0
651

Медиите затънаха
в корпоративните си светове

Орлин Спасов пред Портал Култура

Orlin-Spasov999

Налице е увеличен натиск върху журналистите да защитават интереси, свързани с частни компании, стоящи зад една или друга медийна група. Това е рамковият проблем на българската медийна среда. Много медии започнаха да заемат партизанска позиция в услуга на корпорации или на партии. Ако говорим за дефицит на свободата на словото, това е истинската причина.

Какви са възможните прочити на случилото се в Дойче веле – изпратеното писмо от Корпоративна търговска банка и прекратеното сътрудничество с журналистите Иван Бедров и Еми Барух? Хрумват ми две крайни и противоречиви версии – от една страна възприемане на случилото се като недвусмислена битка между доброто и злото, между олигархията и неподкупната журналистика, а от друга страна обяснението, което даде Кристиан Грамш, директор на „Мултимедия – Региони“ в Дойче веле, по време на пресконференцията на медията в София: „Дойдохме да изчистим едно възникнало недоразумение, което се дължи на междукултурни различия“.

Не бих търсил подобно разделение между доброто и злото. То твърде оголва нещата.

Това е един от възможните прочити, който при това не е непопулярен тук. Знаете, че съществуват опити за митологизиране на случилото се.

Мисля, че покрай този случай стана ясно, че трябва да се придържаме към определени журналистически стандарти, независимо от междукултурните различия. Това е правилният прочит според мен. Разбира се, по време на пресконференцията на Дойче веле бяха казани доста неща за междукултурните различия, но това беше по-скоро форма на вежливост от немска страна. Дойче веле поднесоха своето извинение – това беше най-важният факт. Но те, както видяха всички, които присъстваха на пресконференцията, не пожелаха да влизат в подробности. Предпочетоха да избегнат възможните допълнителни усложнения. Защото е ясно, че Еми Барух и Иван Бедров претърпяха определени щети. Все пак се надявам, че двамата ще намерят сили да приемат жеста и да продължат да сътрудничат на Дойче веле. Това би било добър ход от тяхна страна и признание, че е полезно подобни остри проблеми да се решават чрез публична дискусия, благодарение на която се достига до компромис и от двете страни. Този случай беше важен именно в плана на стандартите в журналистическата работа, защото те трябва да бъдат в по-голяма степен универсални, отколкото обикновено смятаме ние в България. Ако има някакъв урок за българската журналистическа общност, той е именно в това, че независимо за какъв тип разследвания става дума, трябва винаги да се стремим към най-високите стандарти в журналистиката.

Друг е въпросът обаче, че това не винаги е практически лесно осъществимо. Понякога може би е дори невъзможно. Самата ситуация у нас често затруднява до крайност боравенето с факти. Това е така поради простата причина, че много от журналистите в България работят в среда, в която има издигнати прегради пред информацията. Такива прегради има навсякъде, но у нас те станаха твърде високи. Тук липсата на прозрачност, особено когато става дума за банки, за телекомуникационни оператори, за други големи частни компании, е просто драстична. През последните години държавата стана много по-публична в своите действия, в голяма степен заради външния натиск от страна на ЕС. Някои министерства започнаха да публикуват данни за свои проекти и програми, има много повече информация, която улеснява работата на журналистите, когато става дума за анализ на това какво се прави в държавната администрация. Информацията често се бави, дори потулва, но все пак има шансове в крайна сметка да бъде получена. За съжаление точно обратният процес – имам предвид задълбочаваща се непрозрачност – започна да се разгръща на терена на корпоративния бизнес. При разследванията в тази сфера журналистите са поставени в ситуация на силен дефицит на информация, което често ги принуждава да работят по-скоро с хипотези, да съдят по косвени фактори, да интерпретират направени изказвания и т.н. Просто има изкуствено създаден недостиг на фактичност. Всичко това е част от условията, в които всекидневно са принудени да работят българските журналисти. Това също трябва да се има предвид.

