Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

С именития цигулар Йосиф Радионов разговаря Светлана Димитрова

Йосиф Радионов отбеляза 70-годишнината си през 2021 г. Направи го в началото на сезона, на 12 септември, в концерт с приятели. „Изтъркаляха се 70 години и от тях половин век на сцената, а над 45 като преподавател казва той. – Имах щастието през тези години да общувам с много млади, талантливи колеги. Редица от тях понаучиха нещо от мен, надминаха ме и аз съм много щастлив, че не съм им пречил, че съм им дал възможност да развият това, което е вложено в сърцата им, да разгърнат талантите си.“

Заедно с юбиляря на сцената бяха съпругата му Зорница Радионова и Ангел Станков, с когото са заедно на сцената близо половин век.

„На сцената бяхме четиринадесет цигулари – Теодора Христова, концертмайстор на Софийската опера, както и членовете на същия състав Иван Стайков, Йосиф Йосифов и Анастасия Детистова, Иван Пенчев и Виделин Джеджев от Софийската филхармония, Мариана Връбчева от оркестъра на Музикалния театър, Йоана Каменарска, една от най-талантливите ми възпитанички, която е концертмайстор на операта в Хамбург. Елена Ганова и Грациела Панайотова са от оркестъра на БНР, Павел Пенев сега е в Аликанте. А с китариста Асен Кушинчанов свирихме Соната за цигулка и китара от Паганини.“

Нека да ви върна назад – как започна всичко с цигулката?

Вкъщи живеех с цигулкови звуци, защото моят баща въпреки професията си на зъболекар беше приличен цигулар с високи изисквания към чистотата и качеството на звука. Нещата бяха предопределени на шест години да започна да свиря на цигулка, още повече че и по-големият ми брат ме поощряваше. Той също беше свирил и казваше: „От мен приличен цигулар няма да стане, но ти си по-надежден“. Бях малко немарлив и по едно време баща ми вдигна ръце от мен. По онова време започнах да се занимавам под ръководството на Вера Вазова – дъщеря на генерал Георги Вазов, един от братята на народния поет. Може би при нея бях малко по-дисциплиниран, но смених още няколко учители, сред които и Тодор Съмналиев. Бях вече около десетгодишен, а той беше един от концертмайсторите на Софийската филхармония още когато я ръководеше Саша Попов. Посещаването на часовете в дома му и в кабинета му в зала „България“ ме въведоха в по-строга атмосфера. Не мога да кажа, че съм бил добросъвестен ученик, особено когато ми се поставяха по-тежки задачи. Изглежда нямах силна воля, за да се справя до края с тях, за разочарование на моите учители. След това попаднах при още по-сериозен преподавател, Анна Иванова, пак като частен ученик. Тя беше един от стожерите на цигулковата школа в Софийското музикално училище. Така стигнах до гимназията. След това ме поощри големият български лютиер Иван Калоферов, който ме запозна с проф. Леон Суружон. Това е голямо име в българското изпълнителство и педагогия. Една година имах щастието да работя с него и да се подготвя за изпитите в Консерваторията. Успях да вляза, и то на четвърто място. Имаше много сериозни конкуренти, и то в лицето на Минчо Минчев – най-върховния виртуоз и реализиран цигулар от нашето поколение. Беше легендарно име още като юноша. Той беше първи, след него Димитър Данчев, който дълги години беше концертмайстор на Софийската опера и член на „Софийски солисти“. Трети беше Андрей Дреников, който след това се прочу повече като автор на популярни песни. И моята скромна личност успя да се прокрадне на четвърта позиция. Това беше постижение за мен и край на тревогите на проф. Суружон, когото по време на изпита виждах, че е леко напрегнат, защото лансира някакъв съвсем непознат човек. Бяхме шестдесет кандидати. Годината беше 1969. Приемаха се по десет-дванадесет души в цигулковите класове. Тогава се навършваше 25-годишнината от 9 септември 1944 г. и увеличиха бройката. Така че приеха шестнадесет души. Имаше невероятна конкуренция и аз се изненадах, че някои от тези, които ми се стори, че свирят доста по-добре от мен, не бяха приети. Може и преценката ми да не е била добра. Но е важно и да бъдеш близо до авторитет като проф. Суружон.

В Консерваторията с кого продължихте да работите?

