„Люси“ – филм, на който му е трудно на определи жанровата си принадлежност, е тежко изпитание, дори за верните почитатели на киното на Люк Бесон.
Този филм вече сме го гледали. Във всяко едно отношение. Дали ще става дума за авангардната научно-философска теория за капацитета на човешкия мозък, за бруталния екшън по азиатски, за женското отмъщение, за футуристично-импресионистичната визия, гарнирана със зрелищни специални ефекти, или за ангелите (паднали или не) на Люк Бесон – всичко намирисва на déjà vu. Разбира се, изброените елементи може да удовлетворяват зрителя, но хаотичната им организация в „Люси“ – филм, на който му е трудно на определи жанровата си принадлежност и сюжетните си предпочитания, е тежко изпитание, дори за верните почитатели на киното на Бесон.
Невинна студентка става жертва на могъщ наркодилър в Тайван. Люси трябва да пренесе до Париж пакет със синтетична дрога, която обаче са разтваря в тялото й и предизвиква неочаквана реакция. Междувременно, световнопризнат учен споделя изследванията си за развитие на мозъчния потенциал. И докато си отмъщава на мистър Джанг, Люси издирва професор Норман, за да му завещае цялото познание за света в един суперкомпютър…
Приемаме научните теории, които сценаристът Бесон е заложил в новия си филм, за достатъчно правдоподобни, защото противното би усложнило излишно ситуацията. Друг е въпросът дали е възможно да се синтезира вещество, което да стимулира максималната приложимост на човешкия мозъчен капацитет, но тъй като „Люси” е фантастичен филм, да оставим този ключов за развитието на сюжета елемент на благоволението на научната фантастика. При все това известен зрителски дискомфорт създава редуването на екшън кадри с разгръщането на теорията на професор Норман, защото напомня на учебно помагало, в което излагането на теорията е съпътствано с подходящото й илюстриране.
Що се отнася до тематичния пълнеж на филма, научните теории са съпътствани от популярни (и тук-там популистки) философски размисли за човека, от времето, когато още не е бил човек, до живото разсипничество, на което подлага собствения си потенциал в частност и просперитета (и оцеляването) на планетата ни като цяло. Сами по себе си прочувствените разсъждения за живота, вселената и всичко останало са достойна за филмиране кауза, но съчетаването им със зрелищно насилие от 6-7 степен по скалата на Рихтер е доста деликатна работа. И не става дума, че Люк Бесон не е подходящият режисьор за тази цел, но линията на Морган Фрийман и лиричните отклонения а ла „Коянискаци“ изглеждат като кожени кръпки в общо взето екшън трикотажа на „Люси“.
Когато на дневен ред е екшън (и като жанр, и като динамика на действието), Бесон е натрупал достатъчно опит, предимно в сценарно-продуцентската си кариера, и можем да му се доверим (поне на теория). Странното в „Люси“ е, че насилието е толкова повсеместно и натуралистично, че на моменти изглежда чак бутафорно. И тоталната липса на (само)ирония не ни дава възможност да предположим, че става дума за рефлексия върху азиатския bloody action (защото в противен случай режисьорът сякаш открива топлата вода). Разбира се, абсолютното обезценяване на човешкия живот може да се интерпретира като още една отметка в дългия списък на антилогични и природонецелесъобразни действия на хората, които населяват Земята в началото на ХХI век… Но това май надхвърля по амбициозност дори посланието на Люк Бесон. Съществува и друго възражение, което един респектиращ киносюжет не би пренебрегнал: как точно се връзва мотивът за могъществото на мозъка с непрекъснатите прояви на безмозъчна и напълно самоцелна жестокост, които демонстрират участниците в този филм…
Когато става дума за безнаказано насилие на екрана, няма как да не се сетим за „аморалния“ ентусиазъм на Куентин Тарантино. Но Бесон не е Тарантино и това е неприятно, когато опрем до чувството за хумор и особено до липсата му. Още един елемент създава връзка с непочтителния Тарантино и това е темата за женското отмъщение. Може дори да не харесвате „Убий Бил 1 и 2“, но истината е, че патологичната агресия на ситуацията „Люси” би била много по-правдоподобна и „достъпна“ за зрителското възприятие (е, все пак ние използваме едва 10% от капацитета на мозъка си!), пакетирана в здравословна доза ирония.
Казват, че Морган Фрийман стои много авторитетно на екрана като учен. Вероятно е така, но цялостното присъствие на персонажа му изглежда твърде фрагментарно, подобно извадка от друг филм (например документален). Скарлет Йохансон е доста въздействаща като Люси и ловко се справя с всичките трансформации на героинята, дори в леко истеричната начална фаза, която, разбира се, не е нейна „заслуга“. Преобладаващата част от останалите персонажи обаче напомнят на карикатури. И щеше да бъде напълно приемливо, ако това бе търсен ефект.
Най-новият режисьорски проект на Люк Бесон е подобаващо зрелищен и умело борави с всички специални ефекти, достъпни за 10-процентния ръст на човешкия мозък. Визуалният ефект е доволно зашеметителен – от преображенията на самата Люси, до въздействието й върху околната среда и наблюденията върху хода на живота – както подобава на кинофантастика. Не изглежда да е много оригинално, но действа безотказно на публиката. От друга страна, „Люси“ е плосък филм, който нахвърля научни и философски предикати и симулира загриженост за бъдещето на безотговорното човечество, на фона на брутално насилие.