От една страна е липсата на прозрачност, а от друга страна обвинението, че медиите клеветят и обругават. В интервюто си за Дойче веле Цветан Василев заяви, че у нас има не просто свобода на словото, а „слободия“, а в същото време няма свобода след словото. Как ще коментирате този упрек?

Не бих искал да коментирам това изказване, а по-скоро общия контекст, в който се вписва то – струва ми се, че това е по-важно. В последно време е налице увеличен натиск върху журналистите да защитават интереси, свързани с частни компании, стоящи зад една или друга медийна група. Това е рамковият проблем на българската медийна среда. Факт е, че много медии започнаха да заемат партизанска позиция в услуга на корпорации или на партии. Често и на двете заедно. Ако говорим за дефицит на свободата на словото, това е истинската причина.

Тоест врагът е в средата на самите медии?

Той често не е вътре в самите медии, но много от тях са силно зависими от тези външни фактори. Да вземем непрозрачната собственост на средствата за информация. В това отношение има какво още да се желае, но все пак през последните години бяха направени някои позитивни промени. Законът за радио и телевизия въвежда изискването при електронните медии да бъде деклариран физическият собственик. Законът за задължителното депозиране на печатни и други произведения разпорежда печатните издания също да декларират своите притежатели. Несъмнено има още проблеми, тъй като не всички медии спазват изискванията, но най-важните издания, радиа и телевизии полека-лека вече огласяват собствеността си. Всеки може да я провери в интернет, през сайта на СЕМ или на Министерството на културата. Сега обаче виждаме, че това едва ли е достатъчно. Проблемът е по-сложен и често опира не толкова до това кой е формалният собственик, а до това с какви инструменти се въздейства върху медиите. Тези инструменти могат да бъдат два вида. На първо място, финансови. Много медии са поставени в пряка финансова зависимост от банки, от телекомуникационни компании, от спонсори и други големи институции, които установяват някакъв вид финансово партньорство с тях, без де юре да са техни собственици. Това е зона на значимо задкулисие, което отива отвъд самата собственост и поставя много медии в тежка зависимост. Другата сфера на влияние се реализира по линия на политическите партии. За съжаление в България правенето на бизнес и изобщо съществуването на самите корпорации, е до голяма степен зависимо от политическата конюнктура. За големите корпоративни играчи е важно да имат политическа подкрепа, тъй като именно на политическо ниво става основното разпределение на ресурсите, с които съществува бизнесът в България. Става дума за големите инфраструктурни проекти, за еврофондовете и т.н. Разбира се, навсякъде по света в някаква степен има подобни зависимости, но все пак в по-развитите демокрации отсъства такова драстично срастване между бизнес и политика както в България. Затова у нас заговорихме за олигархия.

В тази връзка какъв е коментарът ви за инициативата на Делян Пеевски да бъдат наложени ограничения за участие на офшорни компании в медии?

Принципно това е нелошо предложение, но преди да го приветстваме радостно, трябва да си зададем въпроса дали зад него не се крие някакъв специфичен частен интерес. Тук отново опираме до проблема, че работим в ситуация на голяма информационна недостатъчност. Не трябва да забравяме, че в историята на българското медийно законодателство твърде често промени са правени с лобистка цел, за да обслужат определени групи и да осигурят тяхното предимство за сметка на други групи. Мисля, че и в този случай трябва да бъдем внимателни. Трябва да се провери дали тук се действа от идеални подбуди или отново от позициите на прокарване на определен интерес.

Какви са вашите подозрения, какъв интерес се крие зад това предложение?

Знаете, че напоследък в България се водят дебати около офшорните компании. Струва ми се, че при лансиране на това предложение, което отива и отвъд медиите, могат да се визират някои конкуренти, които притежават средства в офшорни компании и управляват бизнеса си през тях. Те могат да бъдат сериозно засегнати. Това поне е най-близкото до ума.