Щях да продължа с него, но той замина за Белгия. Тогава получих много любезна покана от проф. Владимир Аврамов. Аз бях една от последните звездички, макар и с по-скромна величина, сред неговите ученици. Там бяха големи имена като Боян Лечев, Емил Камиларов, Георги Бадев, Антон Хаджиатанасов. Цигулари, които и до днес се помнят.

Имахте ли си любими изпълнители от онези години? Тогава имаше много гостуващи изпълнители.

Да, често гостуваха съветски цигулари – Давид Ойстрах, Леонид Коган. Игор Безродни най ми хареса. Безродни е голям цигулар, може би не толкова популярен, но изпълнението му беше завладяващо. Освен в зала „България“ ходехме на концерти и в зала „Славейков“. Няма да забравя знаменития квартет „Бородин“, които изпълниха славянска програма. Там съм слушал и проф. Боян Лечев. За първи път слушах Сонатата за соло цигулка от Васил Казанджиев, посветена на Лечев. Гостуваха и знаменити европейски музиканти. Като студент особено се възхищавах от изкуството на Руджеро Ричи. Той дойде за два-три концерта, после даде още два-три. С невероятна лекота поднесе блестящи изпълняния на всички солови най-бравурни концертни шедьоври в цигулковия репертоар. Много съм се учил също и от радиото. Не мога да забравя такива цигулари като Васко Абаджиев, Недялка Симеонова, Васил Чернаев, които звучаха по Националното радио. Незабравими са и изпълненията на Фриц Крайслер. Баща ми беше страстен поклонник на неговите миниатюри, които и аз до ден днешен много обичам и често включвам в концертите си. Някои от пиесите съм изпълнил за първи път у нас.

Да, присъствала съм на такива концерти, които събират възторга на публиката. Имате две кариери – със Софийската филхармония и като солов и камерен изпълнител. Как ги съчетавахте? Тогава Филхармонията имаше много концерти, много пътувания.

Имахме голям шанс, когато започнахме да свирим интензивно непосредствено след завършване на Академията с моя голям приятел Ангел Станков. Решихме да свирим репертоар за две цигулки. Той също беше възпитаник на Суружон, но три години преди мен. Знаете, че има огромно количество пиеси както за две цигулки, така и за две цигулки и оркестър, които са встрани от концертния репертоар, но са много красиви, а някои са и доста проблемни чисто технически и естетически. Случи се така, че получихме и двамата покана да станем концертмайстори на Филхармонията, тъй като нямахме щатна работа. Преди това бяхме членове на състава „Колегиум за камерна музика“, който за жалост се разтури. Бяхме великолепен състав – пет струнни, пет духови и пиано. Изпълнявахме много интересни камерни произведения. Но във Филхармонията освен нас имаше и трети концертмайстор, така че имахме и свободно време. Често бяхме канени и като солисти на оркестъра. Така започнахме с репертоара за две цигулки, който може да се комбинира и с други инструменти. Съчетавахме изявите си и като камерни музиканти, и като концертмайстори. Да си концертмайстор, и то на първия ни симфоничен оркестър, никак не е лесно. Първо, трябва да си на много високо инструментално ниво, второ, трябва да си много добър дипломат, за да има в големия състав хармонични отношения. Такива интересни предизвикателства имахме. Когато човек е млад и получи признание от колегите и ръководители си, има желание да работи. Ние съчетавахме всичко това – свирехме в оркестъра, канеха ни за солисти на различни състави, имахме ангажименти и като дуо, и като индивидуални изпълнители не само у нас, но и по света. Това ни даваше кураж, че доволната публика заслужава да продължаваме този път.

Във филхармонията сте работили с някои от знаковите личности в българската музика. Каква беше атмосферата?

