисьор, се придържам към определен прагматизъм. Ако усетя, че някоя книга ми харесва много, това е най-бързият път към създаването на филм. Когато снимах първите ми истории, се опитвах да се дистанцирам максимално от литературата. За дебютния ми филм „Преди революцията“, например, писах сценария по време на снимките. Но после си дадох сметка, че киното и литературата са по-близки, отколкото изглежда. И разпределих вниманието си в двата лагера. В практически план, ако се опираме на някоя книга, е по-удобно при създаването на сценария, получава се доста по-бързо.
Какво бихте искали да научат от вас младите режисьори?
Преди всичко никога да не се уморяват да гледат филми. Аз самият винаги съм смятал, че съм труден за подражание и затова нямам последователи…
Как ви се струва съвременната ситуация на седмото изкуство?
Не мисля, че съществува сериозна опасност. Киното върви напред и продължава да се променя. Ако минете на бърз ход през историята му, обикновено всичко изглежда фатално: преходът от немите филми към звука, следващите етапи до навлизането на цвета… Харесва ми, че киното се променя, защото това означава еволюция. Привлича ме идеята на Годар, че всеки би могъл да снима… Днес с един смартфон можете да направите филм. Наскоро моят приятел Фабио Чанкети, операторът на „Аз и ти“, ми подари малък обектив, който се включва към мобилния телефон, ефектът напомня на макро и така може да се заснеме филм. Ако ме попитат накъде отива киното, ще кажа, че промените винаги са му се отразявали добре. Факт е, че се намираме във фаза, която би могла да се определи като посткиносалонна, а след това, кой знае…
Какви са следващите ви проекти?
Имам една идея, която много ме изкушава, но все още не е добила ясна форма. Искам да направя нещо, което видях в Катманду, докато снимах „Малкия Буда“. Става дума за проста грънчарска система, при която с крак се движи една маса, а с ръка се моделира глината и за 30 секунди формата може напълно да се промени. Трябва търпеливо да изуча това изкуство и после да намеря начин да го превърна в кино. Ето нещото, което винаги ме е движило в работата ми.
превод Екатерина Лимончева