Но подобна промяна няма да разкъса порочния кръг около медиите и да реши техните проблеми?

Само по себе си това няма да реши проблемите изцяло, но би било нещо позитивно. Неслучайно и на експертно, и на външно-политическо ниво мненията категорично се обединяват в посока да се прекрати практиката медийната собственост да бъде изнасяна в офшорни компании. Друг е въпросът кой прави предложението. Когато загубиш общественото доверие, е много трудно да лансираш каквито и да било предложения, защото по презумпция вече никой не гледа на теб като на фигура, способна да прави неутрални ходове в обществен интерес.

Как могат да бъдат надмогнати щетите, които търпят българските медии по отношение на универсалните професионални стандарти, при така описаната икономическа и политическа среда?

Отговорът е в една дума – трудно.

Излиза, че средата дава картбланш да се игнорират високите стандарти в журналистиката?

Да, дава картбланш и не е ясно дали журналистите в България ще поискат да следват по-високи медийни стандарти. Мисля, че това няма да стане лесно и няма да стане бързо. Има причини – медийната общност в България е изключително фрагментирана, тя не е солидарна, не се изживява като част от нещо цяло, всеки е затворен в света на своята медийна корпорация. Въобще в медиите се насади корпоративен дух. Малко средства за информация в България функционират на принципа на реалната икономика. Обикновено те са спонсорирани от някакви външни на медийната сфера източници. Така че основната причина е тази – силна фрагментираност на средата и липса на самосъзнание за гилдиен общ интерес, който трябва да бъде защитаван. Но тъй като говорим за стандарти, мисля, че има все пак начин да се върви напред. Имам предвид създаването на един добър ролеви модел за висок стандарт в журналистиката. Този ролеви модел може да бъде наложен от обществените медии. Като страна би трябвало да инвестираме много повече в БНТ и в БНР, за да превърнем двете медии в модел за качествена журналистика. Тя трябва да е еднакво отдалечена от различните политически субекти, да не е партизанска, да е балансирана, да дава глас на маргинални групи в обществото. Сега на практика в България е възприет модел, който следва резултатите от изборите – ако една партия е спечелила 50 процента от гласовете, се подразбира, че тя трябва да получи и 50 процента от присъствието в медиите. Но има и по-малки партии, които също може да са интересни и да има какво да кажат. Общественият медиен модел е важен, защото би дал глас и на тези малки формации, които други медии ще изключат, защото нямат финансов интерес. За съжаление у нас все още не виждаме политиката, която би насърчила превръщането на БНТ и на БНР в медии, способни да наложат ролеви модел.

Твърдите, че има една съществена разлика между управлението на ГЕРБ и новата власт – ако правителството на Бойко Борисов упражняваше натиск предимно върху частните медии, днешните управляващи засилват натиска върху БНТ и БНР. Как ще обясните тези разлики в подходите?

Има различни тактики, които политическите партии следват в отношението си към медиите. Влияние оказва и международният контекст. В рамките на ЕС през последните години имахме много лошия пример с Унгария, където консервативното правителство на Виктор Орбан овладя преди всичко обществените медии и наложи силно рестриктивен закон за тяхното управление. Заради действията на Орбан Унгария беше подложена и все още е обект на много тежка критика от различни институции на ЕС. Този негативен опит до голяма степен повлия на случващото се и в България. Както казахте, ГЕРБ се ориентира към това да си осигури комфорт през частните медии и се отказа да упражнява натиск върху обществените, знаейки, че там мониторингът – и вътрешен, и международен – е най-силен. Така предишното правителство се опита да избегне проблемите, които би имало, ако тръгне по този път. Сега обаче виждаме, че има известни изкушения тактиката да се смени и на натиск да бъдат подложени именно обществените медии. От тях като че ли започва да се очаква да подкрепят властта. Поради това журналистите в тези медии са неспокойни, те не знаят какво да очакват. Би било много голяма грешка, ако сегашното правителство тръгне в тази посока и засили под една или друга форма контрола върху обществените медии, или се опита да направи това с финансови инструменти, като намали бюджетите им. Ако направим едно международно сравнение, веднага ще видим, че тези медии са недофинансирани в сравнение с други публични оператори в ЕС и в региона. Ако страни като Великобритания, Германия, Австрия, Дания и Финландия лидират в ЕС по отношение на инвестирането в обществени медии като процент от брутния вътрешен продукт, по този критерий ние сме близо до Македония, Молдова, Грузия и страните от Северна Африка. Много по-добре от нас финансират обществените си медии страни като Словения и Хърватия, но и като Сърбия и Черна Гора. Ако погледнем към Великобритания, ще видим, че там 600 милиона от трите милиарда паунда, отделени за производство на собствено британско съдържание за всички електронни медии през миналата година, се падат на комерсиалните оператори. Останалите 2 милиарда и 400 милиона паунда са инвестирани от обществените оператори – от BBC, но и от частните обществени оператори ITV, Channel 4 и Channel 5. Те държат лъвския пай. Подобна е ситуацията и в Германия, където обемът на съдържанието собствено производство достига десет милиарда евро, от които отново повече от половината отиват за публичните електронни медии. У нас този процент е несравнимо по-малък. Следователно тук има огромно поле за бъдещи медийни политики. Разбира се, няма защо да се сравняваме с Великобритания или с Германия – това би било нереалистично – но защо да не се опитаме да се доближим до това, което правят Словения и Хърватия… Освен това у нас БНТ и БНР са задължени да плащат огромни такси за разпространение на своя сигнал, което ги омаломощава финансово. Питам се дали обществените медии не би трябвало по някакъв начин да бъдат освободени от заплащането на такава такса и тези милиони – става дума за десетки милиони лева, които сега отиват в джобовете на частния сектор, изкупил мрежата за национално разпространение на радио-телевизионните сигнали, да се използват за производството на качествени програми. Така или иначе, до голяма степен и поради лобистки интервенции в полза на частния сектор, държавата се отказа да поддържа водещата роля на обществените медии. Разбира се, те в някаква степен успяват да компенсират това със собствени усилия и воля, но го правят въпреки обстоятелствата и благодарение на това, че през последните години и двете медии имаха добър мениджмънт.

Очевидно трябва да се търси посока на развитие, свързана със създаването на гилдийна общност и налагането на професионални стандарти отвъд отделната медия, колкото и да изглежда невъзможно това преодоляване на корпоративния интерес. Общата ситуация – протестите, казусът Дойче веле и разговорът, който предизвика германският посланик – показва, че има нужда от провеждане на дискусия за налагането на общи стандарти.

Вижте, вече се уморихме от разговори и дискусии. Общо взето, в България проблемите са ясни, безброй дискусии вече са проведени, всяка година над десет неправителствени организации излизат с доклади за медийната среда. И същевременно виждаме как ситуацията се влошава. Виждаме това от докладите на „Репортери без граници“, на „Фрийдъм хаус“, IREX и някои български организации. Ясно е какво трябва да се направи. Големият проблем е, че не можем да преминем към реални действия за подобряване на медийната среда. Какви могат да бъдат тези реални действия? Първо, промяна в медийното законодателство. Спешно се нуждаем от това, тъй като съществуващото законодателство – няма защо да крием – е направо архаично. От една страна, е променяно ужасно много пъти с различни лобистки цели, от друга страна, динамиката на развитие на медийната среда е изключително голяма, заради експанзията на интернет. Традиционните медии навлязоха в нова и напълно нерегулирана среда, а медийното законодателство изостана страшно много от самата реалност на технологичната промяна. То беше, първо, подчинено на определени интереси, а от друга страна, изостана от самата медийна практика. И сякаш се върнахме в началото на 90-те години, когато медийното законодателство се появи, след като определени практики вече бяха станали факт извън всякаква регулация – кабелните мрежи и т.н. Всичко това вече съществуваше и постфактум се появи законодателство, което да уреди вече утвърдилото се положение. Сега пак се оказваме в такава ситуация. Проблемът е, че няма достатъчно политическа воля да се внесе яснота в тази сфера, тъй като съществуващото статукво, което позволява лесно лавиране между различни законови положения или действия на ръба на закона, очевидно устройства много от ключовите играчи. Те просто свикнаха да оперират в една полурегламентирана среда, която има много пукнатини, отворени често специално за целта. Самите медии също са до голяма степен незаинтересовани.

Кои са според вас необходимите промени в медийното законодателство?

Според мен трябва да вървим към едно по-синкретично законодателство. В някои страни, Австралия например, се предприемат опити да се обединят законово различните сфери на действие – на електронните медии, на печатните медии и на интернет. Това е в крайна сметка една обща среда и струва ми се, че ако искаме да направим нещо наистина модерно, трябва да се движим в тази посока. Но пак казвам, трябва да има политическа воля, както и желание от страна на самия медиен бизнес. Засега такива сигнали няма. Другото, което може да се направи, е по линия на саморегулацията, която през последната година е абсолютно блокирана. Вече дори няма и сайт, на който човек може да намери информация коя е тази институция, която представлява българската медийна саморегулация. В мрежата не могат да бъдат открити казусите, макар че има минали решения по определени казуси. Двете етични комисии – за печатните и за електронните медии – формално съществуват, но де факто са спрели да работят. Имаме нужда от много сериозен рестарт на медийната саморегулация, който трябва да реши два основни проблема. Първо, да обедини повече медии около Етичния кодекс. Има идеи за създаване на алтернативен кодекс, а една голяма част от най-влиятелните български медии не са се присъединили към съществуващия. Разбира се, не трябва да очакваме, че всички средства за информация ще подпишат Етичния кодекс, това не се случва никъде, тъй като много от медиите не действат според принципите на етиката, а се ръководят от други приоритети – търсене на сензации, производство на клюки, на булевардно съдържание и т. н. От подобни издания не може да се иска да се присъединят към Етичния кодекс, защото и да се присъединят, няма да го спазват. Така че, това е първото – да убедим онези медии, които не са изцяло булевардни, но които са влиятелни и до момента не са се присъединили, да се присъединят. Второто важно нещо, което трябва да се извърши с рестартирането на медийната саморегулация, е да се преразгледа принципът на квотите, в рамките на които се извършва представителството в саморегулаторните органи. В момента практически може да се каже, че саморегулацията до голяма степен е приватизирана от самите собственици на медии, тъй като те са тези, които са представени най-добре през съществуващите квоти. Би трябвало те да се преразгледат и да се приеме друг принцип, който да даде възможност в комисиите да влязат повече журналисти и повече представители на гражданското общество.

Преди известно време заявихте, че управлението на ГЕРБ е времето на най-тежкия срив и най-голямата несвобода на българските медии. Все още ли мислите така? Ако действително говорим за повишена чувствителност на журналистите, за отпадане на страха, насаждан от Борисов, къде да търсим основните причини за това – вероятно ще трябва да акцентираме върху ролята на протестите, на повишената гражданска активност и недоволство?

Все още нямаме данни, на базата на които да се ревизира оценката, че най-голямата медийна несвобода беше наложена по времето на ГЕРБ. Тази оценка беше формулирана в поредица от експертни доклади и след многобройни анкети сред журналисти. Тепърва предстои анализ на това как се променят нещата при сегашното правителство. Надявам се много пикът да не се повтори и да има известно позитивно развитие, защото това ще е добър знак, който България би излъчила като страна. Що се отнася до гражданското общество, това, което се случва е много позитивно – имам предвид събуждането на гражданското общество. Очевидно се достигна до една линия на поносимост, която беше прекрачена и която вече няма да бъде преминавана лесно. В този смисъл реакцията на гражданското общество по повод назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС ще има много важна роля в плана на превенцията срещу подобни неприемливи действия в бъдеще.