Ние бяхме поканени, когато главен диригент беше Константин Илиев, а втори диригент беше Йордан Дафов – две солидни имена и като диригенти, и като композитори. Имахме шанса да участваме в много турнета, включително и в Съединените щати. При първото беше и Димитър Манолов – изключителен музикант, който после замина за Латинска Америка. Разбира се, забележителни бяха и гостуващите български диригенти, като се започне от такива велики имена като Асен Найденов, както и по-младите, които след това се утвърдиха. Огромно беше удоволствието да работим и с гостуващи от чужбина диригенти. Неотдавна гостува Ханс Петер Флор, с когото свирих по време на първото му идване в България. Тогава беше много, много млад човек. На мен се падна да водя оркестъра и когато дойде Валерий Гергиев. Той се беше прочул като протеже на Караян в Берлин. Беше вдъхновяващо – голям музикант. Имаше един диригент от Франция, Шарл Брюк, много педантичен, дори малко неприятен в подготовката за концерта, защото беше много строг. Но концертът стана много хубав. Арнолд Кац, диригент на Новосибирския симфоничен оркестър, беше на много високо ниво. Спомням си, на първата репетиция ме скастри, че оркестърът не е добре настроен. Но стана също много хубав концерт. Свирихме „Ромео и Жулиета“ от Чайковски. После като главен диригент дойде Емил Табаков и това беше много хубав период. Тъй като Филхармонията беше много качествен оркестър, но цената ни беше по-ниска, имахме много турнета в Европа, ходихме и в Америка, Япония, Южна Корея, Сингапур. Това беше преди тридесет години.

Всички познават дуото Станков-Радионов. Ангел Станков се насочи и към дирижиране. Със сигурност сте свирили и под негово диригентство.

О, да, много пъти. По-често, когато сме работили с камерен ансамбъл, защото с голяма лекота солистът може да заеме и позицията на диригент. И на мен ми се е случвало да бъда и солист, и диригент на камерен оркестър. Спомням си, че в Ниш сме изпълнявали Концерта на Чайковски. Тук, в София, си спомням първото сериозно честване на Васко Абаджиев, което беше през 2000 г., когато се създаде и дружество за възстановяване на паметта на този гениален инструменталист. Тогава си позволихме един доста рискован експеримент. Тъй като нямаше възможност за много репетиции, с една репетиция Ангел дирижира Концерт №1 от Паганини, а аз бях солист. Нямаме запис от това изпълнение. Спомням си, че Лада Брашованова – известен музиколог и близка на семейство Абаджиеви, не беше много възхитена от нашето изпълнение. Бяхме наясно, че само с една репетиция, колкото и да бяха добри оркестрантите, не може да се получи, а и всичко беше на идеалистична основа. Просто в един ден направихме обширна репетиция и вечерта изпълнихме концерта. Солисти бяха и други много добри цигулари като Недко Боянов, който беше концертмайстор на Радиооркестъра, Валя Дервенска, моя ученичка, която сега е в Германия. Беше вълнуваща вечер. Но иначе Ангел търсеше по-оригинални програми, които няма кой друг да дирижира. Правеше концерти например от английска музика. Дори доведе едни гайдар от Шотландия и изпълниха оригинална композиция, в която имаше гайда. Преди две години във Видин стана много хубав концерт. Двамата бяхме солисти, а той дирижираше оркестровите епизоди. Беше Моцартова програма – Симфония концертанте за цигулка и виола, Концертоне за две цигулки. Когато един инструменталист пипне работата със струнната група на един оркестър, той често пъти е по-ориентиран чисто занаятчийски да покаже някои тънкости, които в големия оркестър диригентите невинаги доизпипват, особено диригентите, които не са били струнни инструменталисти. Дори самият Фуртвенглер е казвал: „Завиждам на Сергей Кусевицки (който е бил знаменит контрабасист и голям световен диригент, главен диригент на Бостънския оркестър), че поне е свирил на контрабас“. А Фуртвенглер е огромна фигура и като музикант, и като композитор, положително е бил и великолепен пианист. Но друго си е, когато човек има повече познания върху различните инструменти в оркестъра.

Споменахте, че сте направили първи изпълнения у нас на много творби, но и много творби са ви посветени и са създадени специално за вас.

