0
5487

Проникване в кръвта

„До последен дъх“, Ева Липска, превод от полски Вера Деянова, изд. „Ерго“, 2018 г.

Ева Липска ©Danuta Wegiel

Името на Ева Липска е познато у нас със стихосбирките „Ваканциите на мизантропа“, „Портокалът на Нютон“ и „Скъпа госпожо Шуберт…“ Това издание включва стихотворения от „Четец на папиларни линии“, 2015, и „Операционна памет“, 2017 г.

Едно от големите качества на поезията на Липска е нейната интелектуална зрялост. В стиховете ѝ личи способността да осмисляш света, способността да рефлектираш върху неговите проявления – било човешки, било материални. Светът е „ребус“, който непрестанно се опитваме да разгадаваме. Разбирането за невъзможността на това интелектуално движение да стигне до края не променя желанието да потънеш по-дълбоко в разгадаването на този „ребус“.

„До последен дъх“, въпреки последователните завръщания в детството, в миналото, в спомените, е всъщност една актуална книга. В нея не се премълчава „новото“ съществуване –  „в контакти и известия“, във „виртуални файло-тела“. Този специфичен виртуален живот, в който човек става видим просто чрез едно „харесване“. Но всичко това не носи разочарование, дори не и тъга. Любовта, животът – в неговата преходност, но и пълнота, са важни тук, в тази книга. „Животът/болезнено профилактично средство/срещу смърт“.

Самотата е приета, с придобития опит и преминатите разочарования. Днес можем да бъдем точно това, което искаме, да „се приютим в себе си“.

В тази мъдра поезия, улавяща абсурдите в живота ни, има и някаква младежка енергия, сетива за малките красиви неща, за малките красиви чувства. Има сърце в тази поезия и това я прави привлекателна колкото за любителите на по-интелектуалния тип поезия, така и за онези, които искат просто да усетят чувството, да преживеят емоцията.

Светът днес, нашият живот са обременени от памет, от минали истории и животи, но те са онова, в което пребиваваме, те са нашата единствена възможност. „И макар че/всичко човешко/отлагаме за миналото/нашето селфи записва сълза/която се смесва/с отбрулен облак“.

Искаше ми се да завърша така този текст. Но няма да може. „До последен дъх“ на голямата поетеса Ева Липска стана повод и за разговор, който не бива да премълчаваме. За отговорността към издания и автори. Корицата на книгата е с елемент, който е „запазена марка“ на излизалото преди списание „Сезон“. И въпреки че художникът е същият – мисля, че трябва да внимаваме как стъпваме на и без това съвсем крехката етическа територия, така малка и тясна, в която всички ние – пишещи, четящи, художници, преводачи, издатели – пребиваваме.

До последен дъх

Този бал няма история.
Просто се срещнахме
с тези които вече излизат от мода
и застават на подиума в широките
кадифени рамене на смъртта.

Задаваше се депресия във времето.
Собственикът на кръчмата пълнеше
зелени бутилки тъга.

Забавлявахме се чак до разсъмване.
Музиката се канеше да си тръгва.
Сбогувахме се със себе си.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияНачинът, по който Марк изглеждашe тази вечер
Следваща статияХляб и вино