Но аз бих разграничил реакцията на гражданското общество в нейния позитивен и морален смисъл от протестите като цяло, тъй като те отидоха отвъд чисто гражданската реакция, която беше насочена към искането за повече отговорност и прозрачност на управлението, беше насочена срещу олигархията, срещу срастването на политиката и бизнеса и т.н. Протестите съдържат в себе си този граждански момент, но те съдържат и специфичен политически компонент. Развитията постепенно стесниха енергията на протестите до дясното политическо пространство. Оформи се нещо като парадокс. От една страна, протестите не могат да не бъдат подкрепени заради моралния им апел. От друга страна, те не могат да бъдат широко подкрепени, защото в хода на своето разгръщане придобиха отчетливо десен характер. Със сигурност има много ляво ориентирани хора, които принципно подкрепят гражданския и морален момент в протестите, тъй като са срещу олигархията и срещу самия акт на назначаване на Пеевски, а вероятно очакват да последват и някакви промени вътре в самата левица, очакват най-малкото някой да поеме отговорността. Или разчитат на появата на нова левица, извън БСП. Тези хора обаче не присъстват на протестите и сигурно ще намерят други начини да изразят недоволството си. Затова за съжаление несъгласието не можа да се случи като национален протест. Това беше пропусната възможност.

Роди ли протестът нов тип гражданска журналистика и дали тя вече не конкурира силно традиционните медии?

Гражданската журналистика все още не успява да конкурира сериозно традиционните медии. Все пак големите средства за информация продължават да стигат до най-много хора и да бъдат най-важни по отношение на формиране на общественото мнение. Колкото и странно да изглежда, по последни данни на НСИ все още цели 43 процента от българите никога не са влизали в интернет. Трудно е дори да си представим това! Затова онлайн публичността остава до голяма степен ограничена вътре в рамките на тази общност, която ползва активно интернет. Това, както ясно се вижда, далеч не са всички българи. Има обаче и други фактори, поради които традиционните медии остават все така силни. Мога да ви дам пример с YouTube – всяка минута там се качват сто часа видео, а всеки месец потребителите на сайта гледат шест милиарда часа съдържание. И въпреки това никъде по света телевизиите не са претърпели драстичен спад в броя на зрителите си. Публиката, която продължава да гледа телевизия, отделя за това дори повече време отпреди. В България телевизията безапелационно остава най-популярната медия. Тя е и медията, в която хората имат най-голямо доверие. Цели 62 процента от българите се доверяват на телевизията, при средно 42 процента в ЕС. Огромното съдържание, формирано като онлайн видео или онлайн новини, в крайна сметка е паралелен поток, който все още не ограничава значението на традиционните медии. Тяхната роля остава важна. Покрай протестите през последните месеци обаче много от традиционните медии заеха до голяма степен партизански позиции. Все по-рядко се случват онези същински медийни дебати, които са наистина плуралистични и включват широк кръг участници. Дебати, които произвеждат обществено мнение като мнение на информирани граждани, имащи съзнание, че чрез диалог могат да намерят онези допирни точки, които допринасят за общото благо. Такива дебати могат да се видят в много от западноевропейските телевизии. Всичко това у нас стана практически невъзможно и повечето български медии затънаха в своите собствени частни, най-често корпоративни светове.

Орлин Спасов е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“ (2000), съставител на „Ars Erotica“ (1992) и „Quality Press in Southeast Europe“ (2004) и съ-съставител на „Медии и митове“ (2000), „Медии и преход“ (2000), „24 часа: Вестникът“ (2001), „Дневен Труд: Лидерът“ (2002), „New Media in Southeast Europe“ (2003), „bTV: Новата визия“ (2008) и др. Изпълнителен директор на Фондация “Медийна демокрация”.