Те са няколко десетки от наши, европейски, че и американски композитори. Първият български композитор, който написа за нас едно много предизвикателно произведение, беше Владимир Панчев – отличен пианист, диригент и композитор. Под влияние на нашите изпълнения на дуетите от Бела Барток направи на фолклорна основа Партита за две цигулки в осем части, която през 1978 г. спечели специалната награда на младежката секция, каквато имаше към Съюза на българските композитори. След това бяха създадени още много творби за дуо или за две цигулки с оркестър или камерен ансамбъл, като най-много произведения написаха Михаил Пеков, Велислав Заимов. Михаил Пеков ни посвети концерт за две цигулки през 1982 г. И най-хубавото е, че тези произведения продължават да се свирят и днес. Отделно като солов изпълнител съм участвал в премиерите на концертите на Артин Потурлян, Красимир Тасков и чудесната Сюита за виола и струнни от Стефан Икономов. Това бяха много сериозни произведения. Някои от тях претърпяха само едно изпълнение за съжаление, но бяха стойностни. За две цигулки и симфоничен оркестър един английски композитор, Джордж Нюсън, който е бил възпитаник на Оливие Месиен, написа голям концерт. Изпълнихме го с Филхармонията под диригентството на Емил Табаков. Към всички тези посвещения трябва да добавя и пиеси за цигулка и пиано, създадени за нас със Зорница. Имаме доста хубави композиции в салонен стил от Дора Драганова, една соната от Георгий Вдовин – руски композитор, която изпълнихме на фестивал в Русия, в град Саранск. Имаме посвещение от един, можем да го наречем, български композитор, защото съпругата му е българка, ирландския автор Фъргъс Джонстън. Той писа за един фестивал на съвременната музика в Дъблин, на който бяхме поканени. Посвети ни и свои много симпатични разработки на български народни песни за цигулка и пиано. Ерик Парис, композитор от Нова Англия, създаде сюита, която изпълнявахме с руската цигуларка София Вилкер и със Зорница по време на наши пребивавания в Ню Хемпшир, Кънектикът. Да не забравя Марин Големинов, който написа последната си музикална творба, вече на 89 години – Соната за цигулка и виола, много е хубава, има и студиен запис. Той пък беше стар семеен приятел. Заедно са учили във Франция с моя баща. Канехме го вкъщи и той идваше с голяма радост, дори и след като баща ми беше вече починал. Прекарвахме приятни моменти, запознавайки се с неговия стил под негово наблюдение. Аз свирех и други негови произведения. Той пък се шегуваше: „Я да видим това последното бебе доносено ли е“. Присъстваше на репетициите, които бяха подплатени и с приятна почерпка. Той обичаше сладичко. Много хубави спомени имам с Марин Големинов. Ще спомена и Александър Йосифов, Александър Райчев, който написа една серенада, Евгени Чешмеджиев, Александър Попов, виолист на „Софийски солисти“, който написа сюитата „Игри“, добавям и Атанас Атанасов.

Казахте, че сте изправяли на нокти преподаватели си. Вие самият като преподавател строг ли сте с вашите ученици?

Скоро прочетох една мисъл на Оскар Уайлд: „Всяко нещо, което заслужава внимание, не може да се преподаде“. Знаем, че Уайлд е майстор на парадоксите, но има нещо вярно в това. По-важно е преподавателят някак да внуши на талантливия ученик увереност в себе си и паралелно със занаятчийските тънкости, които на всяка цена трябва да му покаже, за да скъси иначе трънливия му път към инструменталното майсторство, да го насочва преди всичко духовно. Аз обичам да казвам, че във всяко музикално произведение, което е инструментално, няма текст, но има някаква история. Тази история музикантът трябва да разкаже. Дали ще успее съвсем да влезе под кожата на автора, особено ако е отдалечен във времето, да се добере до това, което авторът е чувствал и което е изказал чрез звуци, или ще даде полет на собствената си фантазия да разшири идеята на автора, но трябва да има някакъв смисъл, и то смисъл, който да бъде възвишен, да не е само някаква еквилибристика или пък суха музика.

Йосиф Радионов е роден на 3 април 1951 г. От 1975 до 1980 г. свири в „Колегиум за камерна музика“. От 1981 до 1993 г. е концертмайстор на Софийската филхармония. Преподавател е в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Носител е на първа награда от IV национален конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия през 1972 г. и златен медал от Първия международен конкурс-фестивал за камерна музика в Осака, Япония, за изпълненията с Ангел Станков и Теодора Несторова през 1993 г. Сред учениците му са Йоана Каменарска, Зефира Вълова, Валя Дервенска, Мартин Пантелеев, Мирослав Чакърян, Теодора Христова, Иван Пенчев, Александър Иванов, Маргарита Щерева, Руслан Апостолов, Таня Бонева, Николай Спасов, Олга Драгиева